След като в предишната статия разгледах какво е скръбта и какви са нейните фази (ТУК), то в тази статия ще опиша минаването през етапите на скръбта и процеса по преодоляването/трансформиране на скръбта и завръщане към живеенето със смисъл. В статията покривам както загубата при смърт, така и при раздяла, спонтанен или планиран аборт, загуба на домашен любимец, дом и всичко, към което сме привързани и ни е присърце (включително работа или работно място, което сме обичали; нещо, което сме пропуснали; нещо, което е отминало и прочие). Всяка загуба е свързана със скръб като варира единствено интензитета/силата. Би било добре да сте чели предишната статия, за да имате по-добра основа за текущата, но не е задължително.
Лекува ли времето скръбта?
Често хората погрешно си мислят, че времето лекува скръбта/мъката, но това не е така. В кабинета често се налага да уточнявам за клиенти, че не времето е важно, а какво се случва във времето. Например – някой човек може да е замръзнал в посттравматична стресова реакция и това да продължи и 10-20г. без наличието на интервенции, тоест времето не лекува само по себе си, а лекуването е нещо, което може да се случи във времето. Друг пример – счупвате си кост, но ако тази кост не бъде предпазена (шина, гипс или по друг начин) и не бъде оставена известно време да се възстанови (това са случващи се неща във времето, но не са от времето), то колкото и време да минава – може да не зарасне или дори да се строши повече.
Това, което лекува не е времето, а това, което се случва във времето. Точно по тази причина при един човек може да минат години и човек все още да скърби силно, а при друг човек – да е преминал този процес, да се е помирил със случилото и да е продължил с живота си. Това зависи от биохимични и неврофизиологични условия в организма, които пък кореспондират в някаква степен на психиката и психичните процеси. И най-важното е, че има какво да се направи, така че нека да продължим към това какви неща е полезно да се случват във времето, за да се премине през процеса на скърбене.
Скръбта е силно свързана с любовта и привързаността – ако не изпитвахме любов/свързаност спрямо даден човек, животно, предмет, то при загубата му нямаше да изпитваме и никаква скръб, така че в известен смисъл поетично може да се каже, че скръбта е „цената“ за любовта (поне в случаите, когато загубим любимия обект).
Организираме преживяванията си с хората, към които сме привързани в 3 измерения – пространство; време; емоционална близост. Винаги оценяваме (подсъзнателно) дали сме близо до обектите, които обичаме/сме привързани и желаем – физически, времево (кога ще го/я/ги видим или ще се чуем), но и емоционалната близост също бива оценявана. Тези три измерения могат да варират в рамките на връзката през различни седмици/месеци/години, но също така биват повлияни и при раздяла или перманентна загуба (смърт). При промени във физическата, времевата и психоемоционалната близост/дистанция – една и съща мозъчна зона бива активирана и за трите в рамките на близки отношения (Inferior Parietal Lobule). Картата на връзките ни с хората или даден човек е карта на емоционалната близост (свързаността), която е силно свързана с картата на това къде са те физически и времево (къде и кога си ги видял за последно; кога ще ги видиш пак; ако искаш да ги видиш – как/кога би могъл да го направиш и прочие). Следователно и свързаността (привързаността) и загубата на свързаност с другите са управлявани от тези три измерения.
Защо преминаването през скръбта отнема време?
Идеята, че някой/нещо го няма вече (физически) – трудно бива концептуализирана от мозъка, защото мозъкът като орган правещ предвиждания разчита повече на установени модели (вследствие на минали преживявания) отколкото на абстрактно знание. И въпреки че го разбираме логически и рационално, то емоционалното приемане и помиряване е трудно.
Всичките ни спомени свързана с него/нея и способността ни да предвиждаме къде и кога ще можем да ги видим/да се свържем с тях, за да подхраним привързаността си спрямо човека – всичко това живее в нас под формата на живи структури в мозъка ни (клетки в мозъка ни, които са оформили невронни връзки и модели на активност в мозъка, които репрезентират привързаността и очакванията и са директно свързани с емоционални центрове/вериги в мозъка ни) и то продължава да се активира/работи. Въпреки че губим човека физически – това не елиминира всички невронни връзки и спомени, които имаме и се активират автоматично в мозъка, но е невъзможно за реализиране по досегашния начин. И не можем да махнем с ръка и всичко в мозъка ни да се изтрие или промени (да ре-научим/разберем по друг начин реалността, да обновим модела си, да променим асоциациите си) – това отнема време, защото мозъкът ни е жива структура, а живите структури се изменят бавно (както пускането на корени отнема време), но все пак се изменят – благодарение на свойството невропластичност.
Защо след загуба хората често очакват, че ще видят загубения човек?
Мозъка ни постоянно прави предвиждания за всякакви неща – включително и за кога ще видим хората и обектите, които искаме, как може да се случи, какво ще ни коства и т.н. – предвиждане за изискванията, за да се въвлечем във взаимодействия с тях (да осъществим желанието за привързаност). След смърт или раздяла – тези автоматични предвиждания (и очаквания) да видим този човек (ей там в онази стая, довечера след работа или ще се чуем и прочие) продължават, въпреки че него/нея вече го няма (може да се нарече неврална отзвучна активност или липса на реорганизация на картите на мозъка в това отношение). И е нормално тези неща да се случват в началото. Припомням, че скръбта е мотивационно състояние свързани с привързаността/любовта и копнежа да се свържем с обекта на любов, но поради загубата/раздялата – това е невъзможно да се случи по начина, по който се е случвало досега. Тоест когато желаните обекти не са достъпни и не можем да стигнем до тях (физически, с разговор/писмо и т.н.), то желанието ни за свързване с тях не може да оперира по нормален, логичен начин – не можем да направим стъпки, за да стигнем до тях. Съответно при загуба на близък човек, с който сме били силно свързани (или домашен любимец или дори предмети – дома ни, колата ни и прочие) е нужно да се случи процес на реорганизация на емоционалната, когнитивната и практическата вътрешна организация на връзката и свързаността спрямо загубения човек.
Защо скръбта е болезнена? – защото е болезнено да си привързан към някого, но да не можеш да реализираш копнежа и нуждата си от свързване.
Какво представлява процесът на скръб? Скръбта отразява липсата на съответствие между емоционалната реалност и обективната реалност – на емоционалната привързаност спрямо някой и липсата му във времето и пространството, и помиряването с тази липса. Скръбта е процесът на разкачане/отделяне на връзката между това къде са хората във времето и пространството и нашата привързаност към тях – нашата привързаност да е отделно от реализирането ѝ във времето и пространството с този човек. И това може да е изключително трудно особено за някои хора. Разбира се дълбочината на връзката има значение за това колко време и как преминаваме през скръбта, но има и много други важни – донякъде е психология, донякъде е социално, донякъде е биологично/неврохимично.
Какво представлява процеса на преодоляване на скръбта? Реорганизираме на разбирането ни за връзката с другия по отношение на някое/всяко от трите споменати измерения – време, пространство, привързаност. Мъката е нормална, здравословна реакция на загубата, така че е нужно да си позволим тъга, плач, потиснато настроение поне за известен период от време, а не да бързаме да се изкарваме от това състояние насилствено. И все пак не е добре да оставаме в това състояние цял живот или години наред. Разсейването с дейности или субстанции е неадаптивен начин за справяне, който не води до успех, а по-скоро до вреди. Как се случва това реорганизиране?
Преодоляване на скръбта
Има няколко варианта за реорганизиране на вътрешните карти – някои хора го правят през промяна на усещането за емоционална близост и/или значимостта на връзката – отдалечават се от загубения човек и/или минимизират значението на връзката. Това е подход изменящ измерението на привързаността/значимостта и вероятно е подходящ при раздяла, но не е най-добрият вариант при смърт. При смърт най-добрият начин е чрез запазване на дълбоката привързаност, поддържане на чувството за емоционална свързаност и присъствие, но реорганизиране на очакванията и желанието за реализиране в пространството и времето.
Първо – разбиране, че не искаме да премахнем привързаността си, нито значимостта на този човек и връзката за нас (освен при раздяла – тогава можем да работи ми по този аспект/измерение), но да се опитваме да превключим разбирането си за този човек и преживяването си – привързаността е силна/дълбока, но ще бъде отделена от аспектите на времето и пространството. Тоест запазваме свързаността, но променяме очакванията, че ще се ангажираме с човека, тоест ще реализираме копнежа идващ от привързаността както досега – физически (виждане, докосване, прегръдка, чуване по телефон, писане и т.н.). Съответно е добре да намерим алтернативен начин за свързване с отишлия си човек – други начини за преживяване на свързаност отвъд физическото.
Алтернативни начини за свързаност с починалия човек – те са мост между запазване на връзката и възстановяване на живота:
– може да е духовно/енергийно – чрез определени практики според вярата на човек (свързване с душата му; молитва; медитация и други);
– може да е сублимация в творчество или значима дейност – ангажиране с кауза или проект в памет на починалия човек; чрез изкуство – песен, картина, танц, фотография/изложба или друго; продължаване на негов личен или професионален проект и прочие; създаване на паметник или албум, табло; засаждане на цвете или дърво;
– чрез равносметка на това какво ни е дал този човек и взаимоотношението с него/нея – какво от нея/него живее в мен, какво ми е дал, какво съм попил и продължавам да нося от него/нея, кои негови/нейни качества съм усвоил и т.н.;
– написване на история/биография на живота му или просто разказването на други хора (деца, внуци, приятели, терапевтична група) за починалия човек;
Полезно е да имаме концепция за това къде поставяме отишлия си човек и съответно това да реорганизира очакванията/предвиждания ни за него. Като това отново е най-добре да е според личните духовни вярвания на живия, например – душа; евентуално прераждане; сливане с вселената/всемира; рай/ад; отвъдно място; небе и звезди и т.н. За атеистично настроението хора – също има варианти:
– че починалият човек продължава да живее в децата, внуците и правнуците му/ѝ през гените, през спомените у тях за него/нея, възпитанието и вътрешните му/ѝ образи у тях – „предал е щафетата“ на тях – израз, който често използвам в сесиите с хората;
– или дори е продължил да бъде част от вселената/живота – като молекули, които да се разпаднали, станали са на съставни части и са се слели със света/природата (дали под форма на разлагащ се труп, който става част от природата/света или под формата на прах, който също става част от природата и света), за да станат част от всемира и кръговрата на вселената/живота.
Важно е независимо в какво вярвате да имате твърда репрезентация за това къде е този човек, така че да можете да го поставите в това измерение на вътрешната си карта, за да можете да я реорганизирате. Трудно можем да продължим и да трансформираме очакванията, че ще го видим, ще си говорим или ще го докоснем – без някаква хипотетична идея къде е отишъл този човек, какво е станало с него/душата му. В практиката ми повечето хора са настроени, че има душа, че смъртта не е края и че се продължава и след това. Дори атеистично настроени хора често по някое време се настройват в тази посока.
Моят опит с медитация, наука и прием на халюциногени показва, че по всяка вероятност смъртта не е краят, а преход и след това нашата неунищожима част (душа, дух, съзнание, вътрешен наблюдател, божествена частица или каквато дума предпочитате) – продължава и след това. Но това са лични виждания и не натоварвам клиентите с тях, ако не им резонират, а както казах – използвам валидни и работещи варианти и за атеистично настроените хора, както и за духовно-ориентирани и вярващи хора.
От там нататък можем да се заемем със същинската част – преднамерено преживяване на привързаността/свързаността с починалия човек, болката от липсата му като едновременно с това успокояваме тялото/физиологията си. Последното е ключово условие, за да има положителен ефект и да се помиряваме със скръбта. Цитирам и важно изследване, че писането за емоционални неща свързани със загубата има положителен ефект за преминаване през скръбта САМО ЗА ХОРАТА, КОИТО РЕГУЛИРАТ ФИЗИОЛОГИЯТА СИ (ВАГУСНАТА АКТИВНОСТ И ВАГУСНИЯ ТОН/ТОНУС). А това се случва лесно чрез практики, които използвам с почти всеки клиент в кабинета. Изследване
Следователно можем да имаме практика – било то медитативно – усещайки телесно или докато пишем, в която се закотвяме в свързаността със загубения човек (колко силна, любяща, красива връзка сме имали и винаги ще имаме, защото не може да се отнеме това, което е било; колко го/я обичаме и как той/тя би искал/а да сме добре и да продължим живота си, да се грижим добре за себе си и да празнуваме живота, въпреки че си е отишъл) – усещайки този ресурс и любов – и се дезангажираме спрямо епизодичните спомени и грешки на ума да очаква/иска да реализира свързаността физически (че този човек вече не е тук физически), приемайки новата реалност и изпитвайки привързаност към него/нея. Минаването през скръбта е трудно, защото преживяваш цялата дълбочина на връзката и физическия копнеж за реализирането ѝ, докато се опитваш да разкачиш двете едно от друго. Да преживяваш и запазиш свързаността, въпреки физическата липса при наличието на копнежа за нея и нахлуването на всички спомени. Съзнателно да не се ангажираме със сценарии и мислене, което е различно от реалността (какво щеше да бъде, ако Х; как можеше да е различно; ако бях направил друго и т.н.) – иначе засилваме връзката между привързаност, време и пространство, което е обратното на процеса на преодоляване на скръбта), докато регулираме степента на стресов отговор и телесните си реакции чрез практики за това. Изисква доста усилия, но с редовна практика се получава.
Както споменах по-рано бихме могли (ако резонира с вярванията) да се пренасочим към други начини за преживяване и поддържане на свързаността с починалия – например чрез духовна/енергийна връзка (вместо физическа). Това е изключително силно и го правим в кабинета при преминаването през скръбта, ако хората са отворени за това – дава голям ресурс и помага за запазването на привързаността, но и продължаването напред.
Преодоляване на всеки от етапите на скръбта:
Всеки от споменатите в първата статия етапи на скръбта има своя функция (защитна). За да се преодолее съответния етап е полезно да стои какво стои зад/под тази реакция/етап и как бихме могли да минем през всеки от тях:
0) шок/вцепенение/замръзване – той предпазва нервната система от пренатоварване поради интензивните чувства/афект, тъй като отдолу стои срив на чувството за безопасност/сигурност.
Това, което помага е стабилизиране, подкрепа, даване на време и пространство, телесни практики за заземяване и леки мобилизиращи действия, които постепенно връщат усещането за живост и ориентация, наличие на рутина, предсказуемост и ритъм. В такова състояние релаксационните практики могат да не са подходящи, защото могат да доведат до още по-голямо изключване и дисоциация. Също така не се опитваме насилствено да го изкараме от шока, а помагаме на преживяващия го да преживее без да се губи или остава замръзнал в него.
1) отричане – функцията му е да забави/отложи сблъсъка с необратимостта на физическата реалност и да съхрани психичната цялост/относителна устойчивост, защото отдолу стои страх от разпад/срив и невъзможност да си представи бъдеще без починалия човек (а може би и остатъчна надежда, че има грешка или че нещо може да се промени някак си магически). Това, което помага през този етап е дозирано назоваване на фактите – малки „дози“ реалност с присъствие и любов, но без прекалено убеждаване – посяване на тези семенца, за да поникнат в близко бъдеще. Конфронтацията не е препоръчителна, а е нужно време и пространство, но и леко побутване в посока осъзнаване на случилото се.
2) пазарене – то е опит за възстановяване на контрола и използване на магическо мислене като защита. Под повърхността му стои вина („ако бях… тогава“, „ако не бях…. тогава“), страх от окончателността на загубата и безсилие. Работата тук е по линия на освобождаването от чувството за вина (ако има такова); диференциране/разграничаване на това, върху което има контрол и това, което е неконтролируемо; скръб по алтернативните сценарии, които нямат да се сбъднат.
3) гняв – гневът е защитна и мобилизираща емоция. Зад/под нея винаги стоят някои от следните: страх; болка/нараненост; безсилие/слабост; тъга; чувство за несправедливост. Гневът е нужно да се изразява по подходящ начин (или в подходящ контекст), но още по-важно е след това да се стига до подлежащите болезнени чувства и те да се изстрадат, освободят и трансформират – тогава и гневът се стопява.
4) тъга/депресивен етап – функцията е по линия на приемане или поне допускане на случилото се и траурна реакция. Под подвърхността ѝ стоят осъзнаване на необратимостта; загуба на смисъл; самота и липса. Отново не трябва да се бърза прекалено, а да позволи време и пространство, но да не се потъва изцяло в депресивно състояние, а все пак да има подкрепа, свързаност с други хора, поддържане на връзка със света
5) приемане – интеграция на мислите и емоциите, спиране на борбата с фактите/случилото се, стабилизиране на ежедневието и завръщане към някои дейности, усещане, че мога да живея с това, което се е случило, въпреки случилото се.
6) повторно намиране на смисъл в живота/интеграция/помиряване и завръщане към живота – намиране отново на смисъл за живот; възстановяване на жизнената енергия и насочването ѝ към определени дейности; различно разбиране и преживяване за случилото се; преобразуване на физическата липса в алтернативна свързаност; изграждане на нови връзки или поправяне на стари връзки; влизане в нови роли или изграждане на нови идентичности и подобен тип работа.
Всеки етап/реакция е защита, която има смисъл, докато не стане пречка за възстановяването. Преходът се случва чрез достигане до това, от което ни защитава.
Други полезни практики за преминаването през скръбта:
Ритуал на преход и отдаване на почит на починалия – обичайно погребалните ритуали имат такава функция, но невинаги се разбират и преижвяват по този начин, а понякога се случват веднага след събитието, докато човекът е още в шок, но може да се осъществи и друг ритуал по-късно, когато човекът е готов, за да маркира прехода (за починалия; за себе си и в собствения си живот). Ежегодно/ежемесечно посещение на гроб също може да има такъв ефект, палене на свещ, посещение на друго значимо място или правене на определено действие също могат да имат такова значение. Важно е да не е прекалено често, защото би възпрепятствало преминаването през фазите и продължаването напред.
Ритуал за освобождаване от вина и отговорност.
Писмо до починалия или писане за връзката с него/нея. Ако е нужно – изказването на неизказани или недоизказани приживе неща, както и последни думи – това често е нещо, което пречи да се продължи напред от страна на живия.
Полезно е по начало да имаме комфорт с темата за смъртта – да сме разсъждавали, медитирали и дори преживявали такива сценарии още преди да се случили и да сме се помирявали в някаква степен предварително с тях, тъй като това е неизбежна част от живота. Нещо като да сме се подготвяли предварително, за да можем да минем през това, ако/когато се наложи.
Ако имаме истински (дълбоки) вярвания от трансперсонален/духовен/религиозен тип (какво се случва след смъртта – има ли нещо и какво) – то би могло да е доста полезно, но ключовото е да са ги вярваме наистина дълбоко/силно, а не просто повърхностно – иначе не работят.
Помага човек да е стабилен и самостоятелен, а не нестабилен и зависим от другия/ите, защото ако те си отидат – тогава и той/тя се срива, което не помага по никакъв начин.
Това, което може да ни помогне най-много е да имаме наличие на подкрепа – семейство; приятели; общност, ако пък е нужно – използване на групи за взаимопомощ или подпомагане от специалист. Включително да давате насоки как да ви помогнат – от какво имате нужда и т.н., за да не се налага те да отгатват.
В някакъв момент е полезно да подхванем нещо ново – научаване на нещо ново (умение, чужд език, нова работа/сфера и т.н.), тъй като освен че помага за пренасочване на жизнената енергия – също така увеличава невропластичността и можем по-бързо да направим реорганизациите в мозъка ни и неговите репрезентации.
Скръбта е любов, която не може да бъде физически изразена. Процесът на помиряване варира в огромни диапазони – от месеци до години или дори десетилетия за някои хора в някои случаи. Потискане и избягването на болката не помага, а пречи, както и упояването със субстанции или прекомерното разсейване.
Това, което помага за преодоляването са: социална подкрепа; трансформиране на връзката, така че да остане част от теб без да спира/блокира живота ти; промяна на очакването за физическа свързаност към алтернативна свързаност; преживяване на спомените от позиция на тук и сега и физическа липса; регулиране на физиологията; локализиране на човекът във вътрешната ти карта – в духовен, биологичен или символичен план; когнитивна и психотелесна работа; добър режим; пренасочване на жизнената енергия в смислени дейности; отделяне на време за осъзнато скърбене – целенасочено и преднамерено интегриране на болката вместо избягването ѝ; намиране на смисъл.
В даден момент започва да има проблясъци между моментите на мъка и се усеща покой (помиряване) и/или надежда и/или радост в живота.
При всяко положение – е нормално и очаквано да има амплитуди или дори връщане назад (сривове) – да е дълъг процес и да има флуктуации и да сме подготвени за това. Отнема време връзките в мозъка да се променят.
Ако имате нужда от подпомагане за преминаване през този процес – можете да се свържете с мен.