Отговорност и вина – как да не бъдем жертва психологически

Как да не бъдем жертва психологически

Важно е разграничението между това дали сме жертва обективно и жертва психологически/субективно. Факт е, че човек може да е станал жертва в реалността (обективно)  – да е преживял нещо лошо или дори ужасно – насилие, нападение, измама, лъжи и манипулация и т.н. и това да се е случило неочаквано и незаслужено – да е жертва обективно, да не е по негова вина. Светът освен страхотно може да е и ужасно място понякога.
Но независимо какво точно ни се е случило по-важното е дали сме психологическа жертва (дали субективно се преживяваме като жертва генерално в живота ни) – дали се чувстваме безпомощни, апатични и безнадеждни, което върви с поведения на самосъжаление, оплакване, хленчене, пасивност, намиране на извинения и причини, за да останем на дереджето, на което сме. Това не помага, а само бетонира още повече позицията, в която се намира човекът и която уж е „нежелана“, но ако наблюдаваме отношението му и действията му – може да не е така. Тук има елемент на изнасяне на отговорност.
Има и друга страна – някои хора преживели насилие или болезнени травматични преживявания чувстват много силна ирационална вина – че те са виновни за случилото, че е можело да го предотвратят, че са си го заслужавали и т.н., докато всъщност от странична гледна точка нито едно от тези неща не е така. Това е друг сценарии и при него е различно. Важното е, че и той не е от полза колкото и другият.

Изключително полезно в живота е да се прави разлика между вина и отговорност, особено ако човек е склонен към обвиняване на другите и на външните обстоятелства или към преживяването на вина (вторият сценарии), което означава автоагресивно смазване на себе си (агресия насочена към себе си), което не само че не помага, а дори пречи на човекът да направи промени в живота си и така става част от проблема. За промяна е необходимо осъзнаване/мъдрост (и извличане на поуки, ако има такива) и отношение на приемане/прощаване/любов/пускане на случилото се или по-точно на емоционалния товар свързан със случилото се.
В случая това, което е станало се може да не е по вина на човекът, но преживяването му (колкото и ужасно да е било) и последствията от него (колкото и неприятни да са те) – това къде се намира в живота в момента стават негова отговорност и грижа (независимо дали иска или не иска това да бъде така). В случая това, което помага и работи е поемането на отговорност дори да не сме виновни за случилото се, защото така или иначе животът/някой друг (родител, дете, приятел/ка, партньор) ни го е натресъл в двора и това е положението. Ако не бъде поета тази отговорност (което е различно от споменатата вина) се отива към перманентна позиция на жертва (психологически) и изнасяне на отговорност (някой друг да направи нещо по въпроса вместо мен); като както споменах в друг случай може да има прекалено самообвиняване (автоагресия), което отново е непродуктивно и деструктивно и пречи на човекът адекватно да разреши случилото се.
Затова съм избрал и тази картинка – „Ти си тук“ – ние сме там, където сме в момента в живота и това е наш проблем и наша отговорност да се оправяме с обстоятелствата и ситуациите каквито и да са те (дори да не са по наша вина).

Разбира се когато сме преживели нещо болезнено/травматично/ужасно е добре да подходим към себе си с любов, състрадание, грижа, разбиране и да потърсим/получим тези неща и подкрепа и от други хора. Това не изключва поемането на отговорност за случилото се, а всъщност представлява част от него – признаваме случилото се, приемаме го и започваме да поправяме щетите, които е нанесло – да се погрижим за себе си по любящ начин. По този начин можем да се възстановим от преживяното, докато алтернативата е да го заметем под килима, да го затапим, да се дисоциираме от него и от преживяването/чувствата ни – да се опитваме да сме по-силни и „просто да продължим напред“, да се преструваме, че всичко е наред и т.н. Дългосрочно това е по-губещата стратегия, но хората често я използват, докато могат. Това беше леко отклонение, но да се върнем на основната тема – как да не бъдем жертва психологически:

Някои чести мисловни модели свързани с мисленето от позиция на жертвата: „Защо ми се случва това?“, „Защо точно/все на мен се случва?“, „Защо на другите им е по-лесно“, „Иска ми се да бях на мястото на еди кой си (на който ни изглежда, че му е по-лесно и по-хубаво)“, „Няма какво да направя…“, „Нищо не зависи от мен…“ и други подобни.
И разбира се, ако всеки от нас иска може да „измисли“ десетки начини, по които животът „изглежда“ несправедлив и сме „жертва“ – на родителите си; даже и на децата си; на бившия си партньор/съпруг/а; на правителството; на обществото; на съседа; на технологичните гиганти; на хората с еди каква си сексуална ориентация и т.н. Но по този начин сами си вредим, защото се ограбваме от собствената си сила – в собствената ни глава ние минимизираме и омаловажаваме себе си, докато раздуваме другите и външния свят и ги правим да изглеждат много по-големи, способни и силни от нас. По този начин е по-малко вероятно да действаме в света и да направим нещата да се случват по желан от нас начин, което би ни дало усещане за способност и компетентност -> вместо да завъртим правилното колело на усилваща се увереност и компетентност, то ние завъртаме грешното – на усещания за неспособност и вътрешна несигурност. Всичко това върви със завидни ползи:
– изнасяне навън на отговорността за живота ни и обстоятелствата в него;
– извинение да не опита да реализира собствените си цели/мечти или за оправдаване на неуспехите;
– генериране на положителен Аз-образ – че съм добър (защото жертвата е невинна и онеправдана), а често и търсене на съжаление, състрадание, внимание или подкрепа и грижа от околните.
Повече за вторичните печалби може да прочетете на публикацията Какво печелим от страданието си.

Дори и в реалността човек да стане или да е бил жертва на някакво злодеяние – въпреки това може да не става жертва психологически. Обратното също е вярно – човек може да се изживява субективно като жертва дори и да не са му причинявали кой знае какви злини, защото двете не вървят задължително в комплект.

Истината е, че или ние определяме това, което ни се случва в живота (обстоятелства, случки, резултати) или то ни определя. Лошите неща се случват и са част от живота, но каквото и да ни се е случило, колкото и ужасно да е било не е нужно да сме жертва (психологически).
Дори и да не е било по наша вина е необходимо да поемем отговорност за преживяното и да се погрижим за последствията от него за нас и живота ни. Можем да използваме тези преживявания за растеж и личностна трансформация – дори да трансформираме болката до мъдрост/любов/мир, да преоткрием части от себе си или да ги създадем или да открием от какво сме изградени наистина. Какво правим/създаваме от това, което се случва в живота ни определя какъв ще е (качеството му).

Когато сме (били) деца/подрастващи/по-малки или по-млади сме по-уязвими и в лицето на травматични ситуации наистина сме (били) по-безсилни – нямали сме капацитета да се справим, защото нито имаме компетенцията и знанието, нито физическата сила и способност.
Когато се злоупотреби с уязвимостта на дете/подрастващ, то пораства като уязвим възрастен – с убеждението, че не може да се защити и другите могат да злоупотребяват с него или пък че той/тя може да злоупотребява с другите като така се защитава бивайки в силна позиция.
Факт е, че като деца сме безсилни, но сега като възрастни имаме или поне можем да придобием знанията, компетенциите и опита, който ни е необходим, за да генерираме тези усещания за увереност, вътрешна сигурност и способност. Като възрастни можем и да преработим всички травми и травматични ситуации, които са ни се случили в миналото (независимо дали в зрелия ни или в ранния ни живот).

Разочарованието, страхът, фрустрацията, болката, страданието, травмите, наранеността – всичко, което преживяваме е наша отговорност независимо какво се е случило обективно на практика в реалността, което да ги е предизвикало или да е допринесло за тях. Това е нашето преживяване и нашият живот и дори да не сме виновни за случилото се (да не сме го предизвикали), то ние сме отговорни за това да се оправяме с последствията, каквито и да са те, така че да не забатачват или тровят още повече живота ти или този на близките ти/околните хора. Може да не „изглежда“ справедливо, но ако тръгнеш по тази мисловна пътека – няма да стигнем до нищо хубаво. Животът може да ни „се струва“ несправедлив, но това само ни изглежда така от нашата ограничена и крайна перспектива, а дали е така – никой не може да каже освен този, който го е създал (ако има такъв – например Бог). В случая е добре да приемем, че на мащабно ниво не знаем какво е положението и какво е правилно или справедливо. (Разбира се това не трябва да ни демотивира да се захващаме с инициативи и неща, които да доведат до нещо, което ни изглежда справедливо на човешко/социално ниво, но е добре да имаме предвид, че можем да сме в грешка.) И трябва да сме много внимателни когато се „обявяваме“ за съдници на живота/битието/света – какво би трябвало да е и как, защото какво по дяволите знаем ние за света и вселената…? Да проклинаме/осъждаме света е много опасна игра с потенциално хомоцидни или дори геноцидни последици, за което може да прочетете ТУК.
Понякога помага спорната мисъл: „Нищо не се случва на теб, а просто се случва.“ и когато не си в главата си зациклил в собствената си перспектива можеш да го разбереш/осъзнаеш.

Ако не поемаме отговорност за случващото се в живота ни и за преживяванията ни – значи не сме действащата сила в живота ни (не сме господарят/шефът в живота ни), а сме просто пасивен (съ)участник (подчинен слуга/роб на някого или нещо). Но ако ние не поемем отговорност за нашият живот – никой друг не може, а вероятно и не би го направил вместо нас. Той си е наш… Вместо да мислим „защо аз/защо на мен/защо еди какво си“ – по-добре да реагираме на случващото се с ентусиазъм, да го възприемем като възможност – възможност да покажем на какво сме способни; как можем да надскочим случилото се; възможност да тренираме уменията си за справяне с трудности/болка/травматични ситуации (като тренировка в живота) – да преработим страданието; колко сме силни; възможност да се подобрим в определен аспект или да променим нещо; възможност да открием нови части от себе си или да ги създадем малко по-малко, да разберем от какво сме „направени“; „нека видя какво хубаво мога да направя от случващото се“ – за каква добра цел мога да го използвам, какво мога да науча от него; как бих се чувствал след като премина успешно през всичко това – доволен от себе си, уверен, удовлетворен.

На по-високо ниво обикновено след преработката на болезненото преживяване идва благодарността – оценяването как това преди това разглеждано като неприятно/ужасно преживяване (като бич и наказание) всъщност ни е помогнало по някакъв начин, стимулирало ни е да вземем живота си в ръце, да изградим него и себе си, да направим нещо хубаво от цялата работа. Съпровождано от мисли и усещания за способност като „Щом мога да преживея/се справя с това – какво ли още мога тогава“.
На това по-високо ниво също така можем да видим – как сме допринасяли за случващото се или дори сме го създавали (без преди да го осъзнаваме). Тук мисълта, че нещата просто се случват, а не се случат на нас отпада и можем да разглеждаме цялото нещо като една част от нас, която се е опитвала да ни помогне, да ни развие като ни побутне в определена посока, за да се научим на определени неща, да порастем или израснем, да се изградим като личност. Да това е трудно/труден начин, но колкото по-трудно се постига нещо – толкова повече се оценява след това и толкова по-устойчиво е.

Можем да култивираме всичко това в себе си, защото имаме повече контрол върху живота си. Можем да се научим сами да насочваме вътрешните си състояния и да управляваме – да конструираме/преживяваме по различен начин преживяванията ни в живота, което ни дава усещания за способност, увереност, действеност, автономност и сила. А преживяванията ни и действията ни днес стават наша база за очакванията, преживяванията и действията ни утре. Само ние можем да го направим – наша отговорност е.