Един от най-големите митове за връзките
„Най-големият проблем във връзките е липсата на комуникация“ – вероятно сте го чували и то звучи логично и интуитивно, но всъщност това често не е коренът на проблемът, а симптом. Това е една от най-честите заблуди при двойките – че проблемите им произтичат от проблеми в комуникацията, които имат и че ако комуникират по-добре – няма да имат проблеми. Това е нещо, което чувам изключително често от жени, но дори понякога го чувам и от мъже.
А всъщност само изглежда така и или не е така или ако е така, то тези проблеми в комуникацията (почти) винаги са следствие от друг/и подлежащ проблем/и. Истината е, че по-често има друг подлежащ проблем, който се манифестират през комуникацията (или липсата на такава), защото това е преобладаващия начин на взаимодействие при хората. Съответно, за да се стигне до този проблем е нужна добра комуникация, но лошата комуникация не е същинският проблем, а проява на същинския проблем.
Разбира се възможно е и проблемите да са плод преобладаващо на неуспешна/неефективна комуникация, но това е по-рядко срещано отколкото описания вариант и при него с малко насоки и практика ситуацията се коригира доста по-лесно отколкото във вариантите, за които пиша.
„Не се разбираме“, „не можем да си говорим нормално“, „все се караме“ — това са често срещани оплаквания в терапията на двойки, но това обхваща само повърхностния слой. Когато се казва, че има проблем в комуникацията, обикновено хората описват външния израз на нещо вътрешно: единият мълчи и се затваря; другият повишава тон, защото не издържа на тишината или липсата на отклик у първия; разговорите бързо се превръщат в спор, нападки (от единия към другия или взаимно) или защитна позиция.
Почти винаги това явление е следствие, а не причина за проблемите. Причините са:
Избягване на подлежащите дискомфортни негативни чувства:
Чувства като болка, страх, срам, вина, несигурност, недоверие и други подобни свързани с вътрешен дискомфорт, до които хората в двойката се докосват у всеки от тях, при което се активират защитни стратегии за избягването на дискомфорта, болката, страха – било то чрез избягване и отдалечаване, чрез защитаване или нападание и други подобни стратегии.
Всъщност често хората създават пречки и саботират комуникацията (защитно саботиране) заради трудността да се докоснат до същинския проблем (дискомфортът, страха, болката) и за това има проблеми в комуникацията като следствие.
Какво се случва при проблеми с комуникацията:
Механизмът/динамиката изглежда така:
1) възниква напрежение (например несъгласие, недоволство от единия, оплакване, изискване нещо да се свърши или молба и прочие ежедневни явления) ->
2) появява се чувство на дискомфорт свързано с възприета заплаха (страх), докосване до болка (нараненост) или друго дискомфортно чувство – например, че другия не е доволен от мен и аз не мога да удовлетворя партньора си или че ме критикува или че може да ме отхвърли/изостави и т.н.) ->
3) защитни механизми за избягване на дискомфорта -> отдръпване, замълчаване, нападане (контраатака спрямо това, което се възприема за атака), дефанзивност ->
4) другият реагира на реакцията на първия със своя реакция – при отдръпване и замълчаване ->
5.1) „ръчкане“ и натискане за разговори или критикуване;
ИЛИ при нападателност или при защитност ->
5.2) ответна атака/нападателност;
Цикъл на: избягване -> натрупване на напрежение, неизразени емоции, недоволство и т.н. -> емоционален взрив/избухване -> отдръпване, затваряне ИЛИ взаимни критики и нападки -> отдалечаване, взаимно разочарование и емоционална болка -> повтаряне.
Получава се омагьосан кръг, при което партньорите се нараняват взаимно и връзката (доверието и безопасността) се рушат. И това се повтаря редовно като във фамилната терапия такива повтарящи се взаимодействия се наричат кръгови взаимодействия.
Партньорът, който иска веднага всичко да се изговори и да се разберат често се страхува от отдалечаване, изоставяне и самота като преживява тишината/липсата на общуване като такива (въпреки че те не задължително са), което е дискомфортно за него/нея -> обсесивно желание за говорене веднага тук и сега и натягане на другия (без да се съобразява с желанията, чувствата и състоянието на другия).
От друга страна партньор, който се затваря не го прави от безразличие, а защото избягва дискомфорта какъвто и да е той (преживяване на болка; страх, че ще бъде отхвърлен/а; страх, че няма да бъде разбран/а и приет/а и много други варианти).
Всеки от двамата не отчита чувствата, нуждите и капацитета на другия и връзката се къса (скъсва в коректния момент) и това се нарича проблем в комуникацията (което също е вярно, но е по-повърхностния слой).
Неслушането, прекъсването, обвиненията, мълчанието, дистанцирането – всички те често са проява на защита (активиране на защитни механизми).
Човекът, който се затваря и отдръпва често се защитава от нараняване (или защитава партньора си и връзката им, тъй като ако и той избухне – може да нарани другия или да влоши още повече ситуацията и връзката), докато човекът, който атакува често се бори за усещане за контрол, а от там и за усещане за сигурност.
Пример: Тя се оплаква, че той не говори или за нещо друго от ежедневието.
Той мълчи, защото не иска да я ядоса или разстрои още повече, защото в минали ситуации се е случвало, когато отговори – това да провокира гняв и недоволство.
Тя интерпретира дистанцията като липса на интерес, от което се чувства наранена и започва да го обвинява.
Той се чувства нападнат и още повече се отдръпва ИЛИ избухва и отвръща с нападки (контра-атаки).
И така, двама души, които се обичат, се въртят в омагьосан кръг от защити и неразбиране един на друг – без да виждат болката или другите негативни чувства и страхове, които стоят под тях.
В основата стои не липсата на техника или способност за общуване, а неспособността и/или нежеланието човек да остане с трудните, неприятни чувства (в негов самия или в партньора му). Както и неразбирането от другия (като често това е от двете страни, защото ако ти обвиняваш другия, че не те разбира и се чудиш как може да мисли или реагира така – щом те учудват неговите/нейните реакции, то вероятно ти също не го/я разбираш толкова), а също и изразяването по неподходящ начин, но те са вторични, тъй като ако някой от двамата или и двамата – не може или не иска да стои с дадени неприятни чувства, то колкото и топло, разбиращо, меко да подхождаме – комуникацията няма да се получи.
Съответно по-добрата комуникация може да не успее да реши проблемът, ако все пак се избягва засягането на коренът. Всички комуникационни техники работят само при наличието на достатъчно ниво на доверие, безопасност, осъзнатост/капацитет и желание.
Под „лошата“ или неуспешната комуникация обикновено лежат емоции, които не могат да бъдат споделени и преживявани – за човека не е безопасно да бъдат, защото в такива ситуации хората смятат, а често и им се е случвало – да бъдат наранени от другия или най-малкото – да бъдат неразбрани, или те самите стават нараняващи в тези моменти и искат да избегнат това. И почти винаги е донякъде рационално, защото се е случвало преди дори със същия партньор, но понякога може да е модел от минали взаимоотношения включително с родителите. Съответно избягването на дискомфорта саботира комуникацията и това вторично саботира връзката и носи още болка, защото често това, което избягваме – ни настига и дори получаваме още повече от него.
Съответно, ако се опитвате да подхождате по един и същи начин и все удряте на камък – опитите ви за комуникация не сполучват – вероятно има скрити фактори, които не отчитате и спрямо които не се адаптирате и е желателно да смените стратегията и да се замислите за по-дълбоките пластове и защо се получава така в общуването с партньора.
За повечето хора тези неща могат да звучат изненадващи, но в кабинета редовно се сблъскваме със защитите на клиентите, които се активират и могат да са много устойчиви, а в партньорските отношения това се проявява още по-силно (защото в терапевтичния кабинет са дошли с известна готовност и намерение за такъв тип работа, докато в личните отношения подсъзнателно „залозите“ се възприемат за по-високи).
Тези подлежащи емоции не се появяват от нищото, а са плод на предишния ни опит в живота – дали на ранния ни детски опит (как сме били критикувани, пренебрегвани, неглижирани като деца) или на по-късния ни опит – в предишни връзки и отношения. Съответно несъзнателно преживяваме минали динамики и чувства свързани с миналото отново в настоящите си връзки (което има начини да се коригира – нещо, което правя с почти всеки клиент в някакъв етап от работата, когато идентифицираме такъв патерн).
Тези негативни чувства и страхове вървят със собствен майндсет (базисни вярвания) и очаквания, например: страх от отхвърляне – „ако кажа какво наистина чувствам или мисля – другият ще ме отхвърли или ще се отдръпне“;
срам и негативни себеотносни вярвания – „ще изглеждам слаб/глупав/недостатъчен“ включително
„ако си призная грешка“ (вина);
гняв, който прикрива болка – зад нападателността често стои чувство, че „не ме виждаш“, „не ме разбираш“, „не ме оценяваш“ или други подобни;
несигурна привързаност – страх от прекалена близост (поради страх от уязвимост и нараняване или поради страх от загуба на себе си/идентичността си) или страх от загуба на контрол;
и във всеки случай това води до проблеми в комуникацията, но те са вторичен проблем от неспособността за осъзнаването, удържането и преработката на въпросните негативни чувства, вярвания, болка и т.н.
Защо „по-добрата комуникация“ не решава проблема (ако не се докосне коренът)
Съветите от типа „кажи как се чувстваш“ или „ползвай Аз-изрази/съобщения“ могат да бъдат полезни — но само ако вече има налични емоционална безопасност, известно ниво на зрялост и способност за осъзнаване, удържане и преработка на емоциите динамично на момента (което е изключително рядко срещано). Ако те липсват у единия или у двамата – всяка дума/израз има потенциала да се преживява като обвинение, критика, манипулация, изоставяне/отхвърляне и т.н. – това е нещо, което съм наблюдавал в кабинета многократно при двойки.
Примери:
1) вместо да кажеш „на теб не ти пука за мен/аз не съм важен/на за теб“ или да отреагираш пасивно-агресивно или дори директно агресивно – да кажеш „чувствам се пренебрегнат, когато не ми пишеш цял ден“ се изисква не просто техника, а способност да понесеш уязвимостта от това признание без да влезеш в защита или нападание, тоест емоционална стабилност, зрялост и емоционална интелигентност.
2) да кажеш спокойно „чувствам се отхвърлен“, когато в теб кипи гняв или чувстваш разочарование и болка – изисква вътрешна зрялост, не просто формула/техника.
Вместо да се опитваме да „комуникираме по-добре“ – може да е нужно да се научим да:
– да се доверяваме и да проявяваме уязвимост, за което е нужно да:
– създаваме безопасност – вътре в себе си и между нас (да споделяме и назоваваме обективно вместо да обвиняваме; да поискаме/поканим/помолим вместо да изискваме и т.н.), за което е нужно да:
– осъзнаваме и да удържаме емоциите си без да реагираме първично, за което е нужно да:
– имаме състрадание към себе си и другия, емоционална зрялост, смиряване на егото.
Истинската комуникация не е разговор между две усти или два ума, а между две нервни системи и съответно промяната започва с повече съчувствие, вчувстване и разбиране на другия, за което е нужно присъствие и излизане от егоцентризма ни – за да можем да чуем е нужно да спрем: да се защитаваме, да отричаме, да рационализираме, да идеализираме себе си и да обезценяваме другия (или обратното), да изискваме, да газлайтваме себе си или другия и всички останали защитни механизми и поведения, които разрушават безопасността и ни отдалечават от другия.
Автентичната и успешна комуникация е следствие от всичко това (близост, доверие, безопасност), а не причина или предпоставка за тях. Тогава комуникацията естествено се подобрява – не защото сме казали правилния израз по правилния начин, а защото има място за истина и близост.
Когато между двама души има доверие, грижа и любов, които не биват замърсени/саботирани от споменатите негативни вярвания, чувства, интерпретации и модели на отношения от миналото – дори мълчанието може да бъде разбиране.
Свързана с тези неща причина за проблемите в комуникацията и отношенията е собствената егоцентрична отправна точка без съобразяване с другия и неговия характер, личностови особености, желания, предпочитания, нужди и възможности, тоест – трудност с другостта или различността на другия спрямо нас, което ще бъде развито в отделна статия.