След като в предните публикации станаха ясни последствията от хроничния стрес за вътрешните ни системи, физиологията на стреса и адаптивността на стресовия отговор, то сега ще преминем към тревожните разстройства, първоначално с връзката между стреса, тревожността и страха.
Стресът (по-точно стресовият отговор), тревожността и страхът са сходни/близки откъм физиология – тоест стресовият отговор е базовото, а останалите две са сходни, но производни на него. Следователно няма как да има тревожност или страх без стресов отговор. Целта му е подготвяне на тялото за действие (бягство или борба).
В науката още не е напълно изяснена разликата между тревожността и страха (и дали категорично има такава, въпреки че това изглежда така на база известни разлики в мозъчните активации при двете). Двете думи често се ползват взаимозаменяемо, но генерално се приема, че не е така и че:
Тревожността е неприятно, неясно чувство за опасение/безпокойство като отговор на неясна или неизвестна заплаха свързано с възможността нещо лошо/нежелано/неприятно да се случи – предположения/опасения/интерпретации/очаквания за възможни заплахи/опасности, което обикновено върви с множество неприятни физически усещания като ускорен сърдечен ритъм, плитко и учестено дишане, топли или студени вълни, потене, треперене, стягания в гърдите или лицето и челюстта или усещане за буца в гърлото, свиване/топка в корема, стягания на мускулите, болки в гърдите, скованост или изтръпвания, замаяеност/върти ти се свят, ментално предъвкване на негативни сценарии и опасения.
Страхът от друга страна е емоционален отговор на известна, определена заплаха – тоест има ясен и наличен стимул/обект на страха, който е истински и непосредствено наличен, а много от телесните реакции са сходни като при тревожността.
Тоест са сходни, но разликата между тях се корени във фокусът им – при тревожността предполагаема/въобразена/очаквана, но неналична заплаха, а при страхът – реална заплаха – конкретен стимул, който е наличен в средата.
Ако приемем горните предположения, то страхът би трябвало да може да бъде елиминиран с избягването на стимулите провокиращи страх, докато това не може да бъде направено с тревожността.
Предполага се, че двете са свързани. Как точно тепърва ще става ясно от бъдещи невронаучни изследвания по темата. За момента има различни мнения по темата, например:
1) Според някои тревожността е по-базовата и без тревожност не може да има страх.
2) Според други всяко от двете може да доведе до другото – тоест са взаимносвързани състояния, които все пак имат известни разлики.
3) Вероятно има и други теоретични варианти, с които не съм запознат и са по-малко вероятни.
И двете са свързани с негативна интерпретация на наличната висока физиологична възбуда като нещо нежелано, неприятно или дори непоносимо и ужасно. Например при тренировка също имаме повишени нива на физиологична възбуда, но нямаме негативна интерпретация спрямо усещанията, които я съпровождат, защото ги желаем или най-малкото приемаме за нормални и очакваме и също така не се опитваме да ги премахнем, защото са част от занятието. Общо взето страхът и тревожността са негативна телесна възбуда/усещания, която човек не знае как да облекчи или какво да прави с тях и съответно не ги иска и го тормозят/измъчват/причиняват дискомфорт.
Страхът и тревожността когато са достатъчно интензивни (силни) правят от всички ни деца в смисъл на безпомощни и/или водят до поведения, които са незрели, типични за по-ранни етапи на развитие. Често водят и до широко избягване на ситуации и стимули, които могат да провокират такива реакции, което за съжаление е губеща стратегия и прави нещата още по-зле в дългосрочен план.Разликата е, че когато сме възрастни можем съзнателно да се намесваме и да използваме инструменти за работа с тях.
Припокриване на мозъчните вериги на страха и тревожността:
Дълго време се е смятало, че страхът и тревожността са различни реакции с различни прилежащи спусъци/тригъри и отделни мозъчни вериги – че страхът е краткотрайна реакция на точно определена заплаха/опасност и че е контролирана от амигдалата, а тревожността – постоянно засилено състояние на безпокойство/дистрес/беда в отговор на неясна, неопределена заплаха/стимул и се смята, че е организирана от друга мозъчна зона (bed nucleus of the stria terminalis – BNST). Но данни от ново изследване показват, че и двата региона са еднакво чувствителни и към определени и към неопределени заплахи – в двата случая – и при предвидима и ясна и при неопределена заплаха са се активирали припокриващи се мозъчни зони включително споменатите две.
Друго изследване (при мишки) сочи, че мозъчната активност при тревожност не е същата като при остър страхов отговор – при мишки предразположени/чувствителни към тревожност и стрес – по време на и след страхово/травматично преживяване, невроналната активност в множество мозъчни зони е повишена, а нормалната координираност между различните мозъчни мрежи намалява (мозъкът е „по-дезорганизиран“, така да се каже).
Податливостта на тревожност корелира с повишена активност в множество мозъчни региони, най-важните от които амигдалата и хипоталамуса.
При индивиди податливи на тревожност – при травматични преживявания обикновено се стига до променяна физиология на мозъка и тялото (при състоянието на посттравматично стресово разстройство – ПТСР). Впрочем при опасно/потенциално травматично събитие (катастрофа, инцидент, нападение и т.н.) първите 24 часа са изключително важни за по-нататъшното отношение и реакции – интерпретацията на случилото се, смисълът на случилото се за човека. Травмата е неуспешно отделяне/разкачане на негативните емоции от спомена за събитието, при което двете остават свързани и споменът активира силно телесни, емоционални и ментални реакции. На емоционално ниво травмата често е объркване за това чия вина е случилото се (кой е отговорен за случилото се или каква е причината да се стигне до това и т.н.).
Резултатът е неинтегрирано, несмляно, необработено събитие – мозъкът не може да го обработи/смели (или поради неразбиране или поради невъзможност за отделяне на негативната емоция от спомена за събитието) и остава висящо като често се връща с проблясъци или организмът е в постоянна или преобладаваща реакция на замръзване/изключване/дисоциация. Разбира се в цялото нещо участва и променената физиология – освен, че често човекът обвинява себе си погрешно, едновременно с това несъзнавано възприема (тялото и мозъка му го правят), че сега е в опасност отново и е в постоянен режим на стресов отговор (борба-или-бягство), който се включва автоматично за 0.5 (половин) секунда и нямаме особен контрол по отношение на включването му, а само ограничен за успокояване след това (като най-ефективният вариант е ползване на дихателни и телесни практики).
Хубаво е да знаем какво става в мозъка и тялото ни страх и тревожност, както и как да го намалим вместо да се стресираме още повече – нещо познато като страх от страха или тревожност от тревожността. Обяснил съм механизмите на задействане на стресовия отговор в предна статия – Физиология на стресовия отговор, но ще го скицирам по-опростено тук: нещо се случва в мозъка (спонтанно или при стимул), което води до активация на амигдалата, която изпраща сигнал към тялото/костите да освобождава хормон наречен остеокалцин, който по-сложен механизъм прави така че симпатиковата вегетативна нервна система да е доминираща (понижавайки активността на противоположния парасимпатиков дял) и се активира физиологичния отговор на борба-или-бягство. Освен това (едновременно с това или след това) амигдалата сигнализира и на хипоталамуса и той вероятно активира освобождаването на адреналин от надбъбречните жлези, а по-нататък при по-продължителна стресова реакция се активира хипоталамо-хипофизно-надбъбречната ос, която води до секреция и на кортизол.
В следващата статия ще стане въпрос за основните реакции при заплаха/опасност/стрес и от какво зависи дали ще реагираме със смелост и конфронтация или с бягство или замръзване при наличие на страх – може да я прочетете ТУК.