Как и защо избягването прогресивно влошава живота ни

И хората и животните имаме инстинктивна реакция на бягство при наличието на заплаха (стимули, които провокират страх и тревожност). Стараем се да избегнем това, което провокира тревога у нас, за да сме в безопасност и да оцелеем (повече за реакциите на борба, бягство и замръзване може да прочетете ТУК и ТУК).
Това работи страхотно когато става дума за реална физическа заплаха, но не и когато това, което провокира страх у нас е психосоциален стрес – социални и отношенчески ситуации на конфликт, неразбирателство или заплаха за социалния статус – как другите ни възприемат и други подобни;
ИЛИ когато е плод на ирационални страхове без реална причина – например че внезапно ще припадна/полудея/се разболея от тежко заболяване или ще умра; че някой ще ме нарани или ще ми направи нещо лошо; че ще се случи нещо лошо – катастрофа, инцидент; че приятелят/ката ми ще ме изостави/предаде/изневери или друго (както често е при тревожните състояния/разстройства, за които можете да прочетете ТУК).

Независимо за кой от тези два случая става дума – бягството не само че не работи, а дори утежнява ситуацията за нас в дългосрочен план. Защо? Какво се случва когато избягваме нереални заплахи (например при тревожните разстройства) или нефизически заплахи от типа на това да се конфронтираме с колега/шеф/подчинен, приятел/ка, партньор/ка или дори непознат човек, който се държи неподходящо с нас?
Вследствие на избягването – следващия път, когато попаднем в такава ситуация това поражда още повече страх и тревожност у нас и ни е още по-трудно да предприемем (адаптивно) действие в посока конфронтация и разрешаване на проблема/конфликта или преодоляване на страха/тревожното състояние.

Защо всеки следващ път конфронтирането на страхови стимули става по-трудно?

Защото това е форма на учене – колкото повече практикуваме нещо – толкова по-добри ставаме в него и така с всеки следващ път все повече се научаваме да сме все уплашени (или дори все по-уплашени) от въпросния стимул (ситуация, обект, човек, място и прочие), защото това преживяваме отново и отново. Като навик, който си създаваме автоматично и несъзнавано за определен тип преживяване (страх/тревожност) при определен тип стимул.

Ако сме уплашени от нещо, което не представлява реална заплаха за нас – тогава сме се научили да сме уплашени от това нещо (заучили сме страха) и с времето като поддържаме този страх без да променяме асоциациите и начина си на преживяване на стимула като така го затвърждаваме тази реакция и преживяване все повече.
Създали сме негативна асоциация на стимула със „заплаха“ и все повече подсилваме тази асоциация „определената ситуация -> тревожност/заплаха“ – тоест това не само че продължава да остава единствената възможна асоциация, а дори се засилва с времето колкото реагираме/преживяваме по този начин случващото се. И това става условен рефлекс (кондиционирана реакция на принципа на класическото обуславяне като при кучето на Павлов).

А с бягството всеки следващ път – все повече подсилваме и този поведенчески отговор (реакция) на бягство при наличието на такъв стимул/ситуация. По този начин не само че това остава единствен възможен отговор, а и става все по-инстинктивно предпочитана реакция по подразбиране в ситуацията „определен стимул/ситуация -> тревожност/страх -> бягство“.

Неслучайно при всякакви фобии и страхове – колкото повече хората бягат от страха (страховия стимул) – толкова повече се хронифицира състоянието им, защото единствените асоциации, които имат продължават да бъдат на страх/тревожност/заплаха – нямат други алтернативни преживявания спрямо стимула (змия; летене със самолет; возене в асансьор; конфликт; конфронтация с човек; раздяла или оставане сам; или каквото друго се сетите). Затова и преживяват все повече страх. Понякога дор и времето (месеци и години) – страхът се генерализира (разпростира) към все повече стимули/ситуации.

Затова избягването хронифицира тревожните състояния като поражда все повече страх и все повече избягващо поведение, защото запазва и дори подсилва негативните асоциации и неадаптивните модели на поведение (бягство), които сме създали (са се създали по стечение на обстоятелствата). Прогресивно ние се преживяваме като все по-малки, неспособни, страхуващи се, неуверени, невярващи в себе си и способностите си, а виждаме стимула като все по-голям, труден, с който не можем да се справим.
Това е форма на учене и както с времето сме се научили да се страхуваме от това или онова – също така можем да се отучим и да се научим да преживяваме нещо различно в определената ситуация (например да сме спокойни или смели или да се забавляваме и прочие).

Щом веднъж се установи такова отношение/преживяване и реакция спрямо стимул – когато не правим нищо по въпроса всъщност обикновено го подсилваме или поне запазваме.
Следователно при това положение е нормално да продължаваме да имаме реакции на страх/тревожност и дори те да се усилват – това е единствената връзка (асоциация), която имаме (сме изградили съзнавано или несъзнавано) със стимула и тя се засилва все повече и повече с времето/излаганията и преживяването отново на същото (както и избягващата реакция като единствен възможен познат начин на действие).
Въпреки че е неадаптивно – когато човек разбира как работи мозъка и психиката, тогава е напълно логично, очевидно и ясно защо е така, какво се случва и как да се коригира това.

Това важи за абсолютно всякакви страшни и дискомфортни стимули, които НЕ НОСЯТ РЕАЛЕН РИСК ЗА ЗДРАВЕТО НИ. Ако има реален риск за здравето ни, то тогава бягството е здравословна и дори желателна/наложителна реакция – но не става въпрос за тези случаи.

Какво е решението при избягващо поведение?

Да се отучим от страха и да се научим на обратното – да бъдем спокойни, смели, уверени и да се конфронтираме с провокиращата страх/тревожност ситуация. Което означава се разшири диапазона от преживявания за възможния стимул/ситуация, така че човекът да оформи алтернативна мрежа от асоциации и поведенчески отговори, които са положителни и адаптивни. Това се случва в психотерапията. Най-директно това става чрез когнитивно-поведенческа терапия, която използваме в школата по Естествена психотерапия, но може първоначално да се прави и чрез хипнотерапия – в хипноза да се променя преживяването на стимула, отношението и реакцията на човека спрямо него (хипнозата е един от многото други методи, които използваме в Естествената психотерапия). И след това когато вече има установена някаква полезна/адаптивна основа и човекът е подготвен – тогава вече да се прави и поведенчески.

Когнитивната част се състои в промяна на базисните вярвания на човека за него самия и другите, както и промяна на възприятието и отношението спрямо случващото се, което се базира на осъзнаване и разглеждане от друга перспектива (която е по-логически кохеретна и по-истинна). Обикновено това означава по-точна връзка с реалността – да осъзнае, че няма пряка опасност за него, а е просто дискомфортна ситуация и че въпреки че го е страх – нищо лошо няма да се случи и прочие.
Но след това остава и втората част – поведенческата, защото много терапевти пропускат или не ѝ обръщат достатъчно внимание, а тя е дори по-важна.

Поведенческа терапия – доброволно волево излагане на стимулите, които провокират страх и тревожност на толкова малки порции/стъпки, които човекът може да направи в момента с текущия си капацитет и ресурси. По тази причина поведенческата терапия се нарича още експозиционна (на излагане).И с времето това се прави все по-силно и предизвикващо като той претръпва (обезстрашава се) все повече и се научава (мозъка му, тялото му се научават) да бъде смел/спокоен/уверен/действащ, защото има повече способност да се справя с предизвикателствата.

Разбира се за да го прави човек не е нужно да ходи на терапия – може сам да си създава мини-предизвикателства, които провокират в него тези емоции и да ги изпълнява като постепенно променя преживяването и поведението си в тях.
Ако се получава успешно – да продължава. Ако не се получава по една или друга причина (например не успява изобщо да ги изпълнява или ги изпълнява, но не постига желания ефект на намаляване на страха и тревожността или друго), то тогава е желателно да се работи със специалист.

Едно много ключово нещо при поведенческата терапия е промененото отношение към страха и сянката на човека (по Юнг), която на практика представлява базисните вярвания наситени със страх (повече за нея може да прочетете ТУК). Без това променено отношение – не само че може поведенческата терапия да няма ефект, но дори този ефект може да бъде негативен.
Както се вижда има тънкости – неслучайно я има професията на психотерапевтите.
Ако имате нужда и възможност – възползвайте се! Ако намерите точния за вас човек, то това може да ви спести много време и усилия (да не си блъскате сами главата отново и отново безрезултатно).

Ако искате да работите с мен – може да се свържете с мен през контактите, които съм дал из сайта.