Справяне със (само) саботирането и (само) разрушаването

В миналите публикации писах за самосаботирането (ТУК) и саморазрушаването (ТУК), причините за тях и малките им или не толкова малки проявления в живота на всеки от нас. В тази ще стане въпрос какво можем да направим по въпроса. Тук на помощ идва психотерапията (в първия случай работата е доста по-лека отколкото във втория):
1) При самосаботирането – промяна на ограничаващите вярвания и вредни автоматизирани модели на поведение; работа със страховете; намиране на компромисен вариант/помиряване на противоположни желания/импулси мотивации. Накратко казано подравняване или хармонизиране на психиката/частите на човека и организирането им в йерархия, така че човек да не е в плен на страховете си и вярванията, които е придобил рано в живота, а също така и да има ясното съзнание кои са най-важните за него ценности, за да ги приоритизира за сметка на други, които да жертва в името на по-висшите.
2) При самоунищожителното и деструктивното поведение – преработването на собствените травми, комплекси и болезнени чувства на нараненост, унижение, малоценност, отхвърляне, изоставяне, предателство, несправедливост и други подобни).

Целта е да подхранваме и насърчаваме тези части от нас, които искат и ни водят към по-добро за нас, другите и света за сметка на тези, които ни водят към по-лошо (независимо дали са защитни – обикновено в първия случай или са наранените ни части желаещи отмъщение – обикновено във втория случай). Тоест да максимизираме действията плод на първите и да минимизираме тези плод на вторите. Това става като „лекуваме“ тези травми, изкарваме, стопяваме и преработваме болезнените чувства, комплекси и страхове. Неслучайно статията ще напомня обзор на психотерапевтичната работа с широк набор от състояния, за което може да прочетете повече ТУК.
Като с всяко нещо в живота, което искаме да променим първата стъпка е:

1. Самоосъзнаване и разбиране:

И в двата случая е изключително важно е да осъзнаваме случващото се в нас, защото не можем да променяме нещо, ако нямаме осъзнатост и разбиране за него (или ако го направим ще е случайно – на късмет). Необходимо е да наблюдаваме отстрани поведенията си и да разпознаваме кога определени наши действия ни саботират/вредят/са разрушителни – пречат на реализирането на целите и нуждите ни, влошават живота ни и този на околните. Разбиране за това, което правим и причините за него – кога възниква, при какви ситуации, защо – какво го активира, какво се случва вътре в нас, какви части от нас се включват в различните моменти и ситуации и с какви модели на поведение, импулси, вярвания, чувства са свързани с те. Обикновено става въпрос за чувства и вярвания на малоценност (ниска собствена стойност или липса на такава) с прилежащите вярвания/чувства, че не заслужава или че не става, че е дефектен, неспособен, некомпетентен, неадекватен, че няма право и страхове, че е или ще бъден отхвърлен, изоставен, предаден, унижен/подигран и други сходни.

Чест тригър (спусков механизъм, активатор) на самосаботиращото, разрушителното и саморазрушителното поведение е нещата да вървят добре, всичко да е наред, защото не пасва на психичните карти/вътрешните модели на човек имащ въпросните негативни чувства и вярвания за себе си, другите и света. Това (нещата да вървят добре) не влиза в сценария на филма му и съответно бива орязано/променено като човекът бързо намира начин да излезе от този положителен сценарии и да влезе в негативен сценарии – тоест да прецака каквото се случва добре в живота му в този момент било то в работата/професионално или лично (връзки и отношения) ей така сякаш от нищото и без причина и уж без никакъв смисъл. Това може да е маскирано на по-повърхностно ниво като скука, страх, съмнение в себе си/другия и прочие.
Противоположния сценарии също е такъв тригър по-скоро на разрушителното и саморазрушителното поведение – когато нещата изглеждат безнадеждни и безизходни (вече няма накъде), когато има само болка (и няма изглед тя да спре) човек си казва „майната му, да горя/т в Ада“ и действа, така че да реализира този ад на практика в живота си или този на другите.

След като разбираме всичко, идва най-важната стъпка, тъй като осъзнаването не е достатъчно – защото няма значение колко добре разбираме това, което правим, защо го правим, кога го правим – ако не можем да не го правим:

2) Дезавтоматизацията

Пресичане/предотвратяване на съответното поведение – разпознаване на моментите, в които започваме да го правим или дори още по-добре – моментите преди да сме започнали, когато нещата отиват натам и да възпрепятстваме да се случи по всевъзможни начини (варианти много, но трябва да се намерят подходящите и работещите за човека начини според неговите особености, конкретното поведение и контекста на ситуациите, в които се проявява). Това е донякъде аналогично със ситуациите на крейвинг/жажда при зависимостите – когато човекът има импулс да извърши поведението или да вземе веществото, към което е пристрастен – стратегии за това как да се пресече този импулс и да се удържи фронтът на момента (тъй като типично жаждата продължава между 5 и 30 минути и след това отминава).
Отначало това удържане на изпълняването на добре установени модели на поведение и импулси, на които обичайно се поддаваме е трудно и често човек не успява, но с времето го прави все по-успешно – това е умение като всяко друго.

3) Промяна

а) на повърхностно ниво – залагане на нови модели на поведение – вместо да извършваме добре познатото ни поведение (да изпълняваме старата програма) – извършване на друго такова (изпълняване на нова програма). Защото във всеки момент действията (и мислите, чувствата ни, импулсите, желанията ни) ни придвижват или към нещо, което е по-добро за нас и/или другите и/или света (най-добре и трите наведнъж, но това е много трудно) или към нещо, което е по-лошо за нас, другите и света. И целта е да подхранваме, награждаваме и максимизираме първите и да орязваме/намаляваме вторите, които са вредни за нас и другите и водят към лоши места в живота.
б) на дълбоко ниво:
1) При самосаботирането – да скачаме в страха, да пуснем старите погрешни ограничаващи вярвания (предположения за устройството и функционирането на света – основно на социалния свят, тъй като той е преобладаващата ни среда като вид), хармонизацията на личността/частите на човек една с друга, така че да няма големи противоречия и всички те да теглят в приблизително едни и същи посоки.
2) При саморазрушителното и разрушителното поведение/импулси – да пуснем/стопим фрустрацията, негодуванието, омразата, яда, гнева, ролята на мъченик или жертва, за да не опорочат/корумпират/развалят личността и стремежите ни, защото за да искаш наистина (на действия, а не само на думи) най-доброто за себе си и другите трябва да си лишен от такива, а под тях – да преработим и трансформираме болката, травмите и комплексите си (от отхвърляне, изоставяне, унижение/подиграване, предателство, провал, слабост, малоценност) в любов, желание за живот и за нещо по-добро.

За целта помага разпознаването и осъзнаването, че във вредните модели, навици, поведения има някакъв добър стремеж (най-често защитен или удоволствен) и съответно можем да използваме този стремеж и заряда му – да го впрегнем в наша полза чрез реализирането им по други по-градивни и полезни за нас нови начини. Това може да е изключително мощен инструмент и да промени „играта“, така че да не се борим със старото (и съответно с част от себе си), а да прихващаме енергията и заряда му и да ги впрегнем по друг начин – да ги пренасочим към реализирането на полезните стремежи и цели по по-адаптивен начин.

Има и по-високи нива на преработка (но те са само за по-големите ентусиасти):
4) Самопредизвикване – целенасочено търсене/предизвикване на страшни, трудни, неприятни, емоционално болезнени ситуации, в които да се активират страховете, травмите/комплексите на човека, за да може да се изкарват на повърхността и да работи с тях – да претръпва спрямо тях (обезстрашаване, десенсетизация, десенсибилизация); да ги претопява и преработва – да ги използва като гориво – хъс и мотивация за действие, да ги трансформира в любов, а също и да:

5) Учи и упражнява смирение и приемане на това, което не може промени – че той както всеки човек не е всесилен и не може всичко на света и сме ограничени и крайни същества.

Генерално гоним повече малки постепенни, но натрупващи се във времето промени, защото водят до експоненциален ефект и са много по-устойчиви от внезапните големи скокове (въпреки че понякога се случват и такива и че и те могат да бъдат от полза). Това звучи контраинтуитивно за повечето хора, които търсят уау-ефекти и незабавни огромни промени или внезапни скокове, които се случват по-рядко, но все пак ги има епизодично.

Нещо изключително важно, което бива пренебрегнато доста често – наличието на ясни намерения, конкретни стъпки и предварително изготвен план/стратегия за справяне с най-трудните моменти и най-предизвикателни ситуации, които възникват в живота и ежедневието на човека като част от психотерапевтичната работа – да знае точнокакво да направи когато това или онова се случи, попадне в тази или онази ситуация, когато се чувства така или иначе, когато взаимодейства с този или онзи човек. Така биват елиминирани или поне намалени страхът, неопределеността, замръзването или паникьосването на човека при възникване на въпросните предизвикателни моменти, тъй като той има яснота и конкретика какво да прави и как точно. Именно поради тези причини това е нещо върху което се фокусирам с клиентите си – да изградим план, да знаят предварително как ще реагират или отговорят в най-трудните моменти и най-предизвикателните ситуации. След това обикновено разиграваме (тренираме) въпросните ситуации, така че да го упражнят, да свикнат с този тип отговори/реакции и промените да се вкоренят в мозъка им по-силно (тъй като са го преживели и реализирали на практика макар и симулирано в кабинета или навън), за да могат по-лесно след това да го реализират и в ежедневието и живота си. Това му дава чувство за увереност и способност (че може да се справи, защото знае точно какво да направи и как да го направи), което пък му позволява да се изправя все повече пред трудностите и страховете си и да расте, докато те стават все по-малки. Това са начини, по които можем да придобием по-голям контрол върху собственото си поведение и съответно върху живота си осигуряващи чувства на способност, овластеност и компетентност да направляваме живота си (тоест действията си, мислите си, чувствата си) в желана от нас посока.  

Доколко може човек да извърви този път или има ли нужда от асистиране от специалист?

1) Когато става дума за самосаботиране – тогава вероятността е много, защото положението е по-леко и отношението към случващото се е по-скоро егодистонично – тоест бива преживявано като дискомфортно, нежелано, в противоречие с ценностите, целите и желанията на егото.
Тази вероятност е по-висока както при самостоятелна работа, така и при работа със специалист.

2) При самоунищожението и унищожението – тук картината е по-песимистична, защото този вариант е много по-тежък вариант (травми стигащи изключително надълбоко и свързани с много болка и нараненост), както и известна степен на егосинстоничност на импулсите за разрушение и саморазрушение – тоест тук желанията за унищожение в някои случаи и в някаква степен биват преживявани като желани, в синхрон/съответствие са с желанията и цели на егото поради желанието за отмъщение поради преживените от човека болка и травми.

Дали имаме нужда от подпомагане за осъществяването на този процес?

Адекватната помощ винаги улеснява нещата, спестява време и усилия (човек да си блъска главата сам дълго, докато стигне до някакви прозрения и осъзнавания или пък интервенции в желаната посока), но пък коства ресурси – пари и време, така че е редно всеки да си прецени. Личното ми мнение е, че ако човек си блъска главата повече от 6 месеца или 1 година с нещо и не успява да го промени/преработи/преживее и пусне/продължи напред и т.н. – е добре да се обърне към някой, който счита за компетентен по конкретния въпрос/тема и смята, че може да му бъде от полза в осъществяването на този процес. Как да разберете дали има нещо непреработено от психиката ви може да прочетете ТУК.

Какво е необходимо за промяната?

Желание/мотивация – наистина да искаме нещата да са по-добре/и за нас, другите хора и света като цяло, което за мен е дефиницията на любовта и следователно действията ни да са в тази посока (а не само да си мислим, че искаме и да говорим, че искаме на думи, докато всъщност действията ни да водят в противоположната посока).
Да искаме най-доброто за нас и другите е до голяма степен функция от това колко доволни сме ние от живота си, което донякъде е функция от това дали получаваме това, което искаме и от което имаме нужда (защото тогава вероятно няма да сме толкова неприятни, кисели, недоволни, ядосани, злобни хора). А това дали получаваме каквото искаме и имаме нужда зависи основно от нас, така че в крайна сметка отговорността е наша. Следователно е от критична важност да се грижим за собствените си нужди и това ние да сме що-годе доволни от себе си и живота си, за да не станем ядосани, фрустрирани, злобни хора, които да искат (съзнавано или несъзнавано) да саботират и рушат всичко наоколо.

Щом си стигнал до тук значи намираш материалите за полезни, интересни и информативни.
Подкрепи създаването на още повече такива чрез малък ежемесечен абонамент в Patreon на този линк и в замяна получи достъп до една моя здравословна практика месечно, обяснение за нейните механизми и имплементация.