Какво е съзависимостта?
Съзависимостта е форма на емоционална зависимост спрямо хора/връзки, което се подлежи от нуждата от това да бъдеш нужен/необходим, да се грижиш за другия, което може да се формулира и като – емоционална зависимост от това другият да е зависим от теб (да си му/ѝ нужен). Това е модел на взаимоотношения/стил на свързване, при който човекът поставя нуждите, чувствата и проблемите на другия като много по-приоритетни до степен, че се пренебрегва значително и губи контакт със себе си и нуждите си. Такива отношения са дисфункционални, защото не се крепят на взаимност и реципрочност (освен ако не става дума за дете в подходяща начална възраст, което наистина е зависимо от възрастния/ите, но и това е желателно в някакъв момент да се промени при достигане на по-късни развитийни етапи).
Съответно съзависимия доставя чувствата си за стойност/ценност, самочувствие, идентичност през грижата за другия, спасяването му и пренебрегването/жертването на себе си в процеса. Има и загуба на ясно усещане за къде свършвам аз и къде започва другият (смесване на „Аз“ и „Ти“, липса на диференциране между двамата). Накратко казано отношенията (обикновено партньорски, но е възможно и приятелски, братско-сестрински или други) се изкривяват в посока родител-дете, което е дисфункционално и води до проблеми. Това е една от нездравословните динамики на интимни отношения, а други такива може да прочетете ТУК. Такъв модел често възниква в детството, когато детето е било принудено да изпълнява родителска роля спрямо родителя/ите си (или спрямо сиблинги – братя/сестри), която е била неподходяща за развитийния му етап/възрастта – обръщане на ролите родител-дете (парентификация) и преждевременно порастване на детето:
Какво представлява обръщането на ролите родител-дете (парентификацията)
Парентификацията (обръщането на ролите родител-дете) е процес на смяна на ролите, при който дете или юноша е принуден да подкрепя и да се грижи за семейната система по начини, които са неподходящи за развитието му и са прекалено обременяващи, тоест да се държи като възрастен какъвто не е и да замества родител/ите частично (в редки случаи и напълно). Това се случва, защото в даден момент преждевременно (твърде рано) – се налага децата да поемат родителска роля (частична или пълна) като може да касае само някои аспекти, но все пак е неподходящо за възрастта и ролята им и това се вкоренява в мозъка като дълбок модел на живеене и отношение спрямо другите.
Много е важно да се отбележи, че това е принуда – детето нито е готово, нито е способно, нито го иска, но поради обстоятелствата е принудено да го направи (и то точно от родителите, които се предполага да се грижат за детето) и това може да има тежки последствия през целия живот – особено в отношенията с другите хора и най-вече с партньорите, защото е основа за създаването на динамика на съзависимост в отношенията в зрелия живот, която вече описах, което представлява психологическа динамика, при която човек търси и си доставя чувства за стойност и принадлежност чрез прекомерна грижа, контрол или спасяване на другия, което пък представлява повторение на динамиката от детството на човека, когато е оцелявал благодарение на това.
Това е изключително важна тема, защото е много по-често явление отколкото хората си мислят и може да оформи по дисфункционален начин личността и моделите на отношения, които се проявяват в зряла възраст и съответно да влияе негативно в отношенията, а често това се случва несъзнателно. На пръв поглед, повърхностно изглежда, че преждевременно порасналите деца са много зрели за възрастта си, че са отговорни, съвестни, предпазливи, грижовни, чувствителни към нуждите на другите, но това има и своята скрита цена и последствия, които не се изразяват само в неизживяното детство, а също и в:
Негативните последствията от обръщането на ролите родител-дете:
– прекалено поемане на отговорност, грижа и угаждане на другите за сметка на потискане на собствените нужди и емоции водещи до неудовлетвореност и изтощение в отношенията;
– неспособност за изграждане и поддържане на реципрочни отношения, в които не само дават, но и получават – с тенденция към повтаряне на модели от типа родител–дете или спасител–жертва;
– трудност до неспособност да получават любов, грижа, жестове и подкрепа, въпреки че ги жадуват;
– усещане на вина или егоизъм, когато приоритизират собствените си потребности (направят нещо за себе си, да си доставят удоволствие, да си починат или да се забавляват) или когато е нужно да поставят граници или да откажат на някой, накратко казано – не се обичат;
– крайно неглижиране на собствените нужди и себе си, което е самоотхвърлящо и може да се разглежда като форма на самонараняване/вредене на себе си (особено в крайните случаи стига до там), трудно поставяне на граници и отказване и склонност към емоционално прегаряне;
– свръхконтролиране – стремеж да държат всичко под контрол като несъзнателен опит да предотвратят хаоса, който някога са преживявали.
– склонност към избор на незрели партньори, с които лесно влизат в роля на обгрижващ или спасяващ (или дори превръщат партньорите в такива с времето);
– трудно разграничава собствените си нужди от чуждите;
– страхува се, че ако не бъде полезен, ще бъде отхвърлен/изоставен или се чувства виновен;
– изпитват недоверие и не могат да разчитат на другите, защото в миналото най-важните фигури са се оказали ненадеждни -> правят всичко сами;
– преживяват любовта като задължение, а не като свободен избор.
Съответно често попадат/създават и поддържат взаимоотношения, които са едностранчиви и дори токсични/вредни/разрушителни или насилнически.
Както се вижда последиците са както вътрешни (психично-емоционални), така и междуличностни (отношенчески).
Това е проблем, защото на практика – те не могат да се държат по друг начин в отношенията си (включително в партньорските, където това създава най-много проблеми) и по този начин грижата, която са се научили и дават става причина за страдание, защото – първо не са се научили да получават такава, нито да си я поискат и второ – те самите не могат да се погрижат за себе си, нито да отказват услуги и молби, нито да поддържат реципрочни, партньорски отношения, от което те самите страдат, а често и партньорите им, защото несъзнавано ги принуждават да са в отношения родител-дете и/или жертва-спасител, за да могат да проявяват тези поведения – имат нужда да са нужни и необходими за другия. И това не е израз на любов, а компулсия резултат от реакция на травма и вътрешната им психодинамика.
Включително не приемат отказа на другия да не се погрижат за него/нея, когато няма нужда или просто не иска (съответно не приемат границите му/ѝ) -> обгрижват прекалено, дават прекалено, правят прекалени жестове и прогресивно поставят другия в роля на дете (инфантилизиране на партньора от страна на парентифицирания), което има нужда да бъде обгрижвано (а после недоволстват, че те все всичко правят). А от страна на партньора това се преживява като затвор, емоционално изнудване или задушаване и прочие, защото несъзнавано изпращат послание, че не могат да живеят без тях и без грижата за тях. Всичко това е изключително тежко за партньора и неслучайно – той/тя често прибягва до отдръпване, изолиране, изневери или друга начин да се защити.
Накратко казано – създава се динамика на съзависимост – въпреки че уж изглежда, че се грижат за всичко и всички – едновременно с това, ако не го правят – почвата под краката им пропада и се сриват, ако няма някой, за който да се грижат (и поменът за възрастен, способен, справящ се човек – изчезва, защото регресират в детска позиция и в травматичните си преживявания).
Съзависимостта може да се разглежда като крайна форма на тревожен стил на привързаност – човекът се слива с другия или става негов/неин обслужващ персонал, защото не вярва, че може да бъде обичан просто за това, което е и се страхува, че ще бъде изоставен или отхвърлен, ако не обгрижва постоянно или се чувства виновен. Съзависимия се чувства сигурен, ценен, значим само през отношението с другия, което в този случай означава прекомерна грижа, иначе не се чувства стойностен сам по себе си. Съответно под маската на „грижа“ и „любов“ присъства силен контрол, зад който се намира страх от изоставяне и дълбоко усещане за безполезност или непълноценност, ако не си необходим, което се изразява в принципите/вярванията: „ако те държа (и правя достатъчно), няма да ме оставиш“, „за да съм обичан – трябва да се грижа за другия, да жертвам себе си“, „ако не давам – ще бъда изоставен или отхвърлен или виновен“, които представлява асоциации, които може и да са били актуални в детството, но не са задължително валидни и истинни в зрелостта и няма нужда все още да се действа според тях, но хората често го правят инстинктивно. Защо се повтаря това?
Защото докато в детството ролята на възрастен от страна на детето е била адаптация в посока емоционално, а дори понякога и физическо оцеляване в дисфункционална система, то с времето – тази роля се е интроектирала като идентичност и основен модел за близки отношения, който проявява във всяка следваща връзка (или определен тип връзки, например интимни/партньорски). Затова връзката между обръщане на ролите родител-дете и съзависимостта е толкова силна и затова този сценарии се преповтаря с партньорите след това в живота, защото моделът е ранен/дълбок и се възприема за въпрос на живот и смърт.
В някои случаи тези хора използват емпатията и чувствителността си към средата и сигналите на другите, за да държат другите в капан на грижата (златна клетка). Практически резултатът и динамиката не са много по-различни от този при прекалено нарцистичен партньор, но причините за случващото са различни – при свръхнарцистичния партньор – за да те използва, експлоатира, да участваш във вътрешните, фантазни сценарии, а при съзависимия – за да не го/я оставиш, да си там и да има за кого да се грижи (да продължи с ролята на дете-родител, която цял живот е осъществявал/а), тоест за да избегне сценарии, от който го е страх и болезнени чувства.
Възрастния дете-родител (който е бил парентифициран) – има нужда партньора му да е в роля на дете – да регресира, да е зависим/а, да загуби автономността си, за да може той/тя да бъде родител, иначе не може да изпълнява тази своя роля/функция. И съответно много често, когато тези хора се оплакват, че партньора им е инфантилен; не прави нищо, докато те правят всичко и прочие – не осъзнават, че те са го/я направили такъв/а ИЛИ са го/я избрали такъв/а, за да пасва на вътрешния им сценарии/ролева игра.
Разбира се те го правят, защото така са се научили, за да оцеляват емоционално, а и физически рано в живота – създаване на система за грижа от детето за самото себе си, а и за родителите, която по-късно се пренася към партньорите вместо да получава такава. И затова не позволяват друго и като възрастен вече тези парентифицирани деца, когато партньор се опитва да ги обича, да се грижи за тях – те го избягват, не го позволяват или го саботират, защото е заплаха за тях и за ролевата динамика, която се опитват да поддържат (съобщение, че не са нужни грижите им като родител -> страх от изоставяне/отхвърляне и/или вина), тоест интерпретират любовта (реципрочността и взаимността) като заплаха и потенциално изоставяне.
В тези случаи много ясно се вижда, че грижата, емпатията, чувствителността – могат също да бъдат патологични, когато са свързани с дълбока нужда да си нужен и да се грижиш, иначе се преживяваш като виновен, лош, безполезен, без стойност, ненужен, изоставен/отхвърлен и т.н.
Инверсията на ролите родител-дете не е просто помощ или отговорност, а структурна промяна в семейните роли, при която детето се натоварва с грижа, емоционална зрялост, чувство за отговорност, дълг и ангажименти, които надхвърлят неговата възраст и психоемоционалните му способности. Резултатът е преждевременно порастване и заемане на развитийно неподходяща роля на възрастен от страна на детето, която би трябвало да принадлежи и да е поета от родителя (заставане на мястото на родител), докато родителят – съзнателно или не – отстъпва своята функция на емоционална или организационна опора.
Какви видове обръщане на ролите родител-дете има:
Има два основни типа обръщане на ролите родител-дете:
1) емоционална парентификация – възможностите тук са много, например: да е изповедник на или утешаващ родителя/ите, поемайки емоционалния товар; да е арбитър в спорове между родителите или буфер между тях; да е миротворец – да създава мир между родителите; да подкрепя родителя срещу другия родител или в живота спрямо предизвикателства и трудности или да присъства, така че родителя да не чувства самотата, която чувства; да е партньор на родителя; изобщо всякакво поемане на емоционална отговорност за състоянието на родителя/възрастните. Например дете, което слуша майка/баща си как страда от липсата на подкрепа, от разочарование с партньора/ите си или от житейски трудности, и се чувства длъжно да бъде опора за родителя. Но също така и когато родителят тормози детето – също липсва родителска грижа и присъствие и се налага детето само да си стане родител (да се родителства/отглежда само).
2) инструментална парентификация – детето поема конкретни отговорности и задачи свързани с домакинството или с грижата за сиблинги (братя/сестри – да отглежда братята и сестрите си вместо родителя/ите) или дори грижа за родител – при тежки заболявания, физически увреждания, тежки зависимости и дисфункции, психични заболявания и т.н., например – детето готви, чисти, организира домакинството и т.н., докато възрастния/ите са физически отсъстващи, емоционално незрели, неадекватни, зависими, психично болни, неефективни, прекалено нарцистични и прочие.
Проблемът не е задължително във временното поемане на тази роля като дете – в някои сценарии това е неизбежно и е продукт на ситуацията и условията. Проблемът е в установяването на траен модел, който се повтаря в зряла възраст с други възрастни хора и е дисфункционален за връзките им. Допълнителен вътрешен проблем е свързан с:
Психодинамика при обърнатите роли родител-дете (парентификацията):
Детето има нужда от обгрижваща фигура/възрастен, който е наличен и го вижда каквото е и го обича каквото е, който предоставя обратна връзка и дава възможност за социално учене (интернализиране на ценности и норми), както и такъв, който асистира на детето да регулира чувствата и емоциите си, да се учи и възпитава. Когато няма такъв, защото е физически или емоционално отсъстващ; прекалено нарцистичен; тормозещ детето; неемпатичен и неглижиращ или други подобни сценарии – от психодинамична гледна точка детето е като сираче и се справя само. Прибягва до самородителстване като създава въображаем/измислен вътрешен образ/фигура на родител (интроект). Обаче единственият модел, който има е на родителите (или който присъства) и следователно този вътрешен родител ще има дисфункциите, травмите, незрялостта, стила на привързаност на истинския и следователно не е особено качествен и няма да му върши добра работа в живота. Например някое от следните черти: неспособност за саморегулация; липса на граници; отношения през травмата включително чрез травмиране на себе си, за да се постигне ефекта; чувството за собствена стойност ще зависи от другите и техните реакции или от неговата/нейната грижа за другите и други подобни.
И това е част от интроекта, който е интернализиран и може да присъства у човека цял живот и да го измъчват такива динамики и поведения и последствията от тях десетилетия след като е пораснал и е излязъл от външната ситуация с родителя/ите си, тоест външната парентификация е временна роля, но вътрешното интернализиране може да е налично и цял живот, ако човек не направи нещо по въпроса като разбира се това подлежат на промяна – като повечето неща в психиката ни.
Съответно неслучайно тези хора имат много дълбоки негативни вярвания (че са лоши; недостойни; неставащи; не заслужават хубави неща или дори заслужават наказание; трябва много да се стараят, за да изкупят вината си и/или за да не бъдат изоставени/отхвърлени и други подобни). Това е следствие от психодинамиката им, която включва психично разцепване на отделни репрезентации и възприятие за добър и лош обект по отношение на чертите и поведенията на един и същи човек (както в приказките за деца някои герои са изцяло лоши, а други са изцяло добри и няма нюанси). Това е нормална част от детското развитие и с течение на психичното и емоционалното порастване се развива капацитета за интегриране на противоречиви качества в един и същ обект (приятелката/приятелят ми може да се държи по различни начини с мен, например понякога да се съгласява с мен, а друг път да изразява несъгласие, но това е един и същ човек – без да се трансформира в различни обекти – любящ в единия случай или нараняващ в другия случай и съответно няма превключване от екстремно добро към екстремно лошо отношение от моя страна).
НО в споменатите сценарии – при тези хора може да се поддържа в течение на целия живот (ако не направят нещо по въпроса), защото се интроектира на дълбоко ниво, че те са лошите, а родителите (техните образи) са добри, въпреки че в реалността не са били. Това дава обяснение и на въпроса защо хора, които са претърпели тормоз, неглижиране, пренебрегване и всякакви други неприятни и травматични поведения от родителите си – понякога ги възхваляват, уважават, обичат или дори боготворят (когато изобретеният/създаденият вътрешен образ свръхкомпенсаторно е всемогъщ, перфектен, всезнаещ като божествена фигура – по-характерно е при нарцистично организираните личности). По принцип това е симптом/често явление при личностовите разстройства, но е възможно да е налична и без да има патология на личността – като бекграунд/фонов психичен процес, но при иначе налична здрава и изградена личност, което все пак обаче води до проблеми и страдание в живота им и в отношенията им.
Резултатът за детето и впоследствие за порасналия възрастен е съзависимост по две линии – едната е вътрешна – спрямо вътрешния родителки интроект/фигура/образ, който често е отхвърлящ, изоставящ, обвиняващ и осъдителен или дори в някои случаи жесток и садистичен вместо грижовен, подкрепящ, любящ и прощаващ;
а другата линия е външна – спрямо значимите хора в живота му/ѝ (най-често партньора, но е възможно и спрямо други хора).
Причината за тази психодинамика е, че е изключително болезнено и непоносимо за едно дете, а дори може да е и заплаха за живота му да възприема родителя като лош/негоден, че не го обича или дори че иска да го нарани и навреди съзнателно и прочие. Затова детето възприема подсъзнателно, че вината е в него, че нещо с него не е наред, тоест в психиката му – то се превръща в лошия обект, а родителя (вътрешния му образ) в добрия обект. И щом то е лош обект – значи трябва да: пренебрегва себе си и да се грижи за другите;
– да се старае много (перфекционизъм водещ до изтощение), за да заслужи (да се превърне в добър обект);
– да страда като наказание (може и самата саможертва да играе ролята на наказание), за да изкупва вината си и да стане добър обект (което на практика никога не се случва, защото цялата рамка е патологична/дисфункционална);
И другите изброени в началото като последствия поведения, преживявания и динамики.
Хем жадуват да получат грижа, подкрепа, помощ, любов, хем нито могат да си я дадат те, нито могат да позволят на някой друг да им я даде (защото се възприема като заплаха) и буксуват така, флуктуирайки между различни негативни емоции в различните фази на динамиката.
Предаването на обърнатите роли родител-дете през поколенията:
Парентификацията често се предава през поколенията – децата, които са поемали прекомерна отговорност в детството си, нерядко възпроизвеждат същия модел и като възрастни. Те или създават връзки, в които отново поемат несъразмерна грижа за другия, или – в опит да избегнат болката от детския опит – развиват обратна динамика, която на повърхността изглежда противоположна, но по същност повтаря същата зависимост. Например, ако като дете човек е бил принуден да бъде възрастният в отношенията – да се грижи, да успокоява, да поема вина и отговорност – като възрастен може да реагира с несъзнаван бунт и да заеме противоположна позиция: да отказва всякаква отговорност, да бъде „вечното дете“ или този, за когото винаги трябва да се грижат. На пръв поглед това изглежда като противоположност на парентификацията, но в действителност и в двата случая човек остава в капана на същата динамика на съзависимост – идентичността и сигурността му зависят от ролята, която заема спрямо другия.
Ако интернализираният родителски интроект е дисфункционален (например нарцистичен), човек често несъзнавано възпроизвежда подобен модел в собственото си родителство. В такива случаи контролът и нуждата от доминиране могат да бъдат замаскирани като „грижа“ – например родител, който не допуска детето да взема самостоятелни решения, под предлог, че го „пази“ или „знае по-добре“. Така се създава илюзия за любов и грижа, зад която стои нарцистична динамика – нуждата на родителя да бъде център, да определя реалността на детето и да регулира чрез него собствената си самооценка. В резултат, цикълът на парентификация и съзависимост продължава, просто с различна външна форма.
Възможно е и предаване в противоположна посока – парентифицираното дете, израснало с прекомерна отговорност – като възрастен да развие избягващо или дистанцирано родителство. Тъй като в детството е било лишено от пространство да бъде дете – като родител може да компенсира като освобождава детето си от всякакви граници. На повърхността това изглежда като свобода, но често оставя детето без усещане за сигурност и структура – което отново поддържа цикъла на обърнати роли, просто в другата крайност и по друг начин. Може да е и спрямо самия себе си – липса на отговорности и граници – избягването им, което отново е реакция на травма.
Има различни степени на парентификация и на свързаните с нея психодинамики – това не е бинарен процес от типа „има го“ или „няма го“. Колкото по-силно и продължително е било преживяването на обърнати роли, толкова по-дълбоки са следите, които оставя – под формата на хронично напрежение, вина, трудности с граници и усещане, че трябва да „заслужиш“ обичта чрез грижа или контрол.
И разбира се е много важно да се напомня, че всичко това е следствие от дисфункционалната среда на развитие и адаптации в психиката и моделите на поведение, така че да се преживеят емоционално или дори да оцелеят физически. С времето обаче това, което е било средство за оцеляване, се превръща в източник на страдание. Това е важно уточнение, защото предвид склонностите на тези хора е вероятно прочетеното да стане просто още един повод/причина за самообвинения, тоест за още вина и/или срам, което не помага с нищо, а само поддържа омагьосания кръг.
Терапия при парентификация (обръщане на ролите родител-дете) и съзависимост:
Противоположността на съзависимостта не е независимостта, а взаимозависимостта: да можеш да се довериш и разчиташ на другия без да се разтваряш/сливаш с него/нея, без да се губиш в него/нея, въпреки страха и тревожността, които излизат или пък вината или срама; да даваш и получаваш грижа, без да жертваш себе си; да обичаш от свобода, а не от нужда/страх/отчаяние; да постигнеш чрез автономност – здрава свързаност и да установиш реципрочни отношения. Как? Чрез справяне с двата основни проблема:
1) сепарация/отделяне и индивидуация/диференциране – на човекът от интроекта/вярванията, които му вредят и го тормозят, промяна на родителския интроект (вътрешния образ на родителя), защото вътрешно насилието и тормозът продължават и сега, въпреки че отдавна родителя е на разстояние, не живеят заедно или дори може да е починал (но вътрешно динамиката се поддържа от психиката на самия човек и образите в нея десетилетия след като е спряла външно). А в случай, че все още продължава и външно – прекратяването и на това по един или друг начин. При пускането на вътрешния родител (интроект) често е нужно изстрадване на загубата (свързано с тъга/мъка) – както спрямо загубата на истински родител, защото е играел такава заместителна функция.
2) развиване на любов към себе си, което включва грижа към себе си и правене на полезни и хубави неща за себе си; получаване на грижа и подкрепа от другите; здравословни граници; пускане на контрола; освобождаване от вината и срама; преодоляване на страха; взаимозависимост.
Това са все неща, които често се осъществяват в терапевтичния процес.
Етапите съответно следват обичайната последователност на терапевтична промяна: осъзнаване (развиване на метакогниция и вътрешно наблюдение); дезавтоматизация на старите импулси и развиване на способност за удържане; промяна и себепредизвикване (различни действия, различен начин на преживяване на определени ситуации).
Осъзнаване и разбиране психодинамиката си, поведенията и мотивите зад тях и категоризиране като роля/маска, която дълго си играл и се е сраснала с личността/идентичността и е нужно да се диференцира/отдели – че това е нещо, което правя (и дълго съм правил и ми идва автоматично/импулсивно да правя), но не е нещо, което съм. Развиване на състрадание и разбиране към себе си и случващото се, причините за него и как в някакъв момент е било нужно и полезно, но отдавна вече не е. Осъзнаване, че грижата за другите не може да компенсира липсата на грижа към себе си, която тогава не си получил, но че сега в настоящето можеш да „бръкнеш“/отидеш в тези спомени и преживявания, които все още присъстват в теб и ти влияят и да промениш отношението и преживяването си (нещо, което правим ежедневно с хората в кабинета).
Когато не присъства патология на личността (човекът не покрива критерии за личностово разстройство или е в малка степен – само отделни черти) – тогава вероятността за успех е доста голяма, докато ако покрива критериите – тогава е доста по-бавна и трудна работата. Същото важи и при наличие на силни зависимости, но все пак в по-слаба степен отколкото при личностови разстройства.