Психологическата зрялост е спектър (непрекъсната последователност, континуум), а не бинарно разделение.
Освен това всеки от нас в различни сфери на живота е в различна степен зрял. Всеки от нас в определени ситуации се държи в по-голяма степен като дете, а в други като по-възрастен и зрял човек. Не е „ИЛИ-ИЛИ“, а въпрос на степен при това разминаваща се такава в различните сфери.
Забележете, че психологическата зрялост е независима от възрастта – тоест в една ситуация (или дори в множество различни ситуации) е възможно един 20-годишен човек може да е/се държи много по-зряло от един 40-годишен човек. Разбира се генералната тенденция е хората с годините да стават по-зрели, но има огромни вариации както между индивидите, така и вътре в един индивид в различните сфери и ситуации на/в живота.
За наличието или липсата на психологическа зрялост могат да се измислят още десетки признаци, но аз съм преценил, че тези са сред най-фундаменталните и са свързани с важни теми, които изскачат ежедневно в консултирането с хора.
Как да разберем дали сме зрели индивиди:
1. Способност за саморегулация:
Доколко можем да регулираме вътрешните си състояния, емоциите, чувствата, мислите и възприятията си, а също така и доколко можем да „стоим“ с неприятни емоции/чувства/усещания без да бягаме от тях.
Когато възрастен човек почувства самота/тъга/фрустрация/емоционална болка (друга негативна емоция/състояние/чувство) – той може да преживява, толерира/понесе голяма доза от тях без да има нужда ги променя – може да ги преживява и да си ги изстрада или просто да ги наблюдава медитативно, но да присъства и да „стои“ с тези дискомфортни усещания (или в тях) без критика, привързване, страх/ужас/паника или желание за друго. Докато детето реагира със страх спрямо тях като към заплаха и ги свързва с вярвания/очаквания, че „винаги ще бъда сам/никой не иска да е с мен/на никой не му пука за мен/никой не ме обича“ и други подобни, при което търси изход от тях най-често чрез външна способи – самоуспокояващи и разсейващи поведения (разсейване чрез дейности и развлечения или работа, социални мрежи, социални контакти и т.н. или притъпяване/самоуспокояване чрез субстанции – алкохол, наркотици, храна и т.н.). Целта е или да се разсее или да запълни самотата/празнотата или да облекчи усещането за момента, за да не я преживява, защото смята, че не се може да се справи с нея и му се струва твърде болезнено.
Струва си да се коментира и способността за търсене и получаване на подкрепа отвън като е важно да се отбележи, че тя може да намира както нездрав израз (през детското, зависимото), така и здрав израз. Ние сме социален вид и получаването (и даването) на подкрепа от други индивиди е изключително ключово и базово за нас (като има по-добри и по-нездрави начини това да се прави).
Саморегулацията е най-важното умение на възрастния индивид. Всъщност децата се научават да се саморегулират доколкото това умение им бива предадено от родителите (и най-вече майката) към бебето/детето. Това, което до голяма степен се случва в психотерапията е процес по израстване на клиента, при което той се научава да се саморегулира (да менажира, регулира или удържа/понася вътрешните си преживявания – усещания, емоции, мисли, чувства) в много по-голяма степен и много по-добре отколкото преди.
2. Поемане на отговорност за собствения живот и обстоятелствата в него:
Ще спомена това много накратко, тъй като скоро публикувах цяла друга публикация за отговорността и вината (Отговорност и вина – как да не бъдем жертва психологически). Да обвиняваш/мразиш съдбата/живота си означава да се самосъжаляваш (и обратното), което е изнасяне на отговорността за живота и вътрешното ти състояние навън към външни фактори; да се поставиш във фалшива позиция на жертва (психологически). Така единствено подсилваме негативния цикъл, в който сме вместо да направим нещо по въпроса, така че да се облекчи/подобри положението.
Тук както в предната точка влиза умението да можем да разпознаваме своите емоции и да поемаме отговорност за тях. Това е необходимо условие, за да можем да се ангажираме с две още по-важни неща:
1) да има пространство между стимула и нашата реакция (да избираме как да реагираме, а не да сме първосигнални и импулсивни, което да саботира нас и отношенията ни в дългосрочен план);
2) И ОЩЕ ПО-ВАЖНО – да разпознаваме НУЖДИТЕ/ПОТРЕБНОСТИТЕ, от които произтичат тези емоционални отговори, ЗА ДА ГИ ЗАДОВОЛЯВАМЕ самостоятелно (доколкото можем), но включително понякога и с помощта на други хора.
3. Приемане на страданието, болката и дискомфорта като неизменна част от живота:
Добре е да приемаме тези неща като част от комплекта на живота. Да, количеството и качеството им може да варира и понякога ние допринасяме за това да са повече от необходимото, но дори и да действаме по най-добрият начин – пак известна доза от тях са фундаментална неделима част от живота и е добре да го приемаме.
Съответно тук пък бих добавил още едно умение, което ни помага в тази задача – да подкрепяме себе си в трудните моменти; да сме си опора; да валидираме собственото си преживяване, докато все пак имаме връзка с реалността и виждаме начините, по които евентуално не е напълно оправдано/логично/на място/адекватно на ситуацията (тоест произтичащо от наши травми/липси/болки/комплекси/страхове).
Можем да изпитваме неприязън, негодувание, яд, гняв или презрение, но рано или късно е добре да стигнем до прошка и пускане (поне в известна степен). Да видим и приемем, че всичко е трябвало да се случи по този начин – да се доверим и повярваме в това.
Безпристрастното/непривързано отчитане и приемане на нещата такива каквито са (като факт) е свързано със зряло отношение (в контраст с детското тръшкане и желание за еди какво си друго). Така сме в хармония с реалността и живота (обстоятелствата му) вместо в съпротива и конфликт с тях.
Забележка: Приемане – не означава съгласие с всичко или да толерираме нещо, което ни вреди, а да приемем това, което не можем да променим и това проявление на живота в момента – начинът по който да се случили/са нещата в реалността в този момент (или са били/се случили в минал момент) без да искаме да са други (или да са били) като ВСЕ ПАК РЕАГИРАМЕ ПО НАЙ-ДОБРИЯТ/АДЕКВАТНИЯТ СПОРЕД НАС НАЧИН ПРЕДВИД ОБСТОЯТЕЛСТВАТА.
Когато приемаме нещата каквито са и това, което не можем да променим – това отваря възможността да се справяме с тях или да ги понасяме, врата, която преди това е била затворена.
4. Осъзнаване и приемане на преходността на живота (смъртта) и неопределеността:
Възрастният знае (не само концептуално, но и дълбоко преживелищно – като част от функционалната му идентичност – повече за това колко истински са вярванията ни – ТУК), че всичко в живота има начало и край (е преходно) и че има цикличност. Приемане на смъртта като част от живота.
Възрастният знае и приема, че в животът има безгранична неопределеност, че е непредвидим и всичко може да се случи във всеки момент и той няма контрол върху него.
Докато детето (детското в нас) поради страх се опитва да контролира – да създаде илюзорна определеност, сигурност и безопасност (което е невъзможно) като се вкопчва в нещо/а (текущото положение на нещата или желаното положение) и се опитва да го задържи на всяка цена, да го запази неизменно и завинаги, да не се промени, а това е невъзможно и е обречено на провал (което междувременно го обрича на страдание).
Детското в нас се хваща за каквото може и го използва като спасителен пояс или удавническа сламка – хора (партньор, родители, деца, приятели); идеологии и религии в смисъл на идеологии; гуру-та и учители; субстанции; дейности; каузи/проекти; материални придобивки и т.н. – всичко, към което човек може да има и има огромна емоционална зависимост/прилепналост.
5. Осъзнаване и приемане, че другите са отделни индивиди различни от нас:
Съответно те имат собствени мисли, вярвания, нужди, светоглед, начин на правене на всяко нещо, които могат и често са различни от нашите И ТОВА Е ОКЕЙ.
Ако се налага и сме избрали да съжителстваме с друг човек – тези различия или по-точно неприемането им от страна на единия, на другия или и на двамата може да доведе до конфликти.
Зрелият възрастен в по-голяма степен приема тези различия и ги толерира (включително изборите на другият), а ако представляват голям проблем (имат непреодолимо различие) – ги повдига като въпрос за дискусия и преговаряне или предоговаряне, докато се подвигне взаимно удовлетворение, ако това е възможно или ситуацията се разреши по друг начин.
Докато детското отношение е свързано с критика, неприемане, оплакване, очакване, че другият трябва да е такъв какъвто ние смятаме и да прави всичко по начина, по който ние смятаме за правилен (тоест да задоволява всяка наша нужда сякаш ни е майка или баща).
6. Приемане на несправедливостта в живота:
Възрастният приема, че е възможно светът/вселената да е несправедлива (а може и да е справедлива – кой знае всъщност), докато детето иска присъди и справедливост на всяка цена, зад което стои желание за отмъщение, а под него нараненост и болка, а също така и желание всичко да е сигурно, предсказуемо, идеално и определено.
Животът може би е безразличен и всички хора страдат – и добрите и лошите; и на всички хора се случват и добри неща. В какво съотношение и дали това зависи от нещо – кой знае, може би е произволно. Но важното е не това, а че мисленето по този детски и пожелателен начин не ни помага в живота.
Дали има или няма справедливост на вселенско ниво никой не може да каже – може би пък всъщност има справедливост, карма и други подобни принципи и просто от нашата ограничена перспектива изглежда, че няма справедливост, докато всъщност има. Кой знае…
Важното е по един или по друг начин да я приемаме (което не означава да не се опитваме да достигнем до справедливост, но все пак да имаме едно на ум за ограничената ни перспектива – че не сме Господ и не знаем кое как трябва да бъде и как е най-правилно).
7. Цялостно (диалектично) виждане и отношение
Ще тръгна от противоположното – разцепено/екстремно черно-бяло мислене и виждане/отношение спрямо нещата в живота. Това означава да поддържаме отделни или трудно да съвместяваме добрите/позитивните/желаните и лошите/неприятните/негативните аспекти на нас, другите и обектите в света; изкуствено да разглеждаме нещата в света от позицията на “ИЛИ-ИЛИ” (фалшива дилема) – като невъзможни за съвместяване, противоречиви (докато всъщност това е само на повърхностно ниво и е възможно да бъдат съчетани в цялост).
В крайният си вариант този начин на виждане на света и обектите в него е свързан с архаичният защитен механизъм сцепване (всички защитни механизми може да видите ТУК), а в по-умерените си варианти с когнитивното изкривяване черно-бяло мислене (което ако е леко до умерено е типично за всеки човек).
Екстремно „черно бяло“ разделение на обектите – даден човек или обект е или изцяло черен, лош, гаден, вреден, ужасен или изцяло добър, полезен, приятен, хубав и т.н. Този тип мислене е нормален е за детската възраст, но при нормално развитие с времето се надраства и човек става способен да съвместява негативните и позитивните аспекти на хора и обекти в едно цяло. Истината е, че повечето феномени/обекти в реалността и особено хората са изключително комплексни, многопластови, нюансирани и просто категоризиране като добър/зъл; правилно/грешно; хубаво/лошо; полезно/вредно и всякакви други подобни такива изключително рядко са адекватни/на място. Да имаш цялостна представа – да можеш да виждаш обектите/събитията в света, обстоятелствата в живота и хората в тяхната цялост, с цялата им сложност, съчетавайки противоречивите аспекти/характеристики/черти в един обект е признак за психична зрялост. Това метакогнитивно оцялостяване въобще не е лесно и изисква много по-висока и широка визия за живота, света и хората от обичайното свръхопрочестенческо мислене и виждане.
Когато развием това умение – тогава можем да поддържаме в съзнанието си различни гледни точки и да ги съчетаваме по зрял начин; да виждаме действителността в цялата ѝ комплексност и нюансираност, а не едноизмерно и свръхопростено (на нивото на 6-годишно дете).
Тогава също така имаме и по-голям шанс да разбираме другите с техните действия и светоглед, които са различни от нашите и да ги приемаме, за да можем евентуално да намерим път един към друг и при необходимост – да направим взаимен компромис.
Всяка от тези теми често изскача в течение на психотерапевтичната работа и каквото и да е положението у човека на този етап от живота, то винаги подлежи на подобрение.
Други свързани с тези теми публикации са:
Отговорност и вина – как да не бъдем жертва психологически
Договор с живота – как да преодоляваме трудностите
Коренът на неудовлетворението