В тази статия ще разгледам основните трудности във фамилната психотерапия – тя ще е полезна за всички хора, които имат връзки/отношения и комуникират, а още повече на хората, които планират да участват в такъв процес, за да подготвени за процеса и да знаят кои са обичайните подводни камъни, които да бъдат преодолявани. Започваме директно с вероятно най-големия проблем при семейната терапия:
Каква е най-голямата трудност във фамилната терапия?
Тя е свързана с първоначалната нагласа на голяма част от хората посещаващи или дори обмислящи да посещават такъв тип терапия, както и на хората изобщо, а именно, че:
Изключително често хората (обикновено и двамата или поне единият) идват с желание терапевта да промени/поправи партньора им, който според тях е сбъркан в някакво отношение (като понякога дори предлагат собственото си съдействие в този процес на „поправяне“ на партньора). Това изхожда от идеята, че той/тя е напълно на 100% прав, а другият е на 100% в грешка, което изключително рядко е истина (въпреки огромното желание на много хора). Идея, която освен погрешна е и изключително контрапродуктивна и допълнително рушаща връзката между двамата.
Съответно ключово за терапията на двойки е да се постигне етапът на приемане от всеки от тях, че и двамата могат да са частично прави и в гледната точка на всеки да има известна валидност, което почти винаги е случаят (но понякога човекът не може да изрази точно това, което мисли или чувства/преживява/усеща и други такива технически затруднения, които дават възможност на партньора да дисквалифицира аргументите/изразеното).
Това е изключително трудно за постигане, защото всеки има его, егоистични желания и нуждата и желанието да бъде прав, както и защитни механизми, които обслужват егото и се активират в комбинация с когнитивното изкривяване за черно-бяло мислене ИЛИ-ИЛИ, което пречи да се стигне до синтезиране на гледна точка, която съвместява истинното/валидното и от двете тези. Това се случва, защото това другият да е частично прав (или дори да има шанс да е и хипотетично да се налага ние да преразгледаме собственото си разбиране или поведение) – причинява неудобство у първия и е нежелано и се избягва на всяка цена – с всякакви „гимнастики“ – аргументиране, убеждаване дори понякога стигане до газлайтване (къде невинно и като защитен механизъм, къде съзнателно и целенасочено). Това е свързано с дълбока, подсъзнателна психодинамика, която важи за всеки от нас в някаква степен.
Сблъсъкът с другостта като източник на конфликти в двойката
За повечето хора различието – другостта – другата гледна точка, другият стил на общуване, различните разбирания – на несъзнавано ниво се преживяват като заплаха, защото внасят неопределеност и несигурност – поставя под въпрос нашите виждания, разбирания, действия, начини, идентичност, които са различни от тези на другия. И хората се стремят да избягват неопределеност по всякакви начини и съответно се стремят да избегнат поставяне под съмнение на правилността/истинността на личността и действията си – особено по отношение на идентичността, разбиранията си, поведенията си.
Когато другият не реагира като нас, това често поражда тревога, защото губим усещането си за предвидимост и сигурност – сякаш не го познаваме и не знаем какво да очакваме, когато другия има различни реакции на определени емоции, преживява ситуации по различен начин, има различни нужди по отношение на близост/дистанция, общува по различен начин от нас и това несъответствие се преживява като опасност/заплаха, а често и като нараняващо, неуважително и прочие. А тези несъответствия могат да се преживяват и по съвсем друг начин – като различна позиция/начин/разбиране, която е валидна, но обикновено не се случва така и се стига до обвинения и критики към другия за различността му.
Другостта/различността активира освен несигурност – и страхове и болки, например:
– човек с по-голяма нужда от автономия активира у другия страх от изоставяне (или дори преживяване на изоставяне, което обикновено стъпва на минали раннодетски преживявания за изоставеност и самота);
– човек с по-голяма нужда от близост активира у другия страх от поглъщане/сливане или контролиране/липса на автономност;
– човек, който се конфронтира директно – може да активира страх от конфликт у отсрещния;
Когато тези дълбоки теми се активират, естественият защитен механизъм е да приемем гледната точка, че другия е в грешка, че неговото/нейното не е правилно, за да намалим собствената тревога или когнитивен дисонанс/вътрешен конфликт и да обясним защо другия трябва е като мен, което е много по-лесно в краткосрочен план, но обикновено не води до нищо сполучливо дългосрочно.
Хората не искат да приемат, че другия може да е прав (поне частично), а те да грешат; че идеята на другия или начинът за нещо може да е по-добър или поне да не е по-лош от техния начин/идея, но просто различен или че семейството на другия е по-адекватно от неговото/нейното, въпреки че и те имат своите кусури; не искат да погледнат собствените си модели, грешки, недостатъци, които също не са съвършени и съответно стратегически приписват причините за проблемите у другия.
И това е разбираемо, защото за повечето хора тези неща не са лесни – на дълбоко ниво се преживяват не само от нараняваща егото гледна точка, а понякога и като предаване на себе си, загуба на идентичността си или предаване на семейството (лоялността към тях или към религия, идеология, произход и т.н.), въпреки че това не е така на практика. Защото съществува подсъзнателната динамика, че ако приемат/оценят другото – обезценяват себе си и се чувстват заплатени (механизъм на черно-бяло мислене, които често е в комбинация с различна степен на идеализация и обезценяване, повече за тях ТУК и ТУК).
Накратко казано – различията стават чест повод за негодувание и конфликти във връзките (повече за това можете да прочетете ТУК). Как се възприемат и преживяват различията у двамата партньори – как се приемат различията, а ако има нужда от единен подход – как се разрешават разногласията – е ключова тема в партньорските взаимоотношения. И когато това се случва по вреден/изкривен или непродуктивен начин – може да се използва асистиране в процеса от терапевт.
Сблъсъкът с другостта и различията на другия нарушава покоя, преживява се като заплаха и опасност защото се преживява и интерпретира по негативни начини и активира страховете и комплексите им – другия е различен от мен и това не трябва да е така, той/тя не ме цени, това е неуважително, той/тя не го е грижа за мен, мързелив/а е, изоставя/отхвърля ме, пренебрегва ме и т.н., което доста често не е задължително да е наистина така от обективна гледна точка, но обективно се преживява през модела на минали травми и преживявания свързани с миналото (минала връзка/и или раннодетски ситуации).
Хората не го осъзнават и нямат капацитета да се справят с тях и прибягват до защитни механизми (описани ТУК), които разрушават връзката с другия, но успяват да валидират пред себе си (а понякога и пред приятелите или дори терапевтите си) – собствената си егоцентрична точка без съобразяване с другия, приемане на другостта му/ѝ, виждането на нещо полезно или валидно в него/нея.
За да се види всичко това е нужно човек да наблюдава собствените си автоматични мисли и сценарии – каква умисъл приписва на партньора и неговите/нейните действия, които всъщност служат на функцията да избегнеш дискомфорта от сблъскването с неща в себе си и поставянето на определени разбирания/практики/методи/навици под въпрос.
Но всъщност тези ситуации са чудесна възможност за опознаване както на себе си (и при нужда промяна в определена посока), така и за опознаване на другия и сближаване още повече.
Разбира се има хора, които приемат другостта по-лесно и толерират другия и неговата различност в по-голяма степен, което обикновено води както до повече вътрешен мир за тях самите – така и до по-стабилни и хармонични отношения и съответно те могат да нямат нужда от фамилна терапия.
„Силните“ характери във връзки и терапия:
Често единият или другият казва, че е силен характер и обича да прави нещата по неговия си начин. Какво всъщност означава това и какъв е истинския проблем, когато единият, другият или и двамата казват, че са „силен“ характер?
Това, което хората обикновено не осъзнават е, че ако беше само това – нямаше да е никакъв проблем за връзката им. Но всъщност реалната ситуация е, че въпросният човек или и двамата не само обичат да правят нещата както искат, а искат и дори изискват другият също да прави нещата по техния начин, което е същинската причина за проблемите им във връзката.
Аз лично не виждам такова желание за налагане като силен характер, а по-скоро като слаб характер/неустойчива личност, защото ако беше истински силен характер – нямаше да го ръчка, дразни, тормози, фрустрира толкова това, че другият прави разни нещата по различен начин (освен в ситуациите, в които това създава големи практически проблеми и реални негативни последствия), де факто – той/тя не може да понесе нещата да се правят по различен начин или да има различно мнение и това ме навежда на мисълта, че този човек иска/опитва се да е силен външно, но вътрешно не е, крехък е и малки неща го разцентрират, изкарват извън релси и спокойствие.
Друга свързана трудност е, че във фамилната терапия нямаш само един човек с неговите наративи, особености, модели и динамика, а имаш още един човек с неговите особености, модели, динамика, но бонусът е, че имаш и нещо трето – връзката между двамата, която е отделна трета цялост (продукт на взаимодействията между наличностите и моделите на двамата), тоест много променливи, които влияят и е нужно да се открият и да се съобразяват динамично по време на сесиите.
Следващият основен проблем в двойките е, че често се опитват да разрешат проблем, който е повърхностен, но не стигат до корена. Понякога дори се опитват да разрешат 10 повърхностни проблема, които всъщност имат един и същ корен. Тогава имат усещането, че се карат за всичко/за много неща, че не се разбират и нямат съгласие за нищо, но всъщност се карат за едно и също нещо по много различни начини. Примери илюстриращи 3-те основни съдържателни теми източници на конфликт: контрол и сила; грижа, доверие, интимност/близост, прекарване на време заедно и отделно:
Примери за подлежащи причини за конфликти и караници в двойката:
1. Александър и Петя, които са заедно от 3 години като тя е по-организирана и обича да има план, а той е по-спонтанен и няма нужда от предварителен план за повечето неща, но не обича някой да му се налага и да му се казва какво да прави (както повечето хора не обичат).
– навън с приятели са или на гости, при което тя иска да си ходят, за да си починат, за да може утре еди какво си, а той иска да останат, защото си изкарват приятно -> конфликт, при което всеки преживява неща от сорта на: „ти все прекъсваш/развалят удоволствията“ или „винаги решаваш кога да се прибираме“ спрямо „ти не се съобразяваш с мен“ или „проявяваш безотговорност/неорганзиираност, защото утре имаме да правим еди какво си, а стана късно“.
– тя иска да си купи/ят нещо, а той иска да спестяват пари или да ги инвестират в нещо -> конфликт, където единият чувства, че другия подкопава финансовата стабилност, а другия, че го държат под контрол.
– къде ще ходят на почивка и какво ще правят;
Във всеки случай става дума за контрол и сила – кой решава какво, кога, колко и как да се прави; чий нужди и желания са приоритет; кой да определи правилата или посоката; кой води и кой следва и прочие. Терапевтичната цел тук е не да реши кой е прав и кое е по-добре, а да се промени динамиката на власт и съпротива, така че двамата да не трябва да воюват, а да имат чувство за влияние.
2. Елена и Иван, които са заедно от 5г. като тя има много по-силна нужда от емоционална свързаност, близост, споделяне, а той от автономност, дистанция/повече време отделно:
– тя разказва за деня си или за конфликт с колежка, а той не слуша или гледа нещо друго -> конфликтни нужди – тя да бъде чута, изслушана, да почувства свързаност и/или подкрепа, а той – да си почине, да не го занимава никой или да има емоционална дистанция в този момент.
– не правят достатъчно секс, защото тя не иска, защото не чувства емоционална близост и свързаност, а той преживява това като отхвърляне, при което всеки се чувства недоволен, неудовлетворен, обвиняват се взаимно, а всъщност е омагьосан порочен кръг на взаимно предизвикване на негативни реакции, нагласи и преживявания у другия.
– тя иска да излязат или да правят нещо заедно еди кога си, а той не иска, защото е изморен -> тя се чувства пренебрегната и че тя/връзката им не е важна и приоритет за него, а той чувства неразбиране, натиск, изисквания.
Всъщност във всички случаи подлежащата тема е различията в нуждите им по отношение на дихотомията близост/дистанция, както и темите за грижа, разбиране и подкрепа – дали съм обичан, подкрепяш ли ме, важен/на ли съм за теб; колко време, как и кога да прекарваме заедно.
3. Ани и Димитър са заедно 7 години с малко дете на 2г. като и двамата са изтощени от ежедневието и полагането на усилия, но чувстват, че другият не разбира и не оценява старанията им:
– тя недоволства, че той не помага достатъчно вкъщи, а той казва, че работи много усилено, за да осигурява семейството -> всеки се чувства недооценен и/или неуважен.
– той обяснява нещо, а тя го прекъсва, за да коригира, допълни и уж да помогне или да представи нещата най-точно -> той преживява липса на уважение
– тя се опитва да направи нещо, а той обяснява как се прави правилно/как да го направи тя -> тя се чувства обезценена/неуважена и че той я смята за некомпетентна и неспособна;
– не си благодарят взаимно за малки и големи неща;
Общото е, че във всеки сценарии се преживява липса на уважение, липса на признание и оценяване на усилията -> негодувание -> забележки, обвинения, критики, сърдене/цупене, отдръпване и прочие реакции, които отдалечават хората/намаляват свързаността им.
Тези неща се наблюдават изключително често в работата с двойки, а сега да преминем към:
Ролята на терапевта в семейната терапия:
При фамилната терапия терапевтът влиза в системата и става част от нея (макар и по-външна част) като това му дава възможност да я изследва, а дори и преживява (в по-малка степен отколкото участниците, но все пак). Това крие много опасности, защото е възможно той да бъде въвлечен от единия, другия или двамата в определена динамика без да осъзнае/се усети или дори терапевта сам да се въвлече в дадена дисфункционална динамика с участниците като част от трансферните и контратрансферните динамики, например:
1. Коалиции и триангулации – опит за привличане на терапевта на своя страна от единия, при което ако той се поддаде – става част от триъгълник и губи позицията на неутралност и системна перспектива.
2. Влизане на терапевта в роля на спасител – когато единият се изживява като жертва (а може и наистина да е), при което ако специалиста несъзнавано влезе в тази роля се измества фокуса от работа със системата и моделите в нея – към помагане/спасяване на конкретния участник.
3. Негативен трансфер към терапевта, който той не може да понесе – при обвинения, критики, обиди от страна на някой от партньорите към терапевта, при което специалиста не успява да удържи и преработи чувствата, които биват провокирани в него и се чувства виновен/засрамен/некомпетентен или несправедливо обвинен/нападат и прочие и съответно реагира на това (или чрез пасивност и абдикация или чрез противопоставяне и отпор/агресия), при което рамката тотално се сменя от терапевтична на лична и се разиграва вероятно позната динамика за съответния участник. Възможно е дори терапевтът да бива обвиняван, че влошава отношенията им и им пречи и вреди и други подобни.
4. Влизане в роля на арбитър/върховен съдник – когато партньорите подсъзнателно или съзнателно го поставят в роля на човек, който да отсъди и да каже кой е прав и кой греши уж за да се реши конфликтът. Тогава работата става повърхностна и не се стига до емоционалните корени на проблемите и системната динамика. Сякаш терапевтът е родител, който да каже кое от двете деца е право и кое криво, при което ако се идентифицира с това – специалистът става дисциплинираща фигура (родител) вместо терапевт и процесът отново се компрометира.
Съответно към тази точка може да спадне и прекомерното търсене на съвети, рецепти и решения от участник/ците спрямо терапевта – да им каже правилния начин и т.н.
5. Терапевтът бива поставен в роля на емоционален кош за всички негативни емоции, които се изсипват върху него (а преди това са се изсипвали и вероятно продължават да се изсипват и върху участниците взаимно), тоест вместо всеки да обработва в някаква степен емоциите си – те се изсипват върху отсрещния. И това се случва безспирно и не се стига до реална терапевтична работа.
Както се вижда има много възможни капани – затова и терапията на двойки е изключително предизвикателна и висш пилотаж. Тя изисква зрялост както от страна на терапевта (да е наясно със себе си и патерните си – собствената кръговост на отношенията за да осъзнава и навигира трансферните и контратрансферните процеси), така и от страна на участващите (която разбира се може да се доразвива в процеса). Семейната терапия изисква способност да понесем различието (което е трудно за повечето хора). Съответно целта не е да се „отсъди“ кой крив и кой прав, а в хармонизирането на отношенията/динамиката между двамата – да се развие способността двамата да понасят различността на другия и да се свързват един с друг, въпреки нея или дори чрез нея без да преживяват фрустрация, страх/несигурност и да стигат до нападателност, защитност, обвинения, пренебрежение, оттегляне и други дисфункционални поведения, които рушат връзката.