След като разгледах стресът, стресовият отговор и неговата адаптивност, физиология му (какво се случва в мозъка и тялото при възприет стрес и стресов отговор), последиците от хроничния стрес върху различните системи на тялото ни, то сега ще преминем към реакциите ни при стрес/заплаха, страх и тревожност, които са свързани със стресовия отговор. В миналата статия стана ясно каква е връзката между стреса и тревожността – те всъщност са много сходни/близки състояния откъм физиология– имат за цел да подготвят тялото за действие и движение. Могат да се случат дори при липса на стимул – тоест без очевидна причина. Не може да има тревожност и страх без стрес и стресов отговор.
В предна статия стана ясно, че стресовият отговор и реакциите при заплаха се „спускат“ автоматично в порядъка на половин секунда и без участието на съзнаванието ни, от старите подкорови структури на мозъка – амигдалата и хипоталамуса. От там нататък имаме следната йерархия и поредица от реакции при заплаха/опасност от най-примитивните, бързи и автоматични към по-преднамерените, съзнателни и от по-високо ниво:
1) Рефлекс – подскачане при змия или нещо наподобяващи змия (например пръчка или въже) – дори няма нужда от висша корова обработка и изобщо от кой знае каква мозъчна обработка – директно реагираш спрямо стимула автоматично и несъзнателно – примитивно е, но е бързо и ефикасно и вероятно е спасило животите на много от предците ни покрай които е имало змии.
2) Защитно свиване/навеждане – то е инстанцирано на малко по-високо ниво в нервната система, но все още е много бързо, примитивно и автоматично.
3) Страха като емоция заедно с ориентацията на вниманието към провокиращия ги стимул.
4) Когнитивна корова обработка – това е най-бавният отговор и идва последен, защото включва по-новите мозъчни зони обработващи по-бавно, но и по-обстойно информацията – съзнателно мислене, планиране на/вземане на решение за отговор и изпълняването им, осигурявани от мозъчната кора.
Както споменах всичко това протича в период от време от порядъка на половин до една секунда. А след това вече следва някой от следните три поведенчески отговора спрямо стрес/заплаха/ситуация провокираща тревожност – замръзване, бягство и борба.
1) замръзване – то е с най-ниското нива на автономна възбуда от 3-те –животното застива от страх, вцепенява се и не мърда с цел да не бъде забелязано (или може би се прави на умряло в някои случаи). Замръзването е вродена реакция и не изисква задължително активност от мозъчната кора. Въпреки че животното седи на едно място това представлява активен отговор и мозъчната кора може да участва като упражнява контрол отгоре-надолу върху моториката и да потиска движенията.
2) бягство/оттегляне – този отговор е със средно ниво на автономна възбуда по отношение на другите два и както подсказва името е свъзан с бягство и избягване на заплахата – обикновено оттегляне на сигурно място (хралупа, леговище, дом и т.н.).
3) борба/конфронтация – конфронтиране на стресора – този отговор има най-високото ниво на физиологична възбуда и потвърждава сентенцията, че смелостта/куражът не е липса на страх (или тревожност/възбуда), а действие въпреки наличието им. Когато го правим обикновено се чувстваме като при изправяне пред предизвикателство – да уплашени сме, но и се чувстваме надъхани, детерминирани и мотивирани (ефект от освобождаването на допамин при движението към нещо – дадена цел). Също така когато се конфронтираме със заплахата/стресора успешно (не умрем или не бъдем тежко наранени в процеса) – това води до още освобождаване на допамин – чувстваме се страхотно, щастливи и доволни (като при оргазъм или кокаин) – дава ни енергия, а освен това поради невромодулаторните свойства на допамина е по-вероятно да се ангажираме отново с този тип отговор – да посрещнем стресиращи ситуации отново в бъдеще, а не да замръзваме или да бягаме. По този начин се завърта цикъл с положителна обратна връзка насочен вместо към посрещането/конфронтирането на стресиращи и страшни ситуации и стимули вместо избягването им (втората реакция), което при успешен развой ни кара да се чувстваме по-уверени, способни, компетентни и силни вместо обратния цикъл с полоителна обратна връзка при избягването – да се чувстваме по-малки, слаби, крехки, неспособни да се справяме с предизвикателствата водейки до повече и повече отбягване и повече и повече неувереност.
При опасност или попадане в нова среда животните (и съответно хората) са естествено уплашени и по подразбиране реагират със замръзване или бягство. Борбата е отделен тип отговор и е много рядък в природата – обикновено когато животното е притиснато в ъгъла и няма как да избяга – мозъчните вериги на конфронтацията са съвсем различни от тези на замръзването и бягството. Изглежда, че борбата не е разположена по оста на страха (като замръзването и бягството), а на друга ос.
При заплаха ние и животните реагираме моментално с някой от изброените отговори като резултат, а този резултат е плод на сложна мозъчна обработка и механизми, които интегрират огромно количество информация и задействат един от отговорите. Как става това, какво определя с кой отговор ще реагираме ние или животното? Основно според активността на две неврални пътеки.
Изследванията с мишки показват, че при заплаха има силно повишена активност в структурата ventral midline thalamus (vMT), която получава входяща информация от множество източници, но предава информация основно по 2 пътя – един към базолатералната амигдала и един към медиалната префронтална кора. Съответно нивата на активация на тези 2 пътя определя дали ще реагираме с конфронтация – агресивна реакция или със страх (бягство или замръзване) – пасивна реакция, при наличието на заплаха. Силната активация на тази структура води до състояние на повишена бдителност и възбуда. Тя (vMT) получава и интегрира сензорната информация и оценява при тези обстоятелства (това количество и тип заплаха) – кое е най-доброто действие/решение/път към най-добрия изход на база активирането на една от 2 пътеки:
1) При по-силно активиране на невралния път започващ от ксифоидното ядро (xiphoid nucleus – група от неврони във ventral midline thalamus – vMT) и продължаващ към базолатералната амигдала, то животното реагира със страх (и съответно замръзване или бягство). Кое от двете точно? – Изследванията с пилета говорят, че товасе определя според дистанцията между животното и потенциалната заплаха/хищник и неговото движение – ако е далечен и не се движи бързо в посока на животното, то следва замръзване, за да не бъде забелязано животното на първо време, докато ако е по-близък и/или се движи в посока на животното следва бягство. Което е абсолютно логично и обосновано, така че е разумно да се приеме, че и при другите/повечето животни се случва такъв тип мозъчна обработка на информацията и преценка (макар и несъзнавана и автоматична) с прилежащите ѝ реакции. Интересното е, че за това не е необходим предишен опит/учене – тоест този вид оценка на риска не е заучена, а е вродена (поне при изследваните пилета, но се предполага, че това важи и за други животински видове или поне за някои от тях сходни на изследваните, които са честа плячка).
2) При по-силно активиране на вторият невралния път започващ от nucleus reuniens (друг клъстър от неврони, които плътно обгръщат ксифоидното ядро) и водещ до медиалната префронтална кора по време на заплаха или непосредствено преди нея, то животното реагира със смелост, кураж, конфронтация и агресия спрямо стресора/заплахата. (при отсъствие на заплаха активността на този път не активира никакви агресивни реакции и поведения).
Човешкият мозък има структура еквивалентна на ventral midline thalamus (vMT) при мишките, така че се предполага, че при нас се случва приблизително същото, но това ще бъде потвърдено или отхвърлено съвсем близко в бъдещето след подобни изследвания при хора.
Активирането на този път също така увеличава автономната възбуда по начин, който е възнаграждаващ – тоест стимулацията на този втори невронен път води до промяна на вътрешното състояние на организма (мозъка и тялото), което предразполага индивида към смелост и конфронтацията на опасността. Намалената активация на vMT води до намалена автономна възбуда и съответно до намален страхов отговор.
Предполагаемо тези проекции към челната кора (която е свързана с когнитивни функции при хората) осигурява способността за промяна на отношението към страха и трансформирането му в кураж, защото позволява организма да заобиколи или да отмени „примитивните“ сигнали и съответно реакции на страх, които спуска амигдалата, ангажирайки челната кора (която е еволюционно по-нова и сложна и осигурява съзнателното рационално мислене и логика).
Следователно тази структура е важна за повлияването на това как вътрешните състояния на мозъка и тялото биват материализирани в противоположни категории поведенчески отговори при възприета заплаха – смелост и борба или страх и бягство. Тази зона регулира поведенческия отговор при заплаха/риск и нивото на възбуда, което животното ще толерира.
Всъщност и мишките предпочитат да прекарват време в пространство, в което имат повишена активация на vMT, което предполага, че това ги кара да се чувстват добре (преживяват позитивни емоции) независимо дали е свързано с отговорът на замръзване или на конфронтация. Конфронтацията е свързана със състояние на лека фрустрация и гняв и изглежда, че и животните и хората са склонни да работят/полагат усилия, за да бъдат стимулирани по този начин и да достигнат това състояние – тоест това се преживява като нещо положително и желано (освен ако не доведе до тежки негативни последствия за индивида). Причината за това е допаминенергичната система – тя е свързана с целите и предизвикателствата – те водят до освобождаване на допамин (и при самото захващане с тях и при успешното им преминаване) и съответно положителни усещания и емоции, което е много възнаграждаващо за нас. Допаминът освен това потиска бягството и отказването поради иначе високите нива на норадреналин и адреналин, защото служи като буфер срещу тях.
Това прави смисъл от еволюционна гледна точка, тъй като естествения подбор е свързан с адаптивност, а развиването на капацитет за адаптивен отговор е такава черта и съответно той бива съпроводен с възнаграждение под формата на допамин (приятни усещания). Може би затова самоактуализация (развиването на себе си и себереализацията) е на върха на пирамидата на Маслоу и на много други автори. Така бива обяснена и склонността на хората към предизвикателства и рискове за придобиване на ресурси и блага (състезания и побеждаване) – ако всички хора бягаха от фрустрацията и страха, то ние нямаше да сме се развили толкова като вид. Затова и при извършването на тези страшни поведения биваме възнаградени с приятни и удовлетворяващи усещания/чувства (а често и с одобрителни реакции и похвали от околните, които допълнително водят до изливане на серотонин и допамин в мозъка ни и се чувстваме още по-добре).
Това представлява превключването от страх на кураж (от ниски нива на толериране на риск, заплаха и съответно физиологична възбуда към високи такива), което феноменологично се преживява като фрустрация, гняв, усилие и трудност, но и мотивация, хъс и детерминираност и затова те могат да са толкова възнаграждаващи, въпреки че в самият момент обикновено се преживяват като неприятни. Затова и ние хората след успешни прояви на смелост да се чувстваме способни, компетентни, силни и овластени. А преживяването на положителни усещания води до увеличаване на вероятността в бъдеще да реагираме по същият начин.
Физиологията ни е много по-различна когато смятаме че не можем и няма да се справим (възприемаме ситуацията като заплаха, ужасна и непоносима) и следователно реагираме замръзване или бягство, а на когнитивно ниво – очакваме най-лошото да се случи, отколкото когато възприемаме ситуацията като такава с която можем да се справим и ще успеем/имаме шанс да успеем – приемаме я като предизвикателство и следователно реагираме с желание за конфронтация и готовност, което дори води до смес от позитивни емоции, преживяваме случващото се като желано и хубаво, но и разбира се прилежащите негативни чувства на фрустрация, усилие, гняв, трудност.
Тъй като хората сме съзнателни – ние можем да упражняваме известен контрол върху възприятията си (съзнателните и несъзнаваните) и да влияем и да наклоняваме везните в едната или другата посока – донякъде да определяме с коя реакция ще реагираме. Това променено отношение и действие спрямо стимулите провокиращи стрес, страх и тревожност е от огромно значение за хората преживяващи тревожност и страх (тревожни разстройства) и терапията им. Импликациите за тях и практически насоки за преминаване от страх и бягство към смелост и конфронтация ще споделя в следващата статия-продължение.
А надолу малко допълнения и пояснения:
Тъй като тези три реакции са дълбоко вкоренени в нас, ние често автоматично пренасяме и прилагаме тези стратегии по отношение на вътрешнопсихични проблеми и заплахи (страхове и тревоги, както и други негативни чувства и комплекси). Това не води до нищо хубаво за нас самите, а точно обратното. Опасностите от това донякъде естествено пренасяне и прилагане на тези стратегии по отношение на вътрешнопсихични проблеми и заплахи (страхове и тревоги) съм писал ТУК.
Разбира се бягството има своето място както в естествената животинска среда, така и в модерната човешка – ако 2-3 човека тръгнат да ви нападат вероятно е много по-умно да избягате, ако имате тази възможност отколкото да ги конфронтирате (да се биете с тримата наведнъж, тъй като това не е филм, а реалния живот и е много вероятно да пострадате тежко дори и да имате някакъв боен опит или тренираност за такива ситуации). Дори ако е един, но не е ясно дали може да се справите със заплахата и дали няма да ви коства прекалено много (изходът е неясен за вас) – може да е по-умно да избегнете сбиване и риск от нараняване. Така че този отговор има и винаги е имал своето място.
Също така при паника (силен страх), ако човек няма трениран автоматичен поведенчески отговор/реакция, то тогава става дезорганизиран – страховият отговор го завладява и губи контрол (същото се случва и ако имаш такива автоматични аварийни отработени реакции за този тип ситуация, но тези моторни програми/стратегии не работят и не дават желания/очаквания резултат -> не знаеш какво да направиш и ставаш дезорганиран). При тази ситуация може да замръзне или просто да извършва произволна поредица от неадекватни действия.