В тази статия ще разгледам триъгълника на Карпман (триъгълник на драмата) – модел на взаимоотношения или ако не е постоянно – на взаимодействия във взаимоотношения, който често се проявява в живота в някаква степен, с който често се сблъскваме в терапевтичната работа в кабинета. Ролите в триъгълника на драмата са жертва-агресор/насилник-спасител.
Това са роли, в които хората често влизат несъзнавано и когато преповтарят тази динамика стотици пъти, то става добре отигран сценарии (като театрална постановка, която е играна много пъти от актьори). Най-често се случва в партньорските отношения, но е възможно да се проявява и извън тях – в работни/професионални, приятелски отношения, отношения родител-дете/деца или цялото семейство изобщо.
Могат да участват двама, трима или дори цяло семейство род разпределяйки си различни роли или дори всеки от тях да редува повече от една роля (ще дам примери по-надолу). Резултатът е, че се разиграват въпросните роли и се преживяват драматични ситуации включително често за дреболии. От участието в тази динамика винаги присъстват вторични ползи, които също описвам. Това са модели на взаимодействие, които не само че не решават проблемите, а дори ги поддържат или усилват/увеличават.
Не е задължително един човек да е само в една роля – всеки от участниците може да превключва измежду различните три роли, например първо да е в роля на жертва, след това да влезе в роля на агресор и накрая да изпита вина и да влезе в роля на спасител, така че може много бързо и неусетно да се минава от една роля в друга роля (от спасител в жертва или обратното; от агресор в жертва или обратното; насилник в спасител или обратното). Но във всеки случай – драмата е на лице, както и манипулациите, което оформя болезнена и дисфункционална, но УСТОЙЧИВА динамика, в която участниците взаимно се въвличат, въпреки че причиняват болка не само на другите, но и на себе си. А сега нека разгледаме подробно всяка от ролите, започвайки от най-популярната:
Ролите в триъгълника на драмата:
1) жертвата се чувства слаб, безсилен, уплашен, наранен, изтощен/уморен, несправедливо обвинен или третиран, преживява другите като неразбиращи, безчувствени, не предоставящи подкрепа или дори като лоши или груби/жестоки, тоест като агресори/насилници; съответно очаква помощ и подкрепа отвън, (спасение), разбиране, грижа – да получава отвън прекалено много.
Как да разпознаем кога ние или някой друг е в ролята на жертва: редовно изнася отговорност, жалва се колко е ужасен светът/другите, оплаква се колко е трудно, колко е гадно, колко страда той/тя и колко я боли, жертва се за другия/ите или натяква колко много е жертвал за другия/ите
и прочие. Използва често изрази като „не мога“, „не знам“, „няма как да го направя/да се случи“, „няма смисъл“, „еди кой си ме нарани/се отнесе зле с мен“ и прочие.
Вторичните ползи в тази позиция включват избягване на отговорност и нездравословен начин за получаване на внимание, съчувствие, грижа и подкрепа. Следващата роля е тази, която много добре допълва взаимоотношенчески сценарият на жертвата:
2) агресорът/насилникът – всяка жертва има нужда от насилник. Неговите инструменти за справяне са борбата, контролът, гнева и агресията в контраст с инструментите на жертвата – слабост, самосъжаление, оправдаване и оплакване, търсене на внимание и подкрепа. Той се освобождава от негативните си чувства чрез гнева, който стоварва върху другия/ите – жертвата/ите.
Как да разпознаем кога ние или някой друг е в ролята на агресор/насилник: той е критичен, контролиращ, раздразнителен, гневен, често обвиняващ другите, изглежда силен, доминантен и можещ, но всъщност нещата стоят по друг начин – под тази маска стои страх от слабост и уязвимост, от които се защитава чрез споменатите черти и поведения. Съответно се стреми да контролира другите, отнася се критично, агресивно и пренебрежително към тях, рязък е, често обвинява другия и/или се опитва да ги „поправи“, да им каже как стоят нещата и какво трябва да направят (общо взето да го слушат и следват и ако имат проблеми, то те са виновни, защото не са го слушали и следвали, защото той знае и може най-добре, а те са по-глупави и не можещи от него и прочие).
Ползите от тази роля включват получаване на контрол и власт над другия, както и проектиране (прехвърляне) на собствената слабост, комплекси, погрешимост, незнание върху другия/ите – евакуиране на егото от тези чувства чрез прехвърлянето им върху жертвата като по този начин избягва среща със собствените сенки и негативни чувства и се чувства добре относно себе си (можещ, значим, знаещ, силен).
3) ролята на спасителят – на пръв поглед може да изглежда като „добрият герой“ в историята, защото съчувства на жертвата и се опитва да ѝ помогне и се опитва да я спаси от насилника (включително може да влезе в роля на насилник спрямо първоначалния насилник в този си стремеж), но и той е пълноправен участник в триъгълника на драмата.
Спасителят често е преживял травмираща/и ситуации (нараняване, отхвърляне, пренебрежение, несправедливост) и може да съдържа дълбоко в себе си и двете предишни роли – и на жертвата, и на насилника. И защото не е излекувал травмата си – има компулсивно желание и нужда да се погрижи за другите (докато всъщност той/тя има нужда от това и се опитва да спаси себе си чрез другите).
Как да разпознаем кога ние или някой друг е в ролята на спасителя: опитва се да помага на всички, да ги спасява, да ги избави, да им даде, да е винаги там за тях, да даде утеха, съвет, ръка, рамо дори когато не са поискани; силно осъдителен е към несправедливостите, които възприема и към „лошите“ хора; опитва се да раздава справедливост и да влиза в ролята на „добрия“ герой.
Изключително важно е, че това помагане обикновено е непоискано и в някои случаи може да се каже дори насилствено – „нека ти помогна, остави на мен, аз ще се погрижа“ и натискане в тази посока, докато другия не се съгласи/остави. Вторичните ползи тук включват избягване на собствените болезнени преживявания (травми) чрез занимаване с тези на другите и засилване на чувството за собствена значимост, стойност и важност чрез помагането на другите (че той/тя знае по-добре от тях кое е правилно; че може да задоволи нуждите им; че е способен и могъщ и може да има помогне и да ги промени и прочие).
Спасителят де факто не спасява никого, а допринася за поддържането на драматичната ролева игра вместо излизането от нея и стигането до по-здравословна и зряла динамика.
Ключово е да се спомене, че:
– тази динамика често е несъзнавана и се разиграва години наред преди някой изобщо да се усети;
– ролите не са фиксирани и често участниците превключват между тях (например жертвата ѝ писва и избухва и става насилник спрямо агресора или спасителя временно или за постоянно; спасителя насила се опитва да спасява жертвата и става насилник спрямо нея или става насилник спрямо агресора на жертвата или пък дори става жертва на жертвата, която му/ѝ агресира);
– всяка роля е зависима от съучастието/приноса на останалите и ако някой от другите излезе от своята роля – това разваля ролевата игра и има потенциал да промени ситуацията, което обикновено е посрещнато с много съпротиви, агресия, манипулация и опит за връщане към старата позната динамика. Съответно такава динамика не е любяща, няма свобода, подкрепа, а има контрол и манипулации и според мен не може да се нарече любов.
Тоест всички са равноправни участници и кооперират заедно в съответната ролева игра и роли като взаимно се манипулират, контролират, спасяват, изтормозват. Обикновено по този начин се опитват да задоволяват собствени нужди, да разрешат вътрешни проблеми, да се защитават или да запълнят дефицити, което винаги е неуспешно, защото начинът е нездравословен, неработещ, насочен навън към другия вместо към себе си и поемане на отговорност за собствените действия, чувства и преживявания и погрижването за тях.
Излизане от триъгълника на драмата и промяна:
Нулевата стъпка е развиване на осъзнатост/метакогнитивна способност за наблюдаване на себе си, другия и динамиките между вас сравнително безпристрастно/непривързано и обективно. Не можем да променяме нещо, ако не го виждаме/забелязваме и разбираме, нито можем да излезем от него, ако не го разпознаваме. След като имаме добра осъзнатост и разбиране следва поемането на лична отговорност – разпознаването, че всеки от нас е отговорен единствено и само за собствените си действия, но също и чувства, преживявания и интерпретации и може да избере в какво до колко да участва или да не участва.
От там нататък е самата промяна – поставяне на граници първо спрямо нас, а после и вън от нас към другите. За да може когато ние самите влезем в дадена нездравословна роля – да го разпознаем, да се спираме и да излезем или в бъдеще – дори изобщо да не влизаме в нея, а в друга (например на зрелия, отговорен, стабилен човек). А след това и външно – когато другия иска да ни придърпа в някоя от тези роли – да удържаме тази кукичка/покана към капан и да не влизаме в обичайната роля допълваща неговата роля.
По отношение на ролята на спасител: разпознаване, че това не работи и не помага никому и от там пресичане на прекаленото раздаване, предлагане, помагане, даване на съвети и решения, както и прекаленото оправдаване, извиняване, обясняване или съжаляване на другия, защото всичко това подхранва ролята му на жертва. А от друга страна – избягване на влизането в ролята на насилник/агресор с натискане, силово убеждаване, юркане, критикуване, призиви за стягане и взимане в ръце и прочие, но за тази роля – по-надолу.
И двете роли подхранват динамиката и подсилват другия в съответната роля на жертва още повече, тоест не помагат с нищо. Когато някой влиза в токсична динамика и се опитва да ви въвлече – единственото смислено и полезно нещо е да не се ангажирате с това, да запазите дистанция, да не се поддавате на манипулации, обвинения, провокации, а да комуникирате ясно, директно и спокойно причините за поведението си и изборите си, както и да осветлите невидимата динамика.
Спрямо собствената роля на спасител: ако никой не иска от вас помощ или съвет – не давайте такива като в краен случай – можете да попитате другия дали иска вашето мнение/съвет или помощ и ако откаже не ги давате, а ако приеме ги давате, но с разбирането, че е вероятно да не ги послуша и това е окей. Тук важи и излизането от арогантна позиция, че вие знаете по-добре от другия какво е добре за него/нея сякаш сте Господ или 100% предвиждащ бъдещето медиум, докато всъщност няма как да знаете, а само предполагате, а пътищата на Живота са неведоми… Когато ви помолят за помощ – сверявайте вътрешно дали имате капацитета да помогнете и дали изобщо искате да помогнете с това конкретно нещо/в този конкретен случай и ако отговорът е НЕ, на който и да е от 2-та въпроса – отказвате и поставяте граници.
Когато решавате дали да помогнете – замислете се дали това, за което помагате наистина е добро и полезно за този човек или не, защото както се казва „пътят към Ада е осеян с добри намерения“ и понякога в стремежа да помогнем – може да навредим или да помогнем на човека да си навреди…
Ако все пак помагате – помагайте по-малко отколкото човекът сам си помага – това е изключително важно правило – другият да полага повече усилия, защото става дума за него/нея и живота му/ѝ, защото иначе влизате в спасителска роля. Тази подточка индикира и дали наистина човекът желае случването на събитието, защото ако го желае – ще прави и тегли повече отколкото вие, а ако не – значи не го желае или не е готов все още за това…
Също така – ако помагате – да е безкористно – без да очаквате нещо в замяна (връщане на услугата или дори признателност или похвала, въпреки че е приятно да получим такива – да не ги търсим и очакваме).
Спрямо чуждата роля на спасител: тук нещата са по-трудни особено, когато спасяването се проявява спрямо нас, но също и когато се отнася до 3-ти човек.
Когато се отнася до нас – пресичаме прекаленото помагане като предложения или опити и се учим да поемаме прогресивно все повече от собствения си товар в живота. Това може би е най-трудната част – когато има някой насреща, който ни предлага да поеме част от товара ни. Разбира се важно е да можем да получаваме/приемаме и да не се оправяме винаги напълно сами, но ако някой/другите прекалено много поемат наши отговорности, то влизаме в ролята на дете и това с времето компрометира/изкривява отношенческата динамика.
По отношение на 2-ри човек спасяващ 3-ти човек – разясняваме кратко динамиката и вредата, но от там оставяме другия да направи своя избор и да реализира своя път, какъвто и да е той.
Спрямо собствената роля на жертва: спиране на всякакви оплаквания, жалвания, оправдавания и извинения, осъзнаване на това, че всички минали избори са плод на нас самите и за тях е имало причина и от тях вероятно може да се извлече някаква поука/урок/мъдрост. Поемане на отговорност за случващото се в живота ни, за текущата ни ситуация и промяната ѝ. Това не означава да се критикувате и смазвате с обвинения, което само влошава нещата, а да поемете бремето на собствения си живот. Учене да разчитаме предимно на себе си, а не на някой друг дори когато ни се предлага помощ отвън (понякога е окей да приемем помощ и някои хора имат обратния проблем – да не могат да приемат отвън, но в описаната роля и динамика проблемът е противоположния). От там намиране на начини за подобряване на аспектите, от които не сме доволни, създаване на план и изпълнението му вместо чакане нещо отвън да се случи.
Приемане, че никой не ни е длъжен и не ни дължи нищо (прилагам забавна картинка по темата).
Спрямо чуждата роля на жертва: спиране на подхранването на жертвеността чрез внимание, съчувствие от една страна, но от друга страна и чрез избягването на ролята на агресор/насилник – хайде, стегни се, какво си се оставил/а, само се оплакваш и т.н., при което отново човек влиза в триъгълника на драмата. Как? Чрез заемане на трета позиция на дистанция и зрялост – „да, тази ситуацията е неприятна/болезнена/трудна, но в живота има и такива и ти можеш да се справиш с нея.“, „Всеки човек си има бреме/товар за носене под формата на трудности, злополуки/злощастия и всеки от нас рано или късно тегли някакви къси клечки и е в кофти позиция дори да е направил нещата по най-добрия начин – това, което можем да направим е да го приемем и да носим кръста си и да правим каквото можем и зависи от нас.“, „Нормално е да недоволстваш и да се оплакваш – сигурно и аз бих в тази ситуация, но по-полезно е вместо да проклинаме съдбата/живота/еди кой си човек – да се погрижим по най-добрия начин за последствията от случилото се. Ако имаш нужда от помощ за това – насреща съм.“ (ако е хронично оплакване -> „няма да участвам в това и да подхранвам позицията ти на жертва, защото това не е полезно за теб, а и защото на мен не ми е приятно, ако искаш истинска помощ – насреща съм.“. И други подобни реплики изразяващи отношение на tough love (твърда/здрава/бащина любов с граници и условия) – готовност за подкрепа и помагане, но и граници и условия за това.
Спрямо чуждата роля на агресор/насилник/преследвач: диференциране на себе си от образа, етикетите и проекциите, които другият ни лепи – че това не сме ние или поне не сме ние в цялост, а проекции на другия (което може да стигне дори до проективна идентификация и въвличането ни, така че да проявим приписваните поведение или черти), че всъщност има несъзнавана (или съзнавана) манипулация и биваме емоционално провокирани и вкарвани в роля, в която не сме, не искаме да сме и не е полезна за нас. Обикновено влизането в спор не е продуктивно, защото подхранва налагането, убеждаването, агресията и насилието/силовите прояви на насилника. По-ефективно (за нас, а понякога и за другия) е вкарването му в логическо противоречие, например: „добре, щом аз съм толкова зле, не справящ/а се, некомпетентен/на, глупав/а (каквото точно ви лепят) – защо си във връзка с мен тогава?“, или друго подобно – „добре, явно съм голяма тежест в живота ти и без мен ще се справяш много по-добре – защо да не се разделим тогава?“, „според теб ти си толкова страхотен/на, а аз съм доста под нивото ти – звучи сякаш не сме подходящи един за друг – по-добре да се разделим“. Обикновено отговорите тук отнемат известно време, ако изобщо се даде отговор и звучат доста абсурдно и неиздържано и отстрани звучат дори смешно и невероятно. Това помага на самия задаващ въпросите да осъзнае и излезе от динамиката по-лесно, както и евентуално на партньорът да се усети, че може би нещата, които налага като истина – не са истина и има нещо, което не е валидно логически в цялата конструкция.
Други варианти свързани с провокиране на рефлексия и граници – „уж казваш да ме обичаш, а това отношение е насилническо и нелюбящо – хората, които се обичат не се държат така с другия, явно има противоречие“, „не приемам такова отношение, щом не можем да се разберем по човешки – няма да участвам“ и други подобни поставяния на граници.
Възможно е при някой от горепосочените опити – другият да се опита да манипулира, например да влезе в роля на жертва и да ви манипулира през вината (например – „ти всъщност не ме обичаш и искаш да се разделим“, „ти ме изоставяш/предаваш/отхвърляш, какво ще правя“ или други подобни) или в роля на спасител (например „аз се държа така, защото ме е грижа за теб и искам да успяваш, аз всъщност ти помагам по този начин“, „аз те обичам и затова те търпя какъвто/каквато си зле, за да може покрай мен и ти да се издигнеш“ или други подобни), което също е манипулация и лъжа.
Ако другият хронично отказва да излезе от динамиката на триъгълника на Карпман – подготовка за напускане на взаимоотношението и осъществяването му като все пак имате предвид, че вероятно и известно време след раздялата – може да продължите да берете ядове, тъй като хората влизащи в такава роля могат да са много тегави и като захапят да не пускат или дори да търсят реваншизъм.
Спрямо собствената роля на агресор/насилник/преследвач: спиране на опитите са контролиране и поучаване на другите, на обвиненията критиките, нападките, изискванията, държането на сметка спрямо тях, на опитите насилствено да бъдат променяни другия/ите, налагането на мнението и правотата ни върху другите. Всичко това е свързано с осъзнаването, че никой не е длъжен да живее както смятаме за правилно и че нашите разбирания са си наши и ние можем да живеем според тях, но другите могат да имат свои, които са различни и да живеят според собствените си.
Усвояване на умения за ненасилствена комуникация – общуване без агресия и налагане, нито отбранителност, така че да имаме максимално висок шанс да разрешим несъгласията и конфликтите мирно и градивно.
Ако все пак не успяваме и не одобряваме даден човек или действията му/ѝ – можем да прекратим отношенията след като преди това сте опитали други начини и въпреки това не можете да се разбирате.
Всичко това става чрез вътрешна работа – осъзнаване, а после промяна на обичайните модели като се диференцираме от тези роли, проследяваме произхода им (кога и от кой сме ги усвоили), виждаме кога се активират, защо и каква е функцията им; лекуваме болката и наранеността вътре в себе си, след което виждаме по-обективно действителността и можем да сме честни за нашето поведение и мотивите му – дали сме били в правото си, но дори и да сме били – може да сме се държали прекалено грубо, нарушаващо чуждите граници, нараняващо, егоцентрично, спасяващо, да сме били в позиция на жертва, която се жалва или пък може да сме отстоявали собствените си граници, да сме дали добронамерено обратна връзка, която е приета за критика, да не сме се съгласили с контролът или налагането на някой друг, но това да се е приело за предателство или изоставяне и прочие. Отначало е трудно да се диференцират тези неща и затова е полезно да се ползва външна, безпристрастна обратна връзка, но с времето – човек започва да развива това умение и да е способен сам да различава фино и точно.
За да сме на център е нужно да сме емоционално стабилни и да не сме изцяло във вихъра на ситуацията и емоциите, които провокира, тоест да сме в позиция и на преживяващ, но и на страничен наблюдател, което се усвоява прекрасно освен в терапия – също и в медитация.
В допълнение – в кабинета правим най-различни опити/упражнения/практики, с които разиграваме тези динамики, излизането от тях, опитите за манипулация, за да може човекът да придобие практически тренинг и да се справя в ситуациите. И отново напомням, че всички участници имат принос, както и някаква полза от поведението си/участието.
Полезно е осъзнаването, че има връзки и отношения, които не се базират на тези роли и ролеви взаимодействия, а на по-здравословни, защото понякога хората не го знаят – ако трябва и даване на такива примери. Но и да не се влиза в идеализации – че хората все пак са несъвършени, погрешими (правещи грешки), били са наранявани и нараняващи, биват обичани и обичащи, успяващи и не успяващи, подкрепящи и не подкрепящи, мили и груби, отговорни и безотговорни – и както те, така и ние сме такива понякога и тези роли също се редуват и това е човешко.
Промяната на динамиката във връзката:
При влизането в нова различна и по-емоционално дистанцирана позиция е вероятно отсрещният човек да реагира остро, за да се опита да ви въвлече в старата динамика/игра по нови начини, например като ви напада, обижда, жегва, провокира или вменява вина, за да ви закачи емоционално и да отвърнете със същото или по какъвто и да е начин да влезете в триъгълника. Целта е да не се поддавате, защото това е капан.
Какво да правите тогава? – Назовавате случващото се – динамиката, действията му/ѝ, целта им и вашата позиция – обяснявате излизането ви от обичайната динамика и опита да ви въвлече, както и декларация, че няма да влизате в роля нито на спасител, нито на агресор, нито на жертва на другия, нито на доказване и спечелване на другия или на безкрайно извиняване и оправдаване. И че предлагате друг, алтернативен, по-здравословен модел за общуване и взаимоотношения свързан с поемане на лична отговорност, по-уважително и любящо взаимоотношение: жертвата да се превърне в активен и отговорен участник/зрял възрастен; агресорът да се превърне в уважаващ другия и изборите му човек, който приема граници вместо да ги нарушава; спасителят – в подкрепящ, но не спасяващ и изземващ отговорностите на другия.
Излизането и не-влизането обратно в тази динамика – като всеки стар навик – е трудно и бавно, понякога успяваме, а понякога не и това е нормално и очаквано. Затова е нужна воля и желание за преминаване през трудните моменти и маратонска нагласа, така че да не търсим внезапния, бърз успех, а постепенно да повишаваме успеваемостта си като опознаваме себе си, другия и взаимодействията между двамата (какво нас ни провокира; какво ни наранява; кое поведение от нас какво провокира у другия; какви нужди имаме ние и другия и как да ги задоволяваме). Допълнителна мотивация е наличието на деца, тъй като ако имате такива – те също учат тези модели, а (почти) всеки човек иска най-доброто за децата си, така че когато променяте себе си и динамиката с околните хора – това се отразява и на децата ви.
Въпроси за разпознаване на триъгълника на драмата и ролите насилник-жертва-спасител:
Често ли поемам отговорността за проблеми, които не са мои?
Често ли давам съвети или помощ, без да са ми поискани?
Разочаровам ли се, когато хората не следват помощта, която им давам?
Чувствам ли се необходим/важен/полезен/значим, само когато решавам чужди проблеми?
Преминавам ли бързо от желание да помогна към раздразнение или обвинение?
Чувствам ли се често онеправдан, прецакан, ощетен и да се оплаквам за това?
Случва ли ми се често да се чувствам използван/недооценен, след като съм помогнал?
Колко често обвинявам външни обстоятелства или хора за състоянието си?
Имам ли усещане, че другите трябва да се променят, за да се почувствам добре?
Когато нещо се обърка, първата ми реакция е да търся виновен или решение?
Очаквам ли другите да се досетят от какво имам нужда?
Избягвам ли често поемане на отговорност и за какво?
Имам ли нужда да бъда „прав“, дори когато това разрушава връзката?
Чувствам ли се значим/важен/знаещ/можещ, когато критикувам, поучавам, давам акъл?
Искам ли другите да са като мен, да правят като мен, да имат моите разбирания и да се опитвам да ги наложа?
Избухвам ли, когато нещата не са както искам/очаквам?
Заключение: триъгълникът на драмата е толкова разпространен, защото се базира на основни психологически механизми, които хората носят в себе си и често използват автоматично без да го осъзнават. Тези роли и динамика са опит за сурогатно непълноценно/изкривено задоволяване на дълбоки емоционални нужди. Хората имат нужда от значимост, принадлежност, сигурност, контрол, свързаност – а трите роли уж ги предоставят бързо и лесно без да изискват вътрешна работа и усилия: жертвата уж получава грижа, спасителят – уж смисъл, насилникът – уж сила, което прави модела изкушаващ, но уловката е, че това е на цената на взаимно нараняване и изтормозване, разрушаване на връзката, вътрешно неудовлетворение и в крайна сметка води до проблеми и незадоволени нужди.
Също така по този начин може да се избягва отговорност, както и уязвимост/слабост, които са трудни, а е много по-лесно да опростиш нещата до едноизмерни етикети и повърхностни причини и да обвиняваш, да се оплакваш, да се намесваш и спасяваш вместо да се вгледаш дълбоко в себе си и да влезеш в контакт със собствените си слабости/уязвимости, болки, страхове, комплекси, конфликти и прочие.
Тези ролеви взаимодействия са много емоционално интензивни – провокиращи гняв, вина, съжаление и съответно лесно ни вкарват във вихъра/екшъна особено когато има заучен модел за напрежение в отношенията като дори може да има емоционална зависимост към такъв модел.
И не на последно място – често се заучава рано в живота от семейството и средата като включително се подхранва от социокултурни модели (филми, книги, медии).