Би било по-правилно да се каже маладаптивни или дезадаптивни, но така е по-готино, защото е като игра на думи, не отблъсква толкова много хора, които не са срещали горните думи, а смисълът се запазва.
След като в миналата статия стана ясно какъв е смисълът на тревожността и защо е полезна и адаптивна сама по себе си (което може да разберете ТУК), то в тази ще стане въпрос за това как стигаме от тревожност/стрес/страх до специфични тревожни разстройства като паник атаки (паническо разстройство), обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР), социална тревожност (социофобия), генерализирана тревожност и останалите в тази категория, които може да прочетете ТУК.
Ще стане въпрос за раннодетския опит и оформянето на базисните ни вярвания/интроектите/психичните ни карти/личната ни призма през която виждаме и преживяваме реалността.
Тоест написаното ще се базира на психотерапевтичната работа и хипотези, генерирани вследствие на практиката през последните сто години. Освен това науката постепенно наваксва с тях и определени изследвания все повече свързват наличието на негативни събития в ранното детство (а дори и още по време на самата бременност на майката, които през хормоните на стреса, които се освобождават в нея взаимодействат с плода в утробата) с изменения в структури и функции на мозъка, които после влияят на човека през целия му живот (като вероятно предразполагат към различни психични разстройства като например тревожните). Разбира се науката тепърва ще настига и изяснява точните механизми и начини по които се случват нещата, които клиничните психолози и психотерапевтите наблюдават и описват от десетилетия.
Стресовият отговор е адаптивен сам по себе си и за него съм написал приблизително всичко, което е възможно да се знае ТУК, ТУК, ТУК и ТУК. Тревожността също е адаптивна сама по себе както вече стана ясно.
Въпросът е как тогава от нещо адаптивно и сравнително просто се стига до нещо толкова специфично, необичайно, сложно, маладаптивно, парализиращо, отслабващо или влошаващо качеството на живота на човек като тревожните разстройства?
Случва се, защото нашият мозък (и нервна система) са изключително развити и имаме способност за сложно абстрактно мислене, която е несравнима с всяко друго животно. Съответно и нашата психика е изключително сложна (тъй като сложността на психиката е функция от сложността на нервната система на организма). Това ниво на сложност на психиката ни позволява да организираме опита си в света под формата на сложни психични “карти” – тоест да имаме комплексни вярвания за нас, другите и света, което пък ни позволява да имаме очаквания (тъй като очакванията са вярвания и минал опит проектиран в бъдещето). Мозъците ни са свързани и създадени точно за това – да правят постоянни предвиждания за бъдещето (за това какво ще се случи). Целта е да се справим с/минимизираме неопределеността/несигурността/неяснотата, които са изключително натоварващи за нас и нервната ни система.
Освен това този сложен психичен апарат ни дава възможност да използваме сложни стратегии за предпазване от емоционална болка, които действат несъзнавано и автоматично (защитни механизми и когнитивни изкривявания предпазващи ни от болезнена/заплашителна информация, за които може да прочетете ТУК и ТУК).
Тези психични карти/базисни вярвания биват наричани още интроекти/базови когнитивни схеми и модели/базисни вярвания и са заложени в ранното детство (а може би дори и по-рано по време на бременността).
Те могат да са адаптивни или маладаптивни, но при всяко положение целта е детето да си създаде и да има „карта“ за навигиране в света, която да ползва – да знае как да се държи в света и с другите, какво да очаква от тях, накратко – как функционира всичко в света и най-вече в социалния свят (междуличностните отношения). Съответно тези карти се базират на ранните преживявания на детето в света и най-вече отношението на родителите му към него и случващото се около него, както и индивидуалната му реакция (и възприятие) спрямо случващото се, което зависи донякъде от особеностите на нервната му система. Тоест какво му се е случило, какъв е смисълът/значението на случилите се събития за него, за да знае какво да очаква по-нататък в живота.
Те са много важни, защото те определят базовите модели на поведение, мислене, субективно преживяване на събитията в живота (чувствата спрямо случващото се) и интерпретацията на всичко, което ни се случва – тоест определят как ще възприемаме себе си, другите, света и събитията в него като възрастни.
Може би знаете, че децата са като гъби – попиват всичко, което е около тях, учат пасивно дори без усилие и съответно няма толкова голямо значение какво им казваме, а какво им показваме и как се държим през цялото време (това е така поради особеностите на мозъка им в тази възраст – голяма невропластичност свързана с високи нива на невромедиатори като допамин, ацетилхолин и норадреналин – повече по тази тема ТУК).
Целта е детето да си създаде разбиране за света, което да му помогне да оперира в този свят ефективно като възрастен и това бива автоматизирано (вкоренено дълбоко в нервната му система) и задава моделите му на мислене, чувстване, действие и интерпретации – тоест цялото му преживяване на действителността (нещо като собствена виртуална реалност).
Понякога при негативни събития рано в живота и/или прекалено чувствителна нервна система на детето, то развива дълбоки чувства, страхове и убеждения на/за малоценност, отхвърляне, изоставяне, самота, дефектност, предателство, унижение и подигравка, неизбежна катастрофа, че светът е опасно, страшно място и ще го нарани (или пък другите хора са и ще го направят), че не заслужава любов, грижа и внимание и други подобни.
Ако се чудите защо се случва това – защото мозъкът ни е направен да е много гъвкав, за да може да се адаптира към каквато и да е среда, в която се родим и бъдем отглеждани. Съответно ако средата (и случващото се в нея) са неблагоприятни или дори враждебни, а нуждите ни не са посрещнати, то ние се адаптираме към тази налична среда като развиваме някои от горепосочените убеждения и очаквания – извличаме някакъв смисъл от случилото се. Тоест ние се адаптираме към средата като извличаме някакви правила, закономерности, принципи и вярвания за нас, другите и света от нея, които в някои случаи при неблагоприятна среда или събития са негативни (че не ставаме, че сме нежелани и отхвърлени, че не заслужаваме грижа/любов/внимание, че ще бъдем изоставени или отхвърлени, че ще получим любов/грижа/внимание само ако сме перфектни, че ще получим негативно отношение, че светът е ужасно и страшно място и прочие).
Това са нашите лични очила/призма през която пречупваме случващото се в живота ни и както се вижда – понякога тази призма може да е много изкривена. Затова различните хора преживяват и виждат едно и също събитие по различен начин и за тях това има различно значение.
Те влияят и на очакванията ни – очакванията ни са просто вярванията и знанията ни (които се базират на миналия ни опит) проектирани в неопределеното бъдеще – по този начин миналото несъзнавано влияе на очакването ни за бъдещето и дори на действията ни, които на принципа на самоизпълняващо се пророчество реализират точно тези очаквания/вярвания (повече за това може да прочетете ТУК).
Така се оформя характеровата структура на човек (взаимодействие на генетични предиспозиции с наличната среда за развитие на детето). Тези характерови структури, които ползваме схематично за целите на терапията в школата по Естествената Психотерапия в непреработен и преработен вариант може да прочетете ТУК. Различните характери (а понякога характерови маски) в техния непреработен/неадаптивен вариант (заедно с прилежащите им, вкоренени в нас вярвания, чувства, интерпретации за нас, другите и света) взаимодействат с високата тревожност и негативните събития, за да доведат до появата на специфични тревожни състояния (тревожни разстройства) у различните хора.
Тревожните състояния са адаптации (макар и неадаптивни/маладаптивни) спрямо комбинацията от високи нива на стрес/тревожност/страх и характеровите ни особености с прилежащите им вярвания и страхове. Примери:
При социалната тревожност човекът често (но незадължително) има налични дълбоки страхове от отхвърляне, нараняване, злоупотреба, чувства на малоценност/липса на стойност, дефектност.
При паник атаките (паническо разстройство) човекът често (но незадължително) има налични вярвания за некомпетентност и неспособност да се справи сам, за неадекватност, силни страхове от самота и изоставяне. Друг вариант е този с дълбоки страхове от слабост, провал и предателство.
При обсесивно-компулсивното разстройств (ОКР) в човекът често (но незадължително) присъстват силен перфекционизъм и свръхкритичност, силен страх от допускане на грешки и катастрофални последствия вследствие на тях.
При хипохондрията (здравната тревожност) човекът често (но незадължително) използва тези страхове от заболявания като стратегии за отвличане на вниманието от вътрешните конфликти и други дълбоки страхове, от които се ужасява.
Съответно когато в определени ситуации се активират въпросните страхове/вярвания и човекът погрешно очаква, мисли и да се подготвя за най-лошото (а дори и го преживява субективно преди/без да се е случило) – отхвърляне и нараняване; полудяване и смърт; неизбежна катастрофа; смъртоносна болест. Така се стига до посочените по-горе състояния, чието преживяване е свързано с изключително висока тревожност, което не е чудно предвид, че съзнавано или несъзнавано човекът субективно възприема ситуацията на живот и смърт, въпреки че това обективно е много далеч от истината.
Високата тревожност, напрежение и страх обикновено се преживяват като дискомфортни и човек естествено търси да избегне този дискомфорт и започва да избягва все повече такъв тип ситуации. Но това води до още повече страх и тревожност от тях, което създава омагьосан порочен кръг на все повече страх и тревожност при определените ситуации/събития/телесни реакции и все повече избягване и все повече страх и тревожност и все повече избягване.
Ако тази тенденция/траектория се запази, тоест състоянието се хронифицира е възможно да се стигне до тотална дисфункционалност на човека (нещо като инвалидизация – да не е способен да работи, да излиза от вкъщи, да се социализира нормално и т.н.).
Тоест не самата тревожност е проблемът, а наличието на маладаптивни психични наличности и взаимодействието между двете. Самите тревожни състояния се явяват просто резултат (неадаптивна адаптация/реакция), която се случва под напора на висока тревожност при наличието на дезадаптивни психични наличности (непреработени маладаптивни характерови наличности с прилежащите им негативни себеотносни вярвания, мисли, чувства и интерпретации). По този начин се стига от тревожност до специфични тревожни състояния.
Именно с тези маладаптивни психични наличности е добре да се работи, за да се постигне резултат в терапията на тревожните състояния.
Следователно прекомерната тревожност и страх просто правят така че тези маладаптивни психични наличности да изкристализират на повърхността, но те винаги са били там (просто не сме го осъзнавали). А ако не ги променим, то ще продължаваме да ги имаме и да изкривяват възприятието ни за света и всичко в него в негативна посока, влияейки по този начин на действията ни и водейки ни към излишно допълнително страдание и болка.
Хубавото е, че тревожните състояния дават страхотна възможност и силна мотивация да се работи с тези дезадаптивни психични наличности, да се преработят и променят до по-хармонични, полезни/адаптивни и реалистични/рационални като в резултат човекът променя моделите си (на поведение, мислене, чувстване, интерпретация) и съответно цялото си преживяване на всичко случващо се в реалността.
В следващата статия ще направя обзор на терапията на тревожните разстройства, който ще е доста свръхгенерализиращ, тъй като те са доста разнообразни. Терапията им означава всъщност първо да осъзнаем, а след това и да променим тези наличности, които са вкоренени вътре в нас и влияят на мисленето, чувствата ни, действията ни и интерпретациите ни.