Ревността: цел, причини, еволюционна база и психодинамика

Често се говори, че причините за ревността са собствената ни несигурност, неувереност, страхове, липса на самочувствие, че тя е знак за незрялост и прочие. И докато има в това има доза истина, то далеч не е цялата истина. В тази публикация ще разгледам ревността по-комплексно и цялостно.

Наистина ревността може да отрови както самия човек, който я изпитва, така и да разруши доверието между двамата и да задуши връзката. В крайността си може да стигне чак до параноя. Но се пропуска фактът, че за да съществува тя и да е толкова универсално преживяване си има и причини. Важно е да разбираме какво представлява ревността и причините за нея, за да избегнем негативното етикетиране, осъждането ѝ (а също и на преживяващия я) или потискането ѝ в нас самите, защото колкото повече се борим срещу нещо – толкова по-силно става то (това важи за всяка емоция/чувство/преживяване/мисъл и т.н.).

Има различни видове ревност – между сиблинги (братя и сестри) спрямо родителите за вниманието и грижите им; между приятели/приятелки – отново за внимание/подкрепа/грижа; но в тази публикация ще наблегна най-вече на ревността в интимните и сексуални взаимоотношения, въпреки че много от казаното ще важи и за другите случаи. Да започнем с основното:

Еволюционна база на ревността:

Ревността е продукт на еволюцията и съответно за наличието ѝ, за да изпитваме тази емоция/чувство/състояние – има добра причина. Тя има адаптивни функции и за двата пола. Тя е свързана със страха от загуба на любовта, подкрепата, вниманието, грижата на човека, с който сме за сметка на друг потенциален партньор за нея/него партньор.

Психодинамика на ревността:

От тази гледна точка ревността е както животинска и много базисна (обусловена от еволюцията ни) така и абсолютно разбираема и логична особено когато е продукт на рационални страхове (реален риск/възможност от загуба на любовта/вниманието/грижата/подкрепата на другия), а не на ирационални страхове (липса на такава реална опасност). Така че ревността може да е плод както на реалността така и проекция на собствени желания/склонности или нездрави психични съдържания в партньора (невротична, психопатна или психотична психодинамика/страхове). Израз е на базисните ни нагони към секс (възпроизводство) и агресия и от тази гледна точка е доста примитивна (затова и често има такава мощна сила).
Разбира се тези страхове от загуба на партньора биват подхранвани от собствените ни комплекси, несигурност, неувереност, ниска самооценка, липса на любов и приемане към себе си, липса на доверие и т.н. Ревността при налични силни страхове от собствена недостатъчност, непълноценност, липса и други може да доведе до болна агресия. Тази агресия може да е емоционална или физическа (и да е насочена както към партньора така и към потенциален конкурент). Във всеки случай ревността често бива рационализирана като изискване за лоялност, честност и прозрачност. Но нека се върнем на еволюционната база:

Целта на ревността – кога се активира:

Веднъж след като съществува споделено отглеждане на деца и ресурсното им осигуряване, то веднага има смисъл от механизъм за подсигуряването на максимизиране на ползата от тези отношения и за мъжете и за жените. В еволюционния ни контекст:
– за жената рисковете са били свързани предимно със загуба на подкрепата на мъжа от физическа защита през ресурсно осигуряване на нея и потомството им или поне допринасяне заедно с нея за това до емоционална подкрепа/опора. Тоест тежестта да отглежда и осигурява прехрана за нея и децата им би паднала само на нея и това би станало за сметка на друга жена.
– за мъжете рисковете са свързани предимно със сигурността върху бащинството – рискът да инвестира много ресурси в деца, които всъщност не са негови.

Следователно целта на ревността е гарантиране/предпазване на вложеното в отношенията, (инвестицията която човек е направил, прави и евентуално ще продължава да прави в партньора и децата им). Тя служи като стимул за действия с цел задържане на партньора и всичко, което той ни осигурява (емоционална, психологическа, физическа, материална подкрепа; сигурност; любов; внимание; грижа и т.н.) и от тази гледна точка е напълно разумна, обоснована, логична и адаптивна. Това са мозъчни вериги еволюирали да предпазват нещо ценно за нас. Донякъде така сме свързани за това преживяване, въпреки че имаме известен контрол и способност да променяме тези преживявания.

Съответно ревността се активира когато има възприета заплаха за потенциална загуба на партньора (и на вложеното в него/нея и връзката). Тази възприета заплаха може да е реална или въображаема/илюзорна. И може да има много поводи – всичко, което сигнализира на човек, че партньора му не е заинтересован от него:
– липса на желание за секс от страна на партньора;
– сигнал за изневяра или дори лек интерес/внимание към друг потенциален партньор;
– липса на реципрочност в чувствата или действията;
– дистанцираност, хладно или пренебрежително отношение;
– когато партньорът е много привлекателен, желан или дори търсен от много други мъже/жени
– тогава може дори да не е нужна конкретен причина, но винаги се намира повод;
– несъответствие в стойността на партньорите – ако има изначално разминаване или такова се развие във времето, например при загуба на работа или повишаване/успех в работата; при промяна във физическата -> създаване на голяма разлика в стойността на двамата –> възприета заплаха, защото колкото по-високостойностен партньора – толкова по-вероятно има конкуренция за него – други, които го/я желаят и толкова по-вероятно е да изневери или да го зареже за друг по-привлекателен.

Добре документиран факт е, че средно тенденцията е при смяна на партньора хората да избират такъв, който възприемат/се възприема за по-висококачествен. Като тази смяна бива фасилитирана от по-голямата разлика – така че да си заслужава, защото раздялата е свързана с неудобство и неприятни преживявания (емоционално, логистично, а понякога дори и финансово без дори да смятаме риска от тормоз, преследване и т.н.).
Разбира се ако разликата във възприеманата стойност между двамата е твърде голяма – това също не е оптимално – хората са от различна „лига“ – често използван израз и изследванията показват, че такива връзки не просъществуват дълго време.

Подчертавам, че при всички споменати факти става въпрос за възприемана стойност – по отношение на другия като сексуален и житейски партньор, а не толкова за реална такава (в крайна сметка всички сме хора). Тази възприемана стойност често се оказва илюзорна и след известно време човек се чуди как е приписвал на бивш партньор толкова много ценност.
Възприятията ни като хора са изключително погрешими и възприемането на стойността на другите като интимни партньори не прави разлика – дори в тази сфера перцепцията ни е още по-неточна и изкривена от моментното ни състояние (например влюбване, отчаяние и прочие). 
Но нека се върнем на темата:

Често се споменава, че ревността е свързана с разглеждането/преживяването на другия като собственост и това е напълно вярно. Тъй като във влюбването (класическото, което има опияняващ/надрусващ ефект) винаги има доза притежателност – съответно има и ревност (страх и нежелание да загубим този, в който сме влюбени като това може да се отнася и за обекти). Повече за разликите между влюбване, похот и привързаност може да прочетете ТУК.
Разбира се съществува и съвсем друга любов, която е по-непривързана и при която няма такъв елемент на собственост/притежателност (или е в много по-малка степен), нито толкова опиянение, но това е по-високо ниво, което е по-трудно достижимо за нас хората и ще остане тема за друг път.

Ревността се активира при някои от споменатите обстоятелства и целта е подбуждане към действия за задържане на партньора (предпазване на вложеното). А диапазонът от реакции в резултат от ревността (тоест тактиките за постигане на това) е много широк (двуцифрено число) и варира от: липса на реакция през увеличена бдителност за поведението на партньора към следенето му или хакване на акаунти/телефон през директно конфронтиране за случващото се с него/между тях и стига чак до тормоз и насилие (физическо или емоционално). Всичко това са тактики за задържане на партньора – някои ненасилствени; други насилствени емоционално, а трети – и физически. Други тактики за задържане на партньора са:
– да бъде държан зает, така че да няма време за авантюри;
– промяна (повишаване) на възприеманата стойност на ревнуващия или намаляване на възприеманата стойност на ревнуващия;
– психологическа манипулация – например през вина, страх или през манипулиране на възприеманата стойност на двамата, така че да е повече в полза на ревнуващия, както и други манипулации.
Как ще реагира при ревност човек зависи от множество променливи – личностови черти (например агресивност; нарцисизъм; макиавелизъм; психопатия и т.н.); поведенчески тенденции; опциите му за други партньори/ки; инвестираността и инвестициите във връзката и много други.

Параноидна ревност

Ревността може да придобие чудовищни размери и да стигне чак до параноя, при което и самият човек се превръща в чудовище (става като обладан от зъл дух/демон). Това се случва повече при хора, които в по-голяма степен са в по-незрели, в по-примитивна психопатна психодинамика, където обикновено има силен нарцисизъм и другите се възприемат като собственост, като обслужващ предмет или обслужващ него/нея персонал (сателитна тяхна част). Тя е толкова силна при тези хора, защото имат много по-силни и големи дълбоки страхове от/чувства на непълноценност, недостатъчност и липса свързани с огромна болка, която се опитват да избегнат на всяка цена. От тази дълбока комплексираност идва и прекомерната ревност. При тези хора тя може да е унищожителна и дори да ги направи опасни за партньора им или за някой, който възприемат като конкурент (агресия, физическо насилие, заплахи и т.н.).

Разбира се ако човек е преживявал в миналото травматични случки в междуличностните отношения (изоставяне; изневяра; предателство; унижение; манипулации и лъжи и т.н.), то това може да подхранва страховете му – да го е страх, че ще му се случи отново (независимо дали със същия или с друг партньор). Страхът е спомен за болката – нежелание отново да преживеем тази болка.
В повечето случаи болката от такова преживяване не е преработена/смляна – тоест човекът не е преживявал напълно събитието и съответно този страх да не се случи отново изплува на повърхността във всяка следващата връзка.
Дори и да е преживял и преработил напълно събитието – човек пак може да има нежелание и огромен страх да преживее подобно болезнено събитие. Но трябва да си припомняме, че страхът не е добър съветник и когато действаме от страх – това не е добра дългосрочна мотивация. Също така тези нагласи и микродействията провокирани от тях могат да доведат точно до това, от което ни е страх по механизма на самоизпълняващото се пророчество.
Така че е хубаво да не ни е страх кой знае колко от какъвто и да е развой, за да не сме роби на страха. Все пак никой не ни принадлежи и всеки е свободен да прави каквото намери за добре. А как ще изберем да реагираме ние вследствие на неговите избори – това вече си е наша работа. 

Възможно е също така не на нас да са ни изневерявали, а ние сме да сме го правили и да очакваме, че и другият ще го направи – да нямаме доверие в него, защото знаем, че на нас не може да се има доверие.

Използване на ревността градивно:

Факт е, че колкото по-несигурни сме относно себе си и ниско оценяваме стойността си като партньор, то толкова повече ще ревнуваме. Ако смятаме, че не сме нищо особено или дори вярваме, че не ставаме, то тогава е напълно нормално да ни е страх, че и другият ще го разбере и ще ни остави (а след това няма да можем да намерим нов партньор, защото не ставаме/не сме нищо особено). Но и колкото по-голяма бездна от непреработени съзнавани или несъзнавани страхове имаме също толкова повече ще ревнуваме.
Следователно ако ревнуваме прекомерно – можем да използваме това като сигнал за работа по себе си (повишаване на самооценката и чувството за собствена стойност и прочие така че да съответстват на реалността).

Ревността, когато е умерена може да бъде полезна – да ни насочи към връзка с реалността:
Какво се случва във връзката ни между нас и партньора?
Вървят ли нещата, развива ли се или не, как се развива, харесва ли ни посоката?
И двамата ли смятаме, че вървят и сме доволни или не?
В кои отношения всеки е задоволен или не е?
Дали сме загубили хармонията/синхрона?
Има ли любов и разбирателство между нас?
На един и същ житейски етап ли сме или на различни?
както и други подобни важни за двойката и за всеки от двамата въпроси, защото често във вихъра на ежедневието хората просто го карат по течението и не се замислят или дълго време пренебрегват сигнали, че нещо или много неща не са както трябва. И по този начин ревността може да ни стимулира направим равносметка има ли защо наистина да се притесняваме за връзката ни или това е по-скоро израз на наши психични наличности, които не сме преработили.

Ако ревността/страха е ирационален – ако няма реална заплаха за връзката ни, то тогава е добре да поработим със себе си и страховете си, така че да не измъчват нас самите, другият и да не пречат на връзката ни. Често прекалената ревност се превръща в тормоз спрямо партньора. А освен това посява идеи в ума му в тази посока и ако вече съвсем му е писнало от празни обвинения и ще ги получава така или иначе – защо да не го направи наистина (поне да има за какво да бъде обвиняван/а).
Тогава от полза може да е психотерапията – да видим/осъзнаем и преработим подлежащите си дълбоки страхове и комплекси от предателство, нараняване, изоставяне, унижение и т.н.); да се научим да се доверяваме (на себе си и другия/ите).

Ако ревността/страха е рационален/обоснован – има логически издържани причини за него (тоест нещата между вас не вървят и има реален риск от раздяла) – тогава това е повод да се опитате да коригирате траекторията на отношенията ви – да се сближите, да разпалите огъня, да се опитате да поправите отношенията си, ако това е възможно. Тук отново консултации със специалист как да направите това на практика могат да са от полза, но по други причини и линия.

Мястото на ревността:

Лично-професионалното ми мнение е, че известна малка доза ревност е не само нормална (все пак сме хора и сме еволюирали да преживяваме такава), но дори желателна, необходима и здравословна – това показва, че ни пука за връзката и за другия и искаш да ги запазиш; че го/я виждаш като стойностен партньор; че си поне донякъде влюбен; че предпочиташ да си с нея/него отколкото без и прочие.
Ако човек не изпитва дори малко ревност (абсолютно никаква) – или се преструва/казва, че не изпитва; или не му пука въобще за връзката и другия; или просто няма никаква връзка със себе си (усещанията, чувствата и емоциите си) – тоест всичко е толкова закопано, че няма достъп до това, което преживява; а най-малко вероятния вариант е да е духовно извисен от ранга на духовен учител и предвид че повечето хора не сме е ясно, че става дума за някоя от предните опции.
Разбира се ако се премине една граница – ревността започва да пречи както на преживяващия я така и на отношенията и се превръща във взаимно мъчение.

В следващата публикация ще пиша за конфликтите във взаимоотношенията като преход към темата за домашното насилие.