Социална тревожност

Какво представлява социалната тревожност?

Социалната тревожност (наричана още социофобия) представлява страх социални събирания и взаимодействия, страх от общуване и неудобство в социални ситуации, които са свързани с тревоги относно „Какво ще кажат/ще си помислят хората“, които пък са свързани с определени налични базисни характерови страхове като отхвърляне; унижение, излагане, подиграване; изоставяне; предателство.
Тя прави човекът напрегнат, стегнат, скован и прекалено самосъзнателен (свръхфокусиран) за това как изглежда, какво казва и прави и как се възприема тези неща от другите хора, което обикновено го кара да премисля отново и отново всяко свое изречение или действие/стъпка като дори може да блокира и да не казва/прави нищо, а просто да стои така.
Тези страхове могат да имат силен омаломощаващ ефект върху човека, личните и професионалните му взаимоотношения.

При силна социална тревожност може да се преживяват тъй наречените тревожни атаки. Те приличат на паник атаките, но разликата е, че биват задействани от социални ситуации на общуване (и прилежащите страхове свързани с тях), докато паник атаките са спонтанни и безобектни, без непосредствена причина. Тоест тревожните атаки са нещо като ситуативни панически атаки. Следователно тревожността и останалите симптоми е необходимо да се ограничават или да преобладават в определени социални ситуации.
Важно е да се отбележи, че страхът не трябва да се дължи на употреба на вещества, защото в този случай положението е различно и обикновено водещ е паническия страх, а социофобията е вторична.

Симптоми на социалната тревожност (социофобията):

Те до голяма степен се припокриват със симптомите при генерализирана тревожност (за която може да прочетете повече ТУК). Всъщност е възможно всяко едно от двете състояния с времето да доведе до другото – тоест оциалната тревожност да доведе до генерализирана тревожност ИЛИ обратното – генерализираната да доведе до социална (и да присъстват и двете – тъй наречената коморбидност).

1) Ментални симптоми – силен изморителен негативен вътрешен диалог – постоянно мислене, че ще се/може да се изложи, да го видят/помислят за смотан, жалък, глупав, скучен, неуверен и прочие (за какъвто всъщност той самият се мисли, но не го приема и го изтласква или потиска и изпитва ужас да не би някой друг да види това, което той вижда/знае и да си го помисли).
Съответно постоянно премисляне и предъвкване на сценарии какво да каже в социална ситуация, дали да го казва, какво ще си помислят хората, дали е интересно или скучно/глупаво или умно/на място или неадекватно и прочие. Негативния вътрешен диалог (автоматични мисли) е плод на негативните базисни себеотносни вярвания, които могат да бъдат обобщени под наименованието ниска самооценка. Такива от типа на „не ставам/не съм достатъчно/никой не ме харесва/не му пука за мен/аз съм слаб/унижен/смотан/задръстен/скучен/глупав/дефектен/отхвърлен/унижен“ – общо взето наличие на ниска самооценка. (за базисните вярвания и тяхната роля в живота може да прочетете повече ТУК и ТУК).

От тревожността цялата когниция (мислене, памет, концентрация) се влошават, което води до забравяне на мисълта и това, което е искал да каже или до неспособност да си спомни определени неща или да се концентрира, което още повече затруднява общуването.
Ако напрежението е голямо човекът може да блокира и да загуби ума и дума или пък да говори произволни несвързани глупости на автопилот. Това се случва най-вече при говорене пред много хора и други подобни предизвикателни социални ситуации.

2) Телесни симптоми – реакция на стресов отговор (борба-или-бягство, симпатикотония, освобождаване на стресови хормони), за която може да прочетете повече ТУК и ТУК -> стягане в тялото (телесни брони); напрежение в главата; напрегнатост; замайване; треперене (на гласа, ръцете, краката); повишен пулс; ускорено плитко дишане; дереализация; депресонализация.

3) Емоционални симптоми – това са страхът, тревожността, емоционалното напрежение и дискомфорт или дори паниката, които преживява, както и гневът, тъгата и потиснатостта. С времето може да се стигне и до депресия.
Последователността е следната: страхът поражда защитен гняв насочен навън, но поради страховете – той бива потиснат и се насочва навътре към него самия (автоагресия, вина).
Вината представлява следствие от страха и срама от мнението на ГОЛЕМИЯ ДРУГ и неговия вътрепсихичен образ (интроект). Когато тази автоагресия продължава дълго време – поражда тъга/депресия или пък като болна агресия и гняв, която уж е защитна.
Най-отдолу е страхът, отгоре е тъгата, в която присъства вина, а над нея обикновено има гняв.

Защо обикновено има гняв? Защото социално тревожният иска да се прояви в света и обществото, да общува и живее смело, но го е страх и не успява, което провокира гняв към собствената му слабост и неспособност, както и обвинения. Често този гняв, който изпитва към себе си бива проектиран навън към света и към хората – като критика. Защото вижда и преживява навън в тях собственото си самонараняване, което е вътре в него.
Също така целта на гнева е да потисне страха и да се отиде в свръхкомпенсация „Да покажа, докажа на другите/света“, но обикновено не успява, защото е тревожен/се страхува и блокира (не успява да мине бариерата) и отива към автоагресия (агресия насочена навътре към самия него) – вина, че е слаб/смотан/неспособен, че не може да е като другите или като фантазния образ, който има за себе си и би искал да бъде, при което се срива още повече и се намразва.
Съответно се появяват чувства на тъга и самосъжаление като междинен между страха и гнева.
Когато дълго време човек се върти в тази динамика на страх -> избягване -> гняв -> автоагресия – отива към депресия/отчаяние и тъга че не му се получава това, което иска в живота. Това е едно смазващо тежко усещане, че опитва, но не става и трябва още повече да опита – да сложи маска на справящия се, успешния, можещия, силния, социалния/общуващия, за да го видят по определен начин (различен от този, който е/се преживява).

Чисто физиологично след дълго време работа на високи обороти (преживяване на тревожност и голямо напрежение, преразход на енергия) – тялото защитно превключва на понижени обороти (депресивен режим), тъй като ресурсите са изчерпани. Като телесен бушон, който пада вследствие на продължително свръхнапрежение. Повече за концепцията за бюджета на тялото и нейната важност в живота на всеки човек може да прочетете ТУК.

„Печалбите“ от депресията при социално тревожния човек:

1) Това тъжно-депресивно усещане играе ролята и на лесен изход – несъзнавано бягство и спасение, което въпреки неудобствата си дава големи вторични печалби да не преживява тревожност и страх, да не се изправя пред страховете си и да ги преработва (повече за вторичните печалби може да прочетете ТУК).

2) Има и друг „положителен“ аспект на депресивността. Социофобният човек може да няма кой знае какъв достъп до неврохимията на щастието (допамин, серотонин), когато не е социално включен, не се реализира професионално и не преживява интимност. Но получава малки дози от това когато дълго е в режим на емоционална болка/мъчене/депресия – мозъкът периодично освобождава ендорфини и енкефалини (ендогенни опиоиди), които имат болкоуспокояващ ефект, намаляват стреса и носят приятни усещания на облекчение и благосъстояние. Тоест това може да е силно изкривен, нездрав, невротичен начин за получаване на малко удоволствие или щастие и дори в някои случаи може да бъде пристрастяващо. Вероятно това е една от мотивациите и причината за удоволствие при мазохистите (хората, които целенасочено си причиняват болка).

Следователно е възможно човек с тревожна депресия несъзнавано да я поддържа и желае по споменатите причини.

По отношение на вината/автоагресията по механизма на проективна идентификация отсрещния човек (събеседникът) често влиза в ролята на агресор и става по-нападателен към преживяващия вина. По този начин преживяващия вина има правото да се чувства като жертва и/или може да си позволи уж с право да изкара натрупаното от агресията към себе си вътрешно напрежение като садистичен гняв навън – към другия.
Така се чувства важен и значим в нараняването си (жертва) и има претекст да изкара навън задържания гняв и дори по този начин да се прояви в света и да се заяви макар и по нездрав, невротичен начин.
Разбира се това е на цената на поддържане на състоянието, на правене на околните по-критични и груби и отблъскването им.  
Тази психодинамика се случва не само при вината свързана със състоянието на социална тревожност, а всякаква вина изобщо.

4) Поведенчески симптоми – обикновено тревожните реакции и най-вече вцепеняването, сковаването и блокирането в социални ситуации освен като силно дискомфортни биват приемани и преживявани като болезнен провал, доказателство за неспособността и задръстеността на човека, което още повече го комплексира и забатачва. Съответно обикновено започва прогресивно да избягва все повече такъв тип ситуации. НО това избягващо поведение хронифицира състоянието. Причината за този ефект може да прочетете ТУК.

В по-умерения вариант човекът все пак присъства в социални ситуации, но е прекалено социално желателен – нагажда се прекалено много спрямо другите не проявява инициатива, не изказва предложения, приема чуждите мнения/идеи/желания и/или просто стои, не говори много, не общува активно (въпреки че много му се иска/има нужда), изолиран и затворен е в себе си, въпреки че е сред други хора.

При хората със социална тревожност има задръстеност със страх, което влошава когницията им и това им пречи в ситуации на общуване и поради това понякога наистина те се държат неадекватно или изглеждат отдръпнати/темерути/смотани/скучни и прочие и по този начин на принципа на самоизпълняващото пророчество реализират това, което се страхуват да не се случи. Главният страх е да се покаже/да го видят такъв какъвто е поради подсъзнателните вярвания, че е слаб/смотан/задръстен/скучен/глупав/неадекватен/непълноценен/неставащ и прочие, които пречат на човека да мисли нормално и да покаже оригиналността си и автентичната си личност, които иначе има и би могъл да направи под друга форма (например писмено или виртуално).

Непреодоляната социална тревожност във времето може прогресивно да доведе до инвалидизация, да ограби човек от живота му, да го направи емоционална развалина, когнитивно да е по-глупав (да не може да проявява заложбите си поради тревожността, която изсмуква ресурсите на мозъка), а телесно да е гипсиран, постоянно стегнат и стресиран – буквално да погълне и отнеме живота му, тъй като сме социални същества и общуването и отношенията с други хора са базисни за благосъстоянието ни в живота.

Наличие на повече от едно тревожно или друго състояние/проблем (коморбидност):

При социалната тревожност и изобщо при всички тревожни разстройства често има коморбидност – тоест наличие на други състояния. За терапията има значение кое е първичното и кое е вторичното измежду тях.
В случая ще говоря еднопосочно, когато социалната тревожност е първична и продължава дълго време без да бъде разрешена/преработена. Тогава може да се стигне до:
– вторична генерализирана тревожност;
– обсесивно-компулсивно връхче – натрапливости (обсесии и компулсии, натрапливо мислене), които могат да дори да са опит изход от социалната тревожност, опит човекът да се защити от своя страх чрез контрол и сила, което разбира се не се получава и това рикошира срещу него и има обратен ефект в дългосрочен план. Повече за неуспехът при използване на борбата като стратегия за справяне със страхове може да прочетете ТУК.
– хипохондрия (здравна тревожност) – страх от разболяване и смърт (за които може да прочетете повече ТУК), която в случая измества вниманието, за да не се занимава с реалните социални страхове и базисните вярвания, че е смотан и че ще го отхвърлят и се отива към по приемливи такива свързани със заболявания;
– тревожна депресия вследствие на дълго време преживяваната тревожност (силна продължителна активация на тялото/стресовия отговор) – като телесен бушон, който пада, за да предпази системата от свръхразхода на енергия (да се тревожиш е физиологично енергоемко и изчерпващо ресурсите);
– злоупотреба с вещества (обикновено като начин за справяне със симптомите, самолечение, самоуспокояване), за които може да прочетете повече ТУК.

Разлика между социофобия и срамежливост:

В случая става дума за количествена разлика. Срамежливият също се притеснява и му е трудно, изглежда свит и срамежлив, но все пак присъства и комуникира било то и затруднено, неуспявайки да прояви оригиналността, креативността си и автентичната си личност в комуникация. От друга страна при социално тревожният човек ще има постоянно налично огромно вътрешно напрежение и силни телесни, мисловни и емоционални симптоми като преживяващият ги обикновено полага огромни усилия да изглежда нормално, да прикрие притеснението и сковаността си, докато постоянно мислено предъвква какво да каже, как ще звучи, как да не се изложи и го е страх, че другите ще видят какво се случва в/с него, което си е цяло мъчение за него. Затова и често има и физически избягващо поведение, което прогресивно влошава състоянието.
Също така при социалната тревожност има изкривено в негативна посока възприятие за реакциите на другите – възприемат се силно негативно леки отрицателни или дори неутрални реакции (думи, мимики, жестове) на другите хора. Съответно приема много лично и нараняващо (като отхвърляне, нараняване, нехаресване) неща, които често дори нямат нищо общо с него.
Срамежливият (както и социално-тревожният в лека степен) човек макар и винаги оставащ леко настрани, пасивен – ще може да поддържа нормален живот – да има социален кръг от семейство и приятели, да работи, да присъства социално. Докато умерено и силно социално тревожният ще изпитва затруднения в житейската и социална реализация във всяко отношение – от работа и изява на личността му през приятелски отношения до интимни взаимоотношения. Като интензитета на социално инвалидизиране зависи от степента на страха и дори ужаса му и вследствие на тях от степента на избягване на социални ситуации.
При най-тежките и крайни случаи може да се стигне до неспособност за поддържане на интимни взаимоотношения или работа.

Продължителното поддържане на социално тревожност и прогреисвното ѝ хронифициране спомагат за силното интравертиране на личността (човекът да стане по-интровертен, прекарващ повече време сам, по-изолиран и некомуникативен).

Разлика между социофобията и избягващото личностово разстройство:

При личностовите разстройства изобщо психичните механизми не са на изтласкване и проекция, а на отричане, разцепване и проективна идентификация (за тези защитни механизми можете да прочетете повече ТУК).
Тогава има пълно неприемане и дори невиждане на собствените страхове, при което те биват поставени навън у другите хора и приемани за 100% реални, при което често има силна параноя и ужас. Тоест има по-малки метакогнитивни способности, което е качествена разлика. Тогава се работи първо по развиването на такива и затова работата е много дълга и бавна.
От друга страна при социалната тревожност с малко работа човекът започва да различава, че това са неговите страхове (които поставя в другите) – осъзнаване и обиране на проекциите. Тоест има много по-голяма способност за метакогниция, което съкращава времето за работа многократно.
 

Начало на социалната тревожност:

Обикновено се появява при навлизането в пубертета около 11-14-годишна възраст, когато се развива челната кора и за подрастващия става изключително важно мнението на връстниците за него (от социалните му групи). Съответно е свързана със сравняването с другите, с желанието да бъдат харесани повече.  По-ранните години (преди пубертета) много рядко социалната тревожност е силна.

Произход на социалната тревожност:

Няма ясен отговор, счита се, че произхода е многофакторен – генетика (наследственост) + житейски опит (възпитание и преживявания).
Наследствеността се изразява в родители/предци, които са/били по-тревожни и страхливи особено социално.

Откъм възпитание има различни възможни сценарии, които често се срещат:
– страхлив/и родител/и особено такива, които имат вярвания/очаквания за нараняване и прецакване от другите хора или са прекалено обезпокоени за мнението и реакциите на другите хора;
– свръхпротективни родители;
– неблагоприятна семейна ситуация – на конфликти или дори на семейна война с постоянни скандали или домашно насилие;

Разбира се дори при наличие на такава среда – не е задължително да се развие социална тревожност или пък може да се развие социална тревожност въпреки липсата на такава среда.

Също така е важен периодът на бременността на майката с детето (пренаталното развитие) – ако е била тревожна или депресивна, то това може да допринесе за такава предразположеност, но отново не е задължително и не означава, че ще се случи.

Наличието на макро или микро психотравми свързани със социално отхвърляне, унижение, подигравки, тормоз (еднократно или системно/многократно) в детска и подрастваща възраст могат значително да допринесат силно за развитието на социална тревожност особено при наличие на такава предразположеност.

В следващата статия ще разгледам терапията на социалната тревожност.

Leave A Comment