В тази статия ще разгледам фамилната терапия и основните парадигми, които се използват за такъв тип консултиране и терапия, както и подходът на Естествената психотерапия към партньорски и семейни казуси, а в следващата статия ще задълбая в процеса на терапия при двойки и какви са основните трудности и предизвикателства, за да са наясно предварително хората, които се чудят или са решили да прибегнат до такъв процес.
Какво е фамилната (семейната терапия)?
Фамилната (семейната) терапия е направление в психотерапията, което разглежда проблемите не само на ниво индивид (изолирани в човека), а като функция на моделите на отношение и комуникацията в системата (двойката или семейството). Семейството се разглежда като жива система, в която всяка промяна се отразява на другите елементи по някакъв начин. Съответно целта не е да се коригира нещо в човека, а да се промени и динамиката на цялата система, така че тя да функционира по-здравословно и да се регулира по-добре. Семейната терапия не е предназначена само за съпрузи или двойки, а може да се прилага и спрямо цели семейства или части от семейството, например майка-дете, бащата-дете, двама родители и дете, както и други по-далечни роднини, но най-често се прилага спрямо интимни партньори/съпрузи.
Има различни подходи в семейната терапия – системен; психоаналитичен; когнитивно-поведенчески; емоционално-фокусиран и други, които ще разгледам по-надолу. Всяка от тях поставя акцент върху различни аспекти на отношенията (структура и отношения; несъзнавани конфликти; привързаност; модели на вярване/мислене/чувстване и т.н.), но общото между тях е целта – стремежът да се възстанови (когато е загубено) или да се установи среда на подкрепа, растеж, взаимно разбиране, близост, свързаност и общуване.
Защо в модерността има по-голяма нужда и полза от семейна терапия?
Защото в миналото за добро или за лошо – хората са оставали в семейни отношения независимо от качеството на отношенията им и удовлетвореността или неудовлетвореността им, защото двойката не е била център на семейството, нито преживяванията на всеки от партньорите.
Също така в миналото в много държави дори не е имало опцията да се разведеш от правна/законодателна гледна точка или ако я е имало тя е била изключително непопулярна и социално не се е гледало добре на нея, така че хората са имали външна принуда и механизми, за да не се разделят. Освен това в миналото е било много по-трудно хората да оцеляват сами и още повече да отглеждат деца сам, така че в някои случаи практически не е била възможна раздяла/развод, но сега с финансовата и икономическата възможност за самостоятелен живот – ситуацията се променя. Съответно когато не е имало алтернативи или те са били недостъпни, невъзможни или със силно негативен репутационен ефект – хората не са имали особен избор освен да стоят във връзка и семейство независимо дали искат или не и дали им харесва или не.
Но сега имат алтернативи – нито са задължени/ограничени по същия начин, нито външно се гледа с такова лошо око, нито децата ги задържат заедно, а само и единствено – качеството на връзката и удовлетвореността в нея.
Също така живеем в свят на повече индивидуализъм, при което Азът и собствените желания, нужди, виждания стават основен фактор във взимането на решения – нещо, което в предишните по-колективистично и общностно настроени/формирани поколения не е било така. Съответно хората сами по себе си (без подпомагане) все по-трудно се разбират по между си, когато има различия, несъответствия, различни желания и нужди, различни виждания и прочие.
По тези причини става по-популярно, а и по-належащо търсенето на асистиране, така че хората да се разбират по-добре и да имат качествена връзка, за да не трябва да се разделят освен ако наистина не е по-добре за тях или поне по-добре за единия от тях.
Кои са основните подходи във фамилната и семейната терапия?
1. Системен подход във фамилната терапия – това е най-фундаменталния за фамилната терапия, тъй като е безспорно, че семейството или двойката функционира като жива система, в която всеки участник влияе на останалите. Самият подход има много аспекти и може да се разгледа в самостоятелна публикация, но тук ще се спра върху най-важното и най-особеното, което за незапознат с подхода човек може да звучи странно, но е валидно и работещо:
– разглеждането на проблемите на всеки член като симптом на цялата система;
– анализ на кръговите взаимодействия и как се поддържат утвърждение модели/цикли на взаимодействие;
– като се изменя начинът на взаимодействие между членовете – симптомите (проблемите) могат да изчезнат/отпадат без директна работа върху тях;
– фокус върху границите, йерархията, ролите на членовете и „правилата“ на системата;
така че да се възстанови или създаде функционална структура с подходящи роли, граници и начини на взаимодействие, за да няма нужда от компенсаторна поява на симптоми/проблеми.
Това е изключително ценен, макар и контраинтуитивен за повечето хора подход.
Системата теория е приложима и на обществено/социално, политическо и организационно ниво.
2. Психоаналитичен и психодинамични подходи към семейната терапия – те също са ценни, надграждащи системния подход и даващи повече индивидуален нюанс, тъй като насочват към несъзнаваните процеси и неразрешени вътрешни конфликти на участниците в системата и как тя възпроизвежда несъзнавани семейни сценарии (ролеви игри/разпределения) или казано по друг начин – емоционални модели от минали поколения. Съответно целите са насочени към осъзнаване на трансферните процеси, идеализацията и обезценяването, обирането на проекциите; разбирането на скритите мотиви зад конфликти и поведения/избори; ролята, в която всеки поставя другия, така че да пасне на вътрешния му несъзнаван, а често и незавършен/нереализиран детски сценарии/конфликт или желанието да го преиграе и коригира/промени с настоящия партньор.
3. Хуманистичен/екзистенциален подход към семейната терапия – при него ключовите идеи са, че всеки човек търси свързаност/близост, разбиране, автентичност, смисъл, израстване/себеактуализация и проблемите в семейството/двойката идват от липса на емпатия, съчувствие, разбиране и на автентична комуникация. Съответно работата е насочена към създаване на безопасно пространство за проявяване на уязвимост и получаване на разбиране и грижа за постигане на откритост и растеж.
4. Когнитивно-поведенчески подход във фамилната терапия – през неговата парадигма проблемите идват от маладаптивни модели на мислене (вярвания), чувстване/преживяване и поведение или комуникация, които създават и поддържат напрежение и конфликти, а целта е промяната им към по-функционални и адаптивни, така че да се поддържат по-хармонични отношения. Освен обичайните методи на когнитивно-поведенчески подход (реструктуриране на мисли и вярвания; алтернативни интерпретации; промяна в начина на комуникация; нови поведения) – често се използват тъй наречените поведенчески договор („ако направя това -> ти ще направиш онова“), които могат да са работещи предимно при по-леки случаи на проблеми в двойката или семейството, а при по-тежки случаи на конфликти и емоционален багаж – по-скоро не стигат.
Също така покрива какви истории разказват на себе си за другия и техните взаимоотношения и съответно какъв смисъл придават на неговото/нейното поведение и отношение, тъй като често са силно изкривени в негативна посока и на другия се приписва незаинтересованост, неглижиране или дори злонамереност без да има такива – чрез тези изкривени интерпретации. Съответно тези наративи се реструктурират/пренаписват/преосмислят и коригират изкривяванията в тях.
5. Емоционално-фокусиран подход в семейната терапия – идентифициране на негативния емоционален цикъл и модели, стигане до уязвимостите под най-горния пласт от емоции и реакции (обикновено страх, болка, срам, вина, желание за близост и т.н.), създават се нови/различни емоционални преживявания, така че хората да се свързват през любов, грижа, доброта, а не през негативни емоции (гняв, болка, тъга, страх) като се нараняват повече или пък изобщо да не са свързани, а да се отдалечават.
Има и други направления, но ще се спра последно – интегративните, които комбинират елементи от гореспоменатите в единно цяло, каквато е и Естествената терапия при партньорски и семейни взаимоотношения.
Сега ще спомена още малко за структурния подход, който е един от основните подтипове на системния подход, който разглежда семейството като системна от взаимно свързани елементи, при което поведението на всеки член има смисъл и може да бъде правилно разбрано само в контекста на цялата система и нейната динамика.
Фокусът не е кой е прав и кой греши или кой е виновен, а – как се поддържа цикълът на взаимодействия и какъв е той.
Структурния подход разглежда семейството като съставено от подсистеми (родителска, съпружеска, детска) и граници (или липса на такива) между тях. Според гледната точка на тази школа проблемите възникват когато границите са твърде размити (липсват граници, членовете са преплетени един с друг и няма отделеност – не е ясно къде свършвам аз и къде започваш ти) ИЛИ границите са твърде ригидни и вследствие на това няма свързаност, а откъснатост/отделеност. Съответно целта на терапията е реорганизиране на структурата, така че да се установят по-функционални и здравословно работещи граници и роли.
Класически пример е, ако майката и детето са прекалено близки (слети), при което бащата бива изолиран и съответно посоката е сближаване на майката и бащата като партньори, които да формират родителска коалиция/алианс, а детето да излезе от нея и да е в подходящата си роля.
В България типично има доста вплетеност, липса на граници и изнасяне на отговорност, динамики от типа на садистично-мазохистична, насилник-жертва-спасител (триъгълник на Карпман), които не е задължително да са едностранни, а могат двамата участници периодично да се редуват между различните роли.
Подходът на Естествената психотерапия към партньорски казуси:
Подходът на Естествената психотерапия има някои разлики спрямо всички останали подходи.
Първо той е интегративен – използваме всички споменати подходи – системния, психодинамичния, когнитивно-поведенчески и емоционално-фокусирания, а екзистенциалния е като фон и основа на всичко това.
Друга съществена разлика в подхода на Естествената психотерапия спрямо класическата фамилна терапия е разчупване на една от нейните догми, че партньорите или членовете на едно семейство НЕ ТРЯБВА да ходят при един и същ терапевт по отделно (а да бъдат пренасочени към различни лични терапевти), което по мое мнение е отживяло разбиране, което води до липса на продуктивност заради късането на връзката и има нужда от реформиране/преосмисляне. Защо? Защото когато всеки от участниците или поне един от тях после отиде при друг терапевт – не се вижда цялата картинка, тъй като колкото и да е проницателен даден терапевт – пак може да се скрият определени неща от някой от участниците или просто да не излязат поради различния формат на сесиите в двойка и наличието на друг близък човек вместо индивидуалните сесии насаме с терапевт. Но дори и да се вижда цялата картина – пак се губи/къса нишката/връзката в процеса между участниците, защото не се знае какво всеки от участниците споделя с новия/външен за семейната терапия терапевт и накъде бива воден той/тя (може да е в друга посока, например раздяла или дистанция или граници, но по неподходящ или несъгласуван с цялостния процес начин, което да компрометира работата в обща посока). А всъщност цялата идея на фамилната терапия е НЕ да се къса връзката още повече, а да се заздрави, ако това е възможно и ако е здравословно за участниците. Съответно когато някой от участниците или всички ходят при един терапевт за обща работа и при отделни терапевти за индивидуални сесии – става дезорганизация (единият цитира неговия личен терапевт, другият неговият или общият и това може да стане източник на още спорове вместо помиряване и взаимно разбиране…).
Затова аз лично, както и цялостно в Естествената психотерапия поддържаме разбирането, че ако двойката иска да се опита да работи по оставането заедно е нужно да ходят при един специалист заедно и ако е нужно и по отделно при същият специалист (като това може да са регулярни сесии по отделно или спорадични при нужда, могат да са и с двамата индивидуално или предимно с единият според необходимостта). По този начин терапевта освен че вижда цялостната картина (целия пъзел с всички части) – също така може да координира общата работа спрямо индивидуалната работа на всеки от тях, за да е максимално ефективно и всеки участник да е ангажиран в личната работа на другия, за да не се къса връзката и да се създава по-голяма пропаст отколкото вече има.
Друг аргумент за тази практика е, че в семейната терапия се залага само/предимно на системния подход, докато всеки терапевт е наясно и може да проследи, че почти винаги роля играят и личните динамики на партньорите, които произхождат от детството, юношеството и предишните връзки, но системния подход не се занимава с тях, което е неоптимално, защото те са основен компонент за оформянето и разиграването на определени кръгови взаимодействия/роли и сценарии.
Разбира се, за да се случи това (членовете на семейството/двойката да посещават един и същ терапевт заедно и по отделно) е нужно той/тя да е безпристрастен, да осъзнава преносите и контрапреносите, да не става част от дисфункционални динамики на участниците и други подобни тънкости, но това важи и за класическата фамилна терапия, защото тези неща могат да се случват дори членовете на семейната система да посещават терапевт само заедно, а не и по отделно, така че важи във всеки случай.
Друга особеност на Естествената психотерапия е, че сме склонни да работим по партньорски казуси дори при наличие в кабинета само на единия участник и въпреки това да се работи през него и за двойката. Това е възможно и макар и рядко поради ограниченията – може да се постигне ефект и отношенията в двойката се подобряват. Ако пък промяна не се случва или дори ситуацията се влошава – по някое време естествено се превключва в посока раздяла.
Каква е целта на семейната терапия?
Целта във фамилната терапия НЕ е автоматично запазване на двойката или брака. Това е едно от най-важните правила, което е желателно да се комуникира още през първата или първите няколко сесии от терапевта към двойката. В действителност има няколко възможни цели, и нито една не е предопределена, нито гарантирана и дори и да се започне с една цел – може с времето вследствие на желанията на участниците или на един от тях – целта да се промени.
Обикновено се започва със следната цел – запазване и укрепване/подобряване на връзката (обикновено свързани с прекъсване на негативни цикли и взаимни ескалации; подобрена комуникация и емоционална регулация; възстановяване на доверието – особено при изневяра или друго предателство; изграждане на нови модели и промяна на динамиката), но други възможни цели дали първоначално или във времето са:
– зряла раздяла по цивилизован начин – раздяла без разрушителни конфликти, изтормозване, хаос и нанасяне на трайни щети; запазване на взаимно уважение – тази цел е много ключова при наличие на деца, за да се минимизира травмирането на децата и негативните последствия за тях (често вследствие на негодувание/критики/омраза на единия родител към другия или дори на двамата взаимно, което е изключително вредоносно за детето).
Други цели могат да включват:
– асистиране за вземане на трудно житейско решение от страна на семейството (дали цялото семейство да се преместят в друга държава или да започнат бизнес или друг проект, при който има голяма риск и други подобни решения, които имат капацитета да променят живота не само на един от тях, а на цялото семейство);
– подобряване на семейното функциониране, стабилизиране на средата вкъщи и намаляване на конфликтите, при което романтичната/интимната част остава на заден план или дори преход към нов тип връзка – от романтична/интимна към приятелска и поддържане на съдействието при отглеждането на деца;
– индивидуална промяна на единия в контекста на запазване на двойката – когато като система функционират що-годе добре, но единият има проблеми/симптоми – депресия, тревожни състояния, зависимости (които не са симптом свързани със системата и взаимоотношенията в нея) като освен индивидуалната работа – се работи и системно, така че другият партньор да подпомага (вместо да е влияе негативно или да е неутрален).
Накратко – целта е реалистично/постижимо здравословно решение за участниците при текущите условия, обстоятелства и ограничения.
Ефективност и успеваемост на фамилната терапия:
Това е спорен въпрос, тъй като както вече споменах невинаги целта е оставане заедно дори когато първоначално се дойде с тази цел – по някое време един от двамата или дори и двамата често превключват в противоположната посока. Според ограничените данни от изследвания – около 70% от двойките след фамилна терапия остават заедно (а около 30% се разделят) в рамките на 2 до 5 години след това. Можем да предположим, че това вероятно е доста по-голям процент за оставане заедно отколкото при липса на терапевтичен процес, въпреки че такива данни не съществуват, тъй като няма как да се проведе етично такова изследване.
Но по-важното е, че изследванията показват, че 70-80% от хората в двойката след семейна терапия индикират по-добро благосъстояние и се чувстват по-добре (което не е задължително свързано със запазване на двойката).
Също така в някои западни държави ИЛИ държавата ИЛИ застрахователи плащат пълна или частична сума за разходите на семействата за фамилна терапия, защото се оказва, че това е по-изгодно и спестява публични разходи по разводи (в случая с държавно финансиране) или по-големи бъдещи разходи за медицински и здравословни проблеми поради негативните ефекти от разводите върху здравето – дотолкова, че застрахователните компании ги покриват (и им е по-изгодно така), така че можем да заключим, че със сигурност семейната терапия е по-добрият вариант пред липсата на такава в повечето случаи.
Важно е терапевтът да има смирението, че не е Господ (нито супер специалист в живота на двойката/семейството) и съответно няма как да знае на 100% кое е по-добре за тези хора – дали да се разделят, дали да останат заедно или друго по-нестандартно решение. Следователно е нужно да е отворен за забелязването на сигналите и навигирането на движението в по-добра посока (каквото и да значи това, каквато и да е тя за всеки от тях) и че това, което е нужно да се случи ще се случи и в течение на процесът ще се разкрие правилният път (независимо от началната цел). Накратко казано – да не се опитва на всяка цена да се постигне определен резултат, тъй като няма как да се знае дали това е най-доброто, защото сме крайни, ограничени същества в огромен свят и безкрайна вселена. Това е валидно и в индивидуалната терапия, но за фамилната терапия важи в още по-голяма степен.
В следващата статия ще пиша по-подробно за процеса на терапия при двойки/партньори.