Ще дам една моя по-модерна, по-комплексна теория за привързаността и стиловете на привързаност, тъй като тази теория има нужда да се надгражда и развива, защото няма нужната комплексност, а е фундаментална за връзките, които изграждаме и за преживяванията ни в тези отношения. Този доразвит вариант изкристализира покрай наблюдаваното от мен в професионалната ми практика с клиентите, а също и обсъжданията в някои от обучителните модули в школата по Естествена психотерапия.
Забележка: в школата по Естествена психотерапия многократно сме обсъждали, че е по-подходящо да се използва термина „свързаност“, а не привързаност, защото отразява по-зряла и адекватна нагласа за взаимоотношенията с хората. Но за да могат хората да стигат до тази висококачествена информация – ще използвам и двете стил на свързаност/привързаност взаимнозаменяемо с уговорката, че „свързаност“ е по-подходящия термин.
Ще започна с кратък обзор на класическата теория за привързаността и след това ще добавя допълнителните аспекти, които постулирам, които надграждат и усложняват допълнително теорията. Добре е предварително да сте прочели миналата статия за стиловете на привързаност, където има много полезна и богата информация, която е необходима, за да разберете напълно тази публикация (линк). Ако сте запознати с гореспоменатите неща – може да прескочите надолу до същински новата част – Модерна теория на привързаността.
Какво е привързаността?
Свързаността (привързаността) се отнася до основен компонент на нашата природа като хора –склонността да създаваме близки емоционални връзки с други индивиди. Това е свързано както с търсене и получаване на грижа/любов/подкрепа/внимание, така и с даването/предоставянето им и е едно от най-красивите неща, изключително подхранваща и зареждаща. От биологична гледна точка е еволюционен механизъм, който е базов не само за нас хората, но и за всички бозайници – свързан с отговорът на родителя към детето, както и на детето към родителя, а по-късно и към партньора и приятелите/други близки хора. Това е сред най-устойчивите неща в психологията и има дълбока биологична база.
Свързаността (привързаността) е неизменна характеристика на здравословното функциониране на личността и психиката. Тя функционира като се стреми към създаване на отношения, при които обекта на привързаност да служи като „стабилна/сигурна база“, която да даде на бебето/детето, а по-късно и на индивида усещане за здрава основа/център, принадлежност, значимост, спокойно доверие. За да се случи това е необходимо освен родителят да е физически присъстващ и задоволяващ физиологичните потребности на бебето/детето – също така да е топъл, грижовен, откликващ, емоционално достъпен, за да може да задоволява и емоционалните потребности на тепърва развиващото се дете. Това обикновено е майката (основната обгрижваща фигура в бебешка и детска възраст), защото бебето усеща (по мирис и глас) дали майка му е около него или е друг човек, който се ангажира с него, но в неприятни сценарии на невъзможност или нежелание от страна на майката – друг топъл, благ, любящ човек също може да извърши тази функция. Важното е фигурата да е откликваща като разбира се няма нужда обгрижващата фигура да е откликваща на 100% (така или иначе не е възможно, но не е и нужно) – изследванията показват, че 30% и всичко над това е достатъчно за развиване на сигурна привързаност. Друга ключова променлива е в част от останалите случаи – дори при липса на синхрон или разрив – след това да се осъществява ре-свързване (възстановяване/поправяне на връзката/свързаността между майка/обгрижваща фигура и бебе/дете) – това също води до изграждането на сигурна привързаност и стабилно усещане за себе си, другите, тяхното отношение и света, както и усещане за стойност у себе си.
От наличната ни надеждна привързаност (а и способността за сигурно привързване) се подхранва чувството ни за принадлежност, свързаност, важност, значимост, смисъл. Ако надеждната привързаност е намалена/влошена или неустойчива или изобщо липсва такава – тогава е доста вероятно да преживяват дефицити в принадлежността, важността, значимостта, смисъла, а често и собствената стойност. И това може да е поради обстоятелствата в живота на майката/семейството и капацитетът ѝ/им, който да е компрометиран. Причините за това могат да са много:
– медицински причини поради усложнения в бременността и/или раждането или преждевременно раждане (кувьоз или бебе, което остава дълго в болница без присъствието на майката или пък майка, която остава дълго в болница, при което бебето е изписано, но отново отделено от майката; физически травми у детето при раждането и прочие други);
– липсващата/отсъстваща за бебето майка след раждането, защото е в тежко състояние в болницата или детето е в тежко състояние в болницата;
– майка, която е емоционално нестабилна и/или недостъпна – поради депресивно или тревожно състояние; поради друго психично разстройство; поради скорошна трагедия – загуба на друг близък човек например родител; смърт на бащата на детето; раздяла с бащата на детето.
– майка, която не е искала детето и не иска да бъде майка.
И всякакви други подобни негативни сценарии.
Ако човек има тази стабилна база – тогава е много по-отворен към света (като бебе, дете и възрастен), ангажира се с него, изследва го, опознава го, защото има дълбоко усещане за сигурност, че е обичан/а и има подкрепата на близки хора. Потребността от сигурни фигури на привързаност е налична не само в ранното детство, но и през целия живот – да имаме хора, на които да разчитаме в трудни моменти на криза за помощ, подкрепа, също така, от които да получаваме внимание, харесване, обожание. Докато в детството активната роля е на родителя, а пасивната на детето (родителя единствено предоставя, а детето единствено получава), то при възрастни всеки е едновременно и даващ и получаващ спрямо партньора.
Ефективната и здравословната грижа (не само за деца, но и към възрастни – например в интимни взаимоотношения) е свързана с ангажиране с другия, разбирането на вътрешните състояния на другия, топло и любящо присъствие, помощ и подкрепа, откликване при нужда и поискване. От друга страна неефективната и нездравословната грижа е свръхконтролираща, налагаща/натрапваща се или непоследователна.
Съответно ако двама човека във връзка имат различни стилове на привързаност, то всеки от тях може да предоставя на другия точно това, което той не иска и от което няма нужда. И също така всеки може да изисква от другия нещо съвсем различно от това, което той е способен да даде и следователно тези отношения да са много неудовлетворяващи за всеки от тях (или поне за единият), въпреки че уж всеки смята, че предоставя това, от което той смята (интуитивно, инстинктивно, дори на неосъзнато ниво), че другия има нужда. Защото всеки от двамата има различен стил на привързаност и разбиране за нуждите на другия, за степента на близост/отдалеченост – физически и емоционално, както и други различия произтичащи от тази различна основа при двамата.
Класическа теория на привързаността
Според теорията на привързаността различните стилове на привързаност са свързани с различни форми на поведение, комуникация, афективна регулация и различни действия спрямо възприета заплаха. Те могат да бъдат наблюдавани и установени още в детска възраст, но са налични в нас и като възрастни и определят поведението и преживяванията ни в близки взаимоотношения със значими други възрастни през зрелия ни живот (интимни партньори; приятели; колеги и всякакви отношения, при които има по-голяма степен на близост/интимност). Следователно стиловете на свързаност са от огромно значение за качеството на нашите връзки с близките ни хора и нашето поведение в тези отношения. Тези стилове биват установени още в бебешка и детска възраст и могат да бъдат проучени чрез експерименти, при които има някои вариации, но генерално детето е оставено да си играе, а родителя е отстрани, след това непознат влиза и взаимодейства с детето, след това излиза, по-късно майката излиза и детето остава само за кратко, след това отново влиза непознатия за кратко, а накрая майката влиза и взима детето, а непознатия излиза. Видео, за да ви стане по-ясно (експеримента „странна ситуация“).
Наблюдават се реакциите на детето спрямо количеството изследване на средата с играчките, напускането на майката, взаимодействието с непознатия и при завръщането на майката. Като се установяват няколко различни типа реакции, които биват наречени стилове на привързаност. По-късно изследвания установяват, че те влияят на начина, по който хората се привързват (формират връзки/свързват с другия), реагират и интерпретират случващото се в отношенията със значимите хора рано в живота им (като деца), а след това и в зрелия им живот. Има няколко различни класификации на различни автори с леко разминаващи се етикети и описание, но ще споделя най-честата такава.
Класически се води, че има 4 основни стила на привързаност – една сигурна/здрава и 3 несигурни/нездрави – сигурен стил (secure), несигурна тревожна/амбивалентна привързаност (anxious-preoccupied), несигурна избягваща (dismissive-avoidant) и несигурна дезорганизирана/неорганизирана/страхливо-избягваща (fearful-avoidant). Повече за тях може да прочетете в миналата статия, където са надълго и нашироко описани проявленията им, а тук е само кратко обобщение (ТУК).
Още като бебета при преживяване на дискомфорт го изразяваме чрез плач и реакции, за да бъде евентуално облекчен отвън от родителите/обгрижващите фигури. И това може да се случва или да не се случва с различна честота. На база опитът, който придобиваме като бебета, а после и като деца (доколко ни се обръща внимание; биваме поощрявани; дава ни се усещането, че сме обичани/важни/ценни и прочие) – се оформят базисни очаквания – имплицитни отговори на въпросите: Дали нуждите ми ще бъдат посрещнати?
Има ли някой, който го е грижа и ме обича (или съм захвърлен/оставен сам)?
Доколко близостта е страшна и заплашителна за мен и мога да понеса такава?
Доколко близостта е желана и имам нужда от нея/ще получа такава?
Ще бъда ли отхвърлен/изоставен/унижен/предаден от любимите/най-близките ми хора?
Доколко съм важен/ценен/значим?
И други фундаментални въпроси, чийто отговори имплицитно присъстват в нас (в несъзнаваното ни) като базисни вярвания за нас, другите и отношението ни към света и на света към нас и стават източник на генериране на очаквания в зряла възраст, а в негативните случаи и на наличие на липси и копнежи за задоволяването им в зряла възраст (от някой отвън).
Родителското поведение е критично важно за развитието на бебешкия и детския мозък и съответно за оформянето на живота му в настоящето и бъдещето. Връзката родител-дете осигуряват на бебето/детето първите преживявания от социален тип и чрез тях то формира шаблони за това какво да очаква от света (другите), какво другите/света очакват от него, как подхожда към тях и как те ще подхождат към него и прочие. И всичко това се вкоренява в мозъка му и в несъзнаваното му на психично ниво, тоест на дълбоко ниво в мозъка ни под формата на невронни вериги. Разбира се те продължават да се развиват в течение на живота ни и могат да се модифицират макар и трудно, но важното е, че са налични още от началото на живота ни и веднъж установени са много трайни и устойчиви.
И по-късно в зрелия ни живот – същите тези вериги от детството и юношеството, които са се установили в мозъка ни и които кореспондират на свързването с другите и очакванията за ефектите/резултатите от това свързване за нас и нуждите ни (както и за другия и неговите нужди) биват използвани за свързването/установяването на отношения като възрастни в интимни връзки (партньорски независимо междуполови или вътреполови; приятелски; дори и колегиални). Защото мозъка има ограничено пространство и няма смисъл, а няма и място и възможност да има различни вериги за привързване към хората в детството спрямо хората в юношеството или в ранната зрялост или късната зрялост – невронните вериги в мозъка отразяващи начинът на свързване (стиловете на привързаност) са универсални и се използват за всякакъв тип близки отношения.
Стиловете на привързаност не се установяват в краен вариант само в бебешка и раннодетска възраст, а продължава да се развива и по-нататък – при по-късните преживявания с родителите; при наблюдаването на взаимоотношенията на значимите възрастни от детето; при отношенията на детето с връстниците и прогресивното установяване на приятелства (или пък липсата на такива) и при преживяванията в тези приятелства (предателство; изоставяне; отхвърляне; поправяне на отношенията след конфликти и сдобряване и прочие); в юношеството и ранната зрялост при първите интимни връзки, а и по-нататък (включително при дълбок процес на психотерапия), но по-ранните преживявания са силно отпечатващи се, а също така и те донякъде определят пътеките, по които ще поемем и изборите, които ще направим в юношеството и ранната зрялост и съответно са по-силно определящи. Тоест преживяванията ранно в детството с родителите (или други обгрижващи фигури) още преди детето да има вербални съзнателни спомени (ескплицитна памет), а има само още имплицитна (невербална) памет – са основополагащи за установяване на един или друг тип привързаност.
Привързаността е комбинация от психобиологични предиспозиции на детето (гени) и отношенческите преживявания с обгрижващите фигури през живота (но ранните са с по-голяма тежест поради важността на първоначалното развитие и основополагащото му значение за всичко последващо). Привързаността е дяснохемисферен феномен (невербалната хемисфера), докато речта, езика, съзнанието е преобладаващо лявохемисферен феномен и е напълно възможно на теория/думи човек да казва че е еди какъв си и се държи еди как си в интимни отношения, но на практика поведението му във връзките и отношенията му от всякакъв тип да е съвсем различно (повече за несъответствията между съзнавано и несъзнавано у всеки човек може да прочетете ТУК). А дясната хемисфера се развива бурно и изпреварва развитието на лявата хемисфера в периода от третият триместър на бременността до края на 2-рата година на детето, което покрива преобладаващата съществена част от оформянето на базисната привързаност в течение на развитието.
Как привързаността към родителя/ите влияе на отношенията в зряла възраст?
В миналото по отношение на привързаността в зрелите отношения се е обръщало повече внимание на ранните отношения с родителя от полът, от който е привлечен човекът като възрастен (например ако е хетеросексуален мъж – отношенията с майката; ако е хетеросексуална жена – с бащата; ако е хомосексуален/на – отношенията с родителя от същия пол).
И докато отношенията с родителя от полът, от който като възрастен има интимен интерес и отношения има значение разбира се – всъщност се смята, а и клиничната практика потвърждава, че веригите на привързаността са полово неспецифични, защото се развиват дълго преди половото съзряване и следователно връзката с обгрижваща фигура от който да е пол може да зададе или по-точно допринесе за определен модел на отношение/стил на привързаност (като разбира се майката е доста по-важна и основна фигура за бебето и малкото дете). И също така този стил се проявява не само в интимните, а и близките приятелски отношения с хора от всякакъв пол (отново полова неспецифичност, а въпрос на близост/отдалеченост и степен на свързване).
Това потвърждава и терапевтичната практика – напълно е възможно хетеросексуална жена, която е имала добри отношения с бащата, но травматичен опит с майката (включително тежко насилие) – да има проблем с доверието към мъжете като възрастна или да бъде привлечена от мъже с насилнически склонности (същата динамика като с майка си). Защото същите тези невронни вериги се използват по-късно в зрелия живот в романтичните отношения – динамиката с родителите се прехвърля в романтичните отношения, но не е задължително полово специфично (въпреки че понякога може да бъде), тъй като полът по отношение на тези вериги е взаимнозаменяем, защото са пре-сексуални (развиват се преди мозъка да има концепция за пол и полово взаимодействие или поне така се смята за момента). Освен това не е задължително да имат 100% определяща функция, но в много случаи имат голяма тежест.
Разбира се отново – отношенията с родителя от всеки пол имат различен принос за различните индивиди към различните сфери на живота на бъдещия възрастен включително интимните отношения, но това се случва и по други линии освен привързаността.
Според мен (а и не само според мен) – класическата теория за привързаността на Боулби и Ейнсуърт е ограничена и има нужда от надграждане, защото привързаността има много възможни лица в рамките на един и същ индивид:
– при много хора в различни моменти, ситуации или различни отношения се активират повече от един стил на привързаност (два или дори повече) – следователно в един и същ човек могат да се проявяват различни стилове на привързаност в различни етапи от живота; с различни партньори или дори с един и същ партньор в различни етапи от връзката им; като и с различните типове отношения – един стил на привързаност с родителите, друг с партньорите, трети с приятелите или пък един стил при по-неангажиращи отношения, а друг стил при дългосрочни връзки.
Това има и научна база – изследвания, че се демонстрират различни нива на тревожност и различни нива на избягване спрямо различни близки хора, както изследвания демонстриращи флуидност/пластичност на привързаността в течение на времето и в различните връзки.
В терапевтична работа често се вижда, че клиент развива нов (по-зрял) стил в едно отношение, а в друго взаимоотношение все още остава преобладаващо с по-ранния модел и е нужна още работа.
Следователно стиловете на привързаност могат да се разглеждат като вътрешна относително статична, но все пак имаща възможност да се промени система от различни вътрешни работни модели/карти, които да са налични едновременно – обикновено като един основен, а другия/ите като резервни варианти, които могат да се задействат излязат на преден план при определени обстоятелства.
Дори в рамките на една връзка е възможно да се промени доминиращия стил на привързаност, примери:
1) създаване на доверие -> сигурен стил -> криза в отношенията (лъжи, изневери, негативно отношение) -> активиране на тревожен, избягващ или дезорганизиран стил, което след време при добро стечение на отношенията – може да се възвърне частично или изцяло сигурния стил на привързаност
2) единият е избягващ, което провокира другия да е тревожен, но с времето и двамата стават по-сигурни.
След като всичко това е ясно, нека разгледаме и стиловете на привързаност, които ще наложа върху характеровите структури, които използваме в школата по Естествена психотерапия, които пък са свързани с етапи на бебешко и раннодетско развитие, тоест моят личен принос във формулирането на един по-различен, по-сложен вариант на теорията за привързаността.
Модерен, революционен вариант на теорията за привързаността:
1) Не всеки човек проявява само един стил на привързаност – съществува множественост на стила на привързаност при (почти) всеки човек. Всеки има в различна степен различните стилове на привързаност.
2) Дори не всеки човек има: един стил на привързаност в един тип отношения (например само един стил в интимните отношения; само един било то възможно друг стил на привързаност в отношенията с приятелите и т.н. към всички останали значими отношения).
Всеки човек притежава различно структурирана, характерна „коалиция“ от привързаности/начини на свързване и стратегии за саморегулация и ко-регулация които се активират в зависимост от контекста.
3) Нивото на зрялост/сигурност/сигурна привързаност е континуум, а не бинарна категория/дихотомия.
4) Привързаността не е статична система, а променяща се система, която може както да еволюира, така и да регресира, тоест да се активират различни „режими“ на привързаност в различен контекст/условия.
5) Съществуващите стилове бих описал поне като 5, а по-скоро вероятно 7-8 стила:
5.1) несигурен дезорганизиран/неорганизиран стил/страхливо-избягваща привързаност – свързан с амбивалентност от ниско ниво и съответно с характеропатна психодинамика и процеси (на личностовите разстройства) и/или психотична психодинамика и процеси, а по теорията за обектните отношения на Мелани Клайн съответства на параноидно-шизоидната позиция, която в този случай не е надрасната при възрастния.
5.2) несигурен избягващ стил – кореспондира на шизоидния/интравертно-фантазния характер (за който можете да прочетете повече (ТУК) и отново на параноидно-шизоидната позиция, която в този случай не е надрасната при възрастния.
5.3) несигурна тревожна привързаност – тук е типично силното вкопчване поради страха от изоставяне и самота, което кореспондира на оралния/зависимия характер (описан ТУК). А спрямо теорията на Мелани Клайн – кореспондира на депресивната позиция (чието име е доста подвеждащо).
5.4) амбивалентна (тревожно-избягваща) привързаност – където присъстват силно желание/копнеж за свързване, но и страх и недоверие, както и агресия към партньора, но тук амбивалентността е от по-високо ниво (по-зрял вариант) отколкото при дезорганизираната. Спрямо характерите кореспондира на садо-мазохистичния характер (описан ТУК) или на смесица от шизоидно-орален характер. А спрямо теорията на Мелани Клайн – кореспондира на депресивната позиция (чието име е доста подвеждащо).
Вероятно тук като междинни между амбивалентността и сигурния стил могат да се сложат още поне 2 нива (или като версии на полу-сигурен стил), които да кореспондират на останалите неналожени върху привързаността по-зрели характери – ригиден и нарцистичен/лидерски, които текущо остават извън обсега на наличните/формулирани стилове на привързаност.
5.5) сигурен стил на привързване – при него също могат още повече да се диференцират нещата на поднива/степени на сигурност и колебания или дефиниране на полу-сигурни стилове, при което базисния стил е сигурен, но при определени обстоятелства се отива към резервен стил (някой от несигурните стилове) ИЛИ съдържащ някои аспекти на сигурен стил и някои аспекти на несигурните стилове и съответно би могло тези междинни варианти на сигурна привързаност да кореспондират на ригидния или нарцистичния характер.
Сигурната привързаност в стабилния си и устойчив вариант съответства на хармонизираните или преработени варианти на характерите развили стабилна вътрешна основа/сигурна свързаност/привързаност (описани ТУК).
Всичко това има значение и последствия за терапевтичния процес по много линии:
– да не слагаме човека/клиента в една кутийка и да знаем, че вероятно съдържа в себе си повече и по-различни варианти от проявяваното и наблюдаваното досега, а да знаем, че цялата привързаност е континуум/измерение, по което са разположени различните стилове и нещата не са статични (въпреки че често са устойчиви), а подлежат и на промяна и преход от един стил към друг във всяка посока;
– за детайлно картографиране на стилът на привързаност и психодинамиката на клиента;
– създаване на карта/мрежа на привързаността с различни възли (приятели, роднини, родители, партньор/бивш парньори) и стиловете спрямо всеки от тях, което след това може да еволюира в дневник за себерефлексия кога, спрямо кой, какъв стил проявява и кои променливи му влияят, за да може прогресивно с времето да се създават условия за проявяване на по-сигурен стил и поведенията и преживяванията свързани с него.
– в семейната терапия на двойки – според по-конкретния им коалиционен профил на привързаност да се работи по ефективен начин и да се види динамиката между тях и кога се отключват конфликтите и как могат да създадат други кръгове на взаимодействие; кой колко близост и отдалеченост може да понесе и прочие.
– могат да са полезни дори в работата или менажирането на хора – избягващият може да е отличен в самостоятелни задачи и проекти, но да му е трудно да работи с други хора, докато при тревожния би било по-скоро обратното и други подобни сценарии.
В следващата статия ще говоря за процеса на трансформирането/промяната на стиловете на привързаност.