В тази статия ще стане дума за комплекса за малоценност, синдрома на самозванеца (imposter syndrome), комплекса за превъзходство и божествения комплекс (God complex).
За генерално разбиране за множеството различни комплекси – можете да прочетете миналата статия, но тук ще направя кратко въведение за всеки случай:
Комплексът е негативно емоционално оцветени/натоварени представи, мисли, възприятия, спомени, чувства свързани с дадена тема/ситуация/аспект, които често провокират несъзнателни или дори съзнателни негативни реакции (включително и телесни такива) – тоест имат силата да влияят на поведението и себеусещането ни по негативен начин. Те са част от психиката ни, но подлежат на изследване и разрешаване, което се случва в процеса на психологическа интеграция/оцелястовяване/индивидуация (което обикновено се случва в процеса на психотерапия).
Комплексът за даден човек е еговото „слабо“ място, по което ако бъде докоснат или натиснат (тригърнат) – преживява болка и следват интензивни реакции (независимо дали е оттегляне и затваряне на себе си/изолация; обида или сърдене и цупене; тревога и безпокойство; агресия/нападателност; защитно поведение или друга реакция). Съответно комплексите могат да се предполагат или разпознаят на база нездравословни, свръхинтензивни на стимула/ситуацията реакции, които обикновено изглеждат незрели/детски или неадекватни и неподходящи за ситуацията и случая. Разбира се възможно е и отсрещната страна да се опитва да ви убеди, че вашите реакции са неадекватни на ситуацията, докато всъщност не е така – като форма на манипулация. Затова при такива случаи, а и не само е полезно човек да си „свери часовника“ с помощта на външни, обективни, гледни точки
Комплекс за превъзходство
1) Комплексът за превъзходство представлява чувство/вярване за превъзходство над другите, че е повече от тях, че е по-добър/умен/способен/компетентен от всички и т.н. и се изразява в:
– преувеличаване на способности, постижения или знания – представя се в много по-добра светлина отколкото реалната, самоизтъква се и се саморекламира;
– смята се за непогрешим и винаги прав и се опитва да се покаже като такъв съответно не може да признае, че е сбъркал, допуснал е грешка или не е бил прав дори за дребни неща;
– има нужда да се чувства по-добър от другия/ите, да излезе той отгоре (по-по-най), да се наложи;
– вижда хората или като такива под него/нея или над него/нея като има силен уклон да ги изкарва по-малко от него/нея -> с тези, които приема като по-малко от себе си се държи арогантно, а спрямо тези, които са по-успешни, по-можещи, по-реализирани – изпитва силна завист;
– не понася градивна критика, а я приема за атака и реагира със силен гняв и ярост;
– пренебрегва, осмива или омаловажава другите, за да подчертае собствената си стойност (пред себе си или пред другите) и да се почувства добре относно себе си;
– контрол и власт в междуличностните отношения;
– не търпи градивна критика; приписва неуспехите на другите или на външни обстоятелства, а не на себе си.
Изглеждат като хора имащи висока самооценка, но това е само маска/компенсаторна фасада, която е реакция на подлежащ с комплекса за малоценност.
2) Божественият комплекс (God complex) представлява крайна, екстремна форма на комплекса за превъзходство, а и двата имат общ корен в чувството за малоценност и в механизма на свръхкомпенсация. Въпреки че говорим за силна преувеличеност и грандиозност, то не става дума за налудности (освен при наличие на психоза отделно от личностовата структура/защитна функция на божествения комплекс, който защитава от чувства на срам, безсилие и слабост, малоценност чрез свръхкомпенсация в обратната посока).
Комплекс за малоценност (чувство за недостатъчност и непълноценност)
3) Комплексът за малоценност представлява чувства на непълноценност или малоценност, дефектност, недостатъчност, не ставане, неадекватност – че човек е по-малко от другите (или другите са повече от него) и прочие, което най-често намира израз в захващане за възприемани или реални дефицити по отношение на най-различни неща като външен вид/физически атрибути; умения; знания; интелект; притежания, какво ли още не, които всъщност не са причина за него, а са само привиден повод за проявление и рационализация на подлежащия комплекс. Те обичайно разговорно се обобщават от хората чрез етикета ниска самооценка или ниско самочувствие. Човекът предварително се чувства неспособен и победен – лишен от първична нарцистична енергия и затова и често не опитва да направи нещо или ако опита – бързо се отказва.
Подлежащата причина са чувството/вярването за непълнота, недостатъчност (че не си „достатъчно“ така както си/такъв какъвто си; че нещо ти липсва; че си по-малко от това, което трябва да си или от някой друг), чувството за неспособност, неадеакватност и некомпетентност по отношение на себе си или конкретни задачи и умения, чувство/вярване, че не подлежиш на/не заслужаваш любов такъв какъвто си, а трябва да си нещо друго и нещо повече от това, което си. Причината за това преживяване е липсата или поне недостига на усещане за безусловна любов и приемане вътре в човека. Колкото по-голяма е тази липса – толкова по-силна е комплексираността и по-болезнена се преживява това. Тези чувства могат да са изключително болезнени и неприятни и да влияят негативно на човека. Съответно за да се справи човек (егото му) с непоносимостта на тези интензивни чувства – активира защитен механизъм на свръхкомпенсация -> човек се стреми да получи преживяване за превъзходство, сила, власт и контрол, уникалност, непогрешимост и прочие (като вътрешно противодействие на чувствата на малкост, слабост, срам, безсилие, ограниченост, недостатъчност, непълноценност, неставане и прочие). Това обикновено е свързано с механизма на идеализация (обикновено въздигане на себе си) и обезценяване (обикновено на другите), за което можете да прочетете повече ТУК, а повече за свръхкомпенсацията можете да прочетете и в отделна статия ТУК.
Следователно комплексът за превъзходство е форма на свръхкомпенсация на дълбоко, но потиснато чувство на непълноценност/малоценност, незначителност, липса на стойност/ценност и способности. И размера и интензивността на тази свръхкомпенсация е правопропорционална на размера и интензивността на негативните чувства, които подлежат динамиката – колкото по-силни чувства на непълноценност и срам от това -> толкова по-силна свръхкомпенсация (изтъкване, уж непогрешимост, идеализация – надуване на егото като защита и т.н.). Силно свързано с тези наличности е често проявяващата се динамика на идеализация (въздигане) и обезценяване (девалвация, девалюация), за която можете да прочетете повече ТУК, при което човекът с комплекс за превъзходство въздига себе си (собствения си образ) и обезценява другите, а човекът с комплекс за малоценност въздига другите (и техните образи) и обезценява себе си, нерядко двете се редуват – въздигането на себе си и чувството за превъзходство до момент на провал/неуспех или грешка, при което съвършения образ се пропуква (балонът се спуква) и пада долу в обезценяването на себе си.
Разбира се – не всеки човек с комплекс за малоценност се ангажира със свръхкомпенсация – понякога хората се предават и са пасивни, преживяват се като загубеняци, в жертвена позиция са и не проявяват инициатива и са се отказали да се опитват да направят нещо. Все пак по-често първо се ангажират със свръхкомпенсация, но при неуспех – се сриват и се оттеглят и стават пасивни като след време може отново да се опита и при неуспех пак да се повтори същото, а при „успех“ обикновено се стига до следваща „цел“, тъй като рано или късно текущата компенсация не върши работа и подлежащите налични комплекси отново изплуват.
Наскоро гледах подкаст с Новак Джокович, в който споменава, че дори сега въпреки всички титли, успехи, цялата известност, уважение, харесване, статуса на легенда в тениса – споделя, че все още понякога не се чувства достатъчен (комплекс за малоценност), което показва че това е типично и често срещано дори повсеместно човешко преживяване (LINK към подкаста, в който има кратък откъс точно по тази тема още в около първата 1 минута).
Така че както се вижда – дори най-успешните хора в света и хора, които са най-добри в дадена сфера – също могат да се чувстват недостатъчни, непълноценни и прочие. Следователно наличието или липсата на комплекс за малоценност не зависи от външните постижения, успех, притежания, външен вид и прочие, въпреки че хората често си мислят, че е така и затова тези аспекти често стават поле за свръхкомпенсация.
4) синдром на самозванеца (imposter syndrome) – ирационално убеждение, че човек е постигнал успехите си благодарение на късмет и благоприятни обстоятелства (а не на собствен труд, умения, способности) – че няма собствени заслуги. Обезценява и минимизира собствения си принос, докато максимизира влиянието на външни обстоятелства. Пример за крайна липса на самочувствие, вяра в себе си и способностите си. Както божественият комплекс е крайна форма на комплекса за превъзходство – така и синдромът на самозванеца е крайна форма на комплексът за малоценност. Да се върнем на по-умерената степен, която е по-често и дори повсеместно срещана (по-надолу в статията ще разберете защо комплексите са толкова разпространени):
На практика повечето хора/(почти) всеки човек има някакви малки или големи комплекси и това не е задължително да е проблем. Дали е проблем зависи от това доколко те влияят негативно на него, околните и отношенията с тях. Алфред Адлер постулира, че чувството за малоценност е универсално човешко преживяване – всеки човек в определена степен усеща, вижда, разпознава ограниченията си, сравнява се с другите, а в света има милиарди хора и все някой от тях ще са по-можещи, по-знаещи, по-имащи в нещо от нас или по-привлекателни, по-успешни, по-известни. НО моята забележка е, че факта, че сме крайни (а не безкрайни) същества, които са доста ограничени (във времето и пространството, в способностите и уменията си и т.н.) и малки спрямо големия свят, милиардите хора и огромната вселена, че не сме всезнаещи, нито всеможещи, нито всесилни и всевластни – НО че това не е задължително да води до чувство за непълноценност/малоценност и недостатъчност.
Да, често двете са свързани и вървят заедно, но не е задължително малоценността да е следствието на факта за човешката ограниченост. Да се чувстваме по-малко умни, привлекателни, имащи, можещи от някой в нещо е абсолютно валидно човешко преживяване, но то не е задължително да води до чувство/комплекс за непълноценност и болезнено преживяване. Защо?
Когато си казваме, че не сме достатъчни/пълноценни или когато се запитваме дали сме достатъчни/пълноценни, то най-важното, което е важно да се замислим е откъде изобщо е дошла тази идея? Откъде идва този въпрос дали сме достатъчно/и? – кой или какво вътре в нас пита това (коя част от нас, кой интроектиран образ вътре в нас)? Кой или какво се има за такъв авторитет и велика, безпогрешна институция, че да поставя под въпрос валидността на съществуването ни и правото ни да съществуваме (които са ни дадени от самия живот)?
Важно е да се разбере коя част от човека задава въпроса, защото обикновено представлява гласа на интроектиран образ на родител или друга значима фигура рано в живота и следователно не идва от самият живот или някаква обективна истина, а от субективно негативно отношение, условно предоставяне на любов, сравняване с другите и прочие нездравословни поведения от страна на настойника. Тоест това е нещо външно, което сме привнесли (интернализирали) вътре в себе си. И съответно не е наше, нито идва от живота/вселената/Бог или друга значима „институция“ или „авторитет“, а е копие и преповтаряне на отношението на друг човек, когато сме били подрастващи. Тогава няма нужда да го следваме вече и можем да открием собственото си отношение, нагласа и мнение по въпроса.
За да разбере човекът колко ирационално е това вярване моят подход в такива случаи включва и рефлексия в друга посока: насочване на човека да се замисли и да си представи дали кучетата, дърветата, животни изобщо поставят под въпрос пълноценността си и валидността на собственото си съществуване? Дали се сравняват с другите себеподобни и си мислят „аз не съм достатъчно куче, защото козината ми не е толкова пухкава или шарките/петната ми са несиметрични като на другото куче или защото другото куче е по-голямо/силно“ или „аз не съм достатъчно добро дърво, защото клоните ми не са симетрично разположени или другото дърво е по-голямо и по-право“ и други подобни примери. Някои хора казват, че не знаят със сигурност, но предполагат, че не, а други са убедени, че това не се случва.
След това обикновено минавам през факта, че едно бебе не може да направи абсолютно нищо само – няма никакви способности, умения, знания, притежания и ако следваме горепосочената логика характерна за комплекса на малоценност/чувството за недостатъчност, то това означава, че трябва да приемем, че всички бебета са непълноценни, не-ставащи и недостатъчни. Това е абсурдно и съответно клиентите се усещат за парадоксалността на тази логика, защото въпреки че бебетата не могат нищо, не знаят нищо и не притежават нищо, то въпреки това се отнасяме с огромно внимание, грижа, уважение и любов към тях, което означава, че въпреки липсата на знания, умения, способности и притежания, то те все пак са ценни/стойностни и достатъчни просто защото са (по начало, по дефиниция).
А дали бебета си мислят, че не са достатъчни/пълноценни бебета? – най-вероятно не.
Как тогава от усещане за пълноценно същество като бебета – стигаме до възрастни, които поставят под въпрос собствената си стойност/пълноценност/достатъчност? – вследствие на определени случки и преживявания от усещане за достатъчност, стойностно и пълноценност като същества – стигаме съмнение в собствената ни стойност и поставянето ѝ под въпрос или дори до „заучаване“, че не сме достатъчно и не сме пълноценни/стойностни, което може да се обобщи накратко с думата – травма.
Въпросът пълноценен ли съм, достатъчен ли съм, ставам ли (изобщо, а не в конкретна дейност/умение) е въпрос базиран на травма/травматични реакции спрямо преживявания и следователно когато го има – е предварително негативно зареден, невалиден и идващ от нездрава основа. Този въпрос не идва от живота, нито от душата, а идва от семейството или по-широката общност/култура, която убеждава човекът/хората, че стойността и ценността им е условна – според толкова колкото могат да направят, спечелят, придобият, притежават или спрямо външния им вид или полезността им за другите и други подобни условия.
Често базисната ни човешка стойност се смесва или по-точно приравнява до степента ни на адекватност в определена задача, умения, дейност, постижение, което е изключително невалидно и погрешно. Да не си адекватен за специфична задача или да нямаш определени умения не означава, че не си достатъчен – да си/бъдеш и да правиш/можеш са различни неща. По същия начин дали само възприемаме, че имаме дефицит без той да е реален или имаме реален дефицит – и в двата случая това не е причина задължително да се чувстваме непълноценни, недостатъчни или не ставащи – не е нужно това е следствието и не е нужно да се чувстваме ужасно от това, че не се справяме с Х или има някой по-добър от нас в У или някой успява повече в Z и прочие.
Каква е истината? – тя идва от живота – щом сме тук значи имаме право да ни има – животът ни е дал това право да сме тук и да ни има, да сме живи и да живеем и че имаме вътрешноприсъща стойност като живи същества (а също и като съзнателни същества – нещо, което е признато на общочовешки план и е свързано с концепцията за човешките права), което означава, че сме достатъчни такива каквито сме, винаги сме били достатъчни и че винаги ще сме независимо какво имаме или нямаме, можем или не можем, правим или не правим.
Важно е да се отбележи, че освен част от токсична култура, която вкоренява комплекси на хората – тези въпроси и вярвания в модерното общество/свят също така се засилват, за да се тласкат хората в посока свръхкомпенсация като форма на маркентингова стратегия за продажби, която между другото е доста успешна. Когато не се чувстваш добре относно себе си или живота си – веднага ще се намерят множество индустрии, които да се „опитат“ да дадат решение на тези проблеми (купи си това, направи онова, стани еди какво си, отиде еди къде си и прочие). Директно или индиректно се дават послания от сорта на:
– „купи си Х, направи У, постигни Z, запиши се на еди какво си и ще бъдеш/станеш достатъчно или ще бъдеш/станеш повече или ще бъдеш/станеш по-по-най“;
– „истинският мъж/жена прави/има/е еди какъв си“, „не си истински мъж/жена, ако…“
– „успешният човек е еди какъв си“, „желаният мъж/жена е еди какъв си“ и много други глупости.
Това обаче са повърхностни решения, които обаче не решават проблема, а често дори го задълбочават още повече, защото след това вниманието се измества към следващия „дефицит“ и нещо друго отива на фокус (дефицит в кавички, защото често няма реален такъв или е дреболия, която е раздута и човек се е свръхфиксирал в нея).
Няма по-успешен начин някой да ти продаде нещо – от това да те убеди, че НАИСТИНА имаш нужда от това нещо – че ще реши проблемът/ите ти; ще запълни липсата/ите ти; ще ти даде нужното и прочие (особено нещо, от което нямаш нужда – например нов модел телефон, който няма нищо по-различно от стария, който вече имаш, но пък може да се използва като символ на статус). Затова и не харесвам агресивния маркетинг (защото често е форма на манипулация) и аз самия не рекламирам настойчиво услугите си – не се опитвам да убеждавам някой, че има нужда от терапия или консултиране. Просто пиша и говоря на теми, за които имам познания и ако хората разпознаят себе си или части от себе си и неща, които им пречат в живота и имат желание – могат да се свържат с мен. Общо взето – ако някой много се опитва прекалено настойчиво да ви продаде или „продаде“ нещо (включително себе си) – най-вероятно не го прави толкова заради вас, вашите интереси и благополучие (а заради свои)…
Наличието на глобален свят и това, че можем да видим как стотици, хиляди и милиони хора по света реализират най-различни неща и демонстрират умения и успехи – допринася за проявите на вродената ни склонност да се сравняваме с околните, но отново – това не е задължително проблем или причина за/източник на комплекс. Защото един човек имащ истинска, стабилна, здрава самооценка и усещане за базисна стойност – може да си каже/разсъждава по следния начин „да, Иван/Робърт/Гари/Пабло е по-добър от мен в Х, но това не ме обезценява, аз съм човек и като такъв имам стойност човек независимо, че не съм направил Х или не мога У или не съм постигнал Z – имам си човешко достойнство и базисно самочувствие, а по отношение на способностите си се оценявам реалистично“.
За целта е нужно да излезем от патологичната рамка на въздигане и обезценяване – че моят успех или можене въздига мен над другите; че провалът на някой друг или неспособността му го обезценява под мен/някой друг; че моят провал ме обезценява под другите и въздига тях и/или че успехът на някой друг го въздига над мен (обезценява мен). Накратко казано токсичната рамка/нагласа/логика: „аз ставам, защото ти не ставаш“ и неизбежния обрат „аз не ставам, защото ти ставаш/можеш повече“ тип нагласа.
Повече за силната предразположеност да се сравняваме с другите и това е дълбоко вкоренено в невробиологията ни (повече за това ТУК). Да, глобалния свят предразполага в сравняване и виждане на много по-способни хора, но не е причина за наличието на комплекси – токсичната култура около нас и вътре в нас и травматичността около нас и вътре в нас води до оформянето на комплекси.
Как се преработват споменатите комплекси?
Както стана ясно всички изброени в статията комплекси (за превъзходство, божествен комплекс, синдром на самозванеца) се свеждат до комплекса за малоценност, така че той е ядрото.
Как се преработва комплекса за малоценност? Нужно е да се свържем с преживяването/усещането за безусловна любов, което съществува в нас. Или ако ни липсва/ни е трудно – с помощ отвън да стигаме до това преживяване за безусловно приемане и любов (чрез близки хора, чрез терапевта, понякога дори и чрез домашен любимец), за да може с времето да го интернализираме (овътрешностим, да стане част от нас), за да генерираме с времето по-голяма степен на наличие/присъствие на това здраво, любящо ядро отвътре (цялостност), което облекчава, стопява и трансформира болезненото преживяване за недостиг, липси и дефицити, за да се стигне до приемане и обичане на себе си такъв какъвто си. Това преработване на комплексите се случва в процеса на ефективна, цялостна (дълбинна и висинна), преживелищна психотерапия като се използват всички налични за човека ресурси – близки и подкрепящи, любящи отношение от настоящето или миналото; всичко, което обича и е обичал; вяра в Бог/вселената/душата/живота или това, в което вярва; смислени каузи, любими дейности и места; и много други подобни неща.
Това човек да се приема и обича безусловно не означава, че той ще спре да се развива, няма да се променя и усъвършенства или няма да постига нищо в живота, а че ще го прави от позиция на по-голяма цялостност, на вдъхновение, любов, изобилие, а не от позиция на липси, комплекси и недостиг.
