В тази статия ще използвам изразите психични неотработености и непреработени травми взаимнозаменяемо за всякакви нерешени вътрешнопсихични казуси, въпреки че припокриването между двете не е задължително пълно.
Другото, за което ще стане дума е къде пасва чертата невротизъм (една от 5-те черти по модела за личността на голямата петорка). Тя представлява степента на негативна емоционалност и предразположеност към преживяване на тревожност и съответно развиване на тревожни състояния/разстройства (за които може да прочетете повече ТУК).
Тези две неща (чувствителност и неотработености в психологически план) често се бъркат и тази статия ще ги диференцирам и ще обясня защо се бъркат, защо не е задължително да вървят в комплект и как може да се постигне това.
Защо (свръх)чувствителността и психичните неотработености се бъркат?
Защото хората, които имат непреработени травми/нерешени психични казуси обикновено са свръхчувствителни към множество ситуации/сценарии/случки, към реакциите на другите хора, към конфликти и прочие. Всъщност това са част от ефектите и последствията от психотравмата.
Какво е травмата?
(психо)травмата бива дефинирана от въздействието/ефекта/влиянието върху човека, а не от самото събитие, неговата големина или интензивност (най-малкото защото едно и също събитие ще има различно влияние върху един и същ човек като 2-годишно дете спрямо 10-годишно дете спрямо 30-годишен възрастен човек поради разликите в развитието и капацитета му да се справя с и да понася стресови, трудни и травматични ситуации).
ТРАВМА-ТИЧНО МОЖЕ ДА БЪДЕ ВСЯКО СЪБИТИЕ, КОЕТО НАДВИШАВА ТЕКУЩИТЕ СПОСОБНОСТИ/ЛИМИТИ ЗА ПОНАСЯНЕ/СПРАВЯНЕ В МОМЕНТА НА СЛУЧВАНЕТО МУ.
Травмата не е нещо абстрактно, а оставя реални физически, психологически и емоционален отпечатъци (всъщност по това всъщност бива дефинирана) – промяна в нервната система (НС – мозък и тяло), при което се промяна комуникацията и свързаността между различните части на мозъка/НС, което промяна възприятието ни в негативна посока (очакваме, виждаме, предвиждаме, предполагаме повече проблеми, катастрофи, негативни изходи от събития). Което съответно пък е свързано и с преживелищното ниво – преживяваме повече и по-интензивни негативни емоции и чувства (обикновено страх, тревожност, ужас, но може да има и други като срам, слабост и безсилие, унижение, изоставяне и отхвърляне и прочие) отколкото иначе бихме. Като това се случва както вследствие на незначителни стимули, така в по-крайните случаи дори без наличието на външни стимули (тоест докато разиграва и върти ментално сценарии, които дори не са се случили – преживява въпросните негативни емоции).
Травмата е частично или пълно прекъсване в протичането на потока на живота и любовта у човек, следствието е липса на здрава основа било то поради нейното обикновено частично счупване или поради изобщо неизградената такава по начало при по-тежките случаи (обикновено при личностовите разстройства).
Разликата между (свръх)чувствителност и непреработени травми:
1) Едно нещо е да си сензитивен/чувствителен, да усещаш фино, да преживяваш силно и дълбоко
2) А друго, различно, отделно нещо е да ти липсва стабилен, здрав център/основа и да биваш значително сриван/нараняван/засяган от множество неща, които се случват в живота или хората правят или казват. Което е свързано с преживени непреработени травми и характерови казуси.
Между тези 2 неща има връзка, но те определено не са едно и също нещо. Напълно възможно и постижимо е човек да е чувствителен и да усеща по-силно от другите, но въпреки това да има стабилен център/здрава основа и действията, реакциите, думите или преживяванията на другите да не го засягат, нараняват или сриват.
Когато вследствие на травмите и неотработеностите на човек му липсва здрава, стабилна основа от вътрешна сигурност и любов и съответно увереност или в тази основа има пукнатини и пробойни, то негативните коментари, неодобрителните погледи, негативните реакции, а дори и безобидните шеги или коментари се преживяват като нещо много заплашително, което провокира страх/тревожност/ужас и/или нараняващо, което предизвиква болка. Това може да важи и за нормалните откази, които получава в ежедневието или за конфликтите и разногласията, тъй като всички те биват пречупвани през изкривените лещи на негативните вярвания за себе си, които има (и обикновено са подсъзнателни, но могат и да са осъзнати). Тоест човекът е много по-чувствителен е емоционално и по-реактивен към случващото се, но вследствие на случилото се в живота му.
И ако преработи/смеле случилото се, за да може потока на живота и любовта отново да започне да тече през него – то тогава ще стане значително по-устойчив и стабилен и няма да преживява толкова тежко и интензивно някои от споменатите стимули от външния свят (а и от неговия вътрешен). Но в тези случай хората често искат да се отърват от тази (свръх)чувствителност – да са като роботи/робокопи и да не ги засяга нищо. Но това освен че е невъзможно или поне трудно постижимо – само чрез медикаменти, които да притъпят емоциите, има друг съществен минус – те действат общо и съответно тогава не преживява и приятни емоциите/чувства като радост, удовлетворение, доволство, интерес, забавление, щастие. Резултатът е безсмислено роботско съществуване, така че не го препоръчвам.
Каква е връзката между (свръх)чувствителността и непреработени травми?
Чертата невротизъм, която отразява степента на негативната емоционалност на човек е фундаментална човешка черта (една от 5-те по модела Големите пет черти). Тя представлява обща склонност към преживяване на тревожност/притеснение (повишена чувствителност към заплахи), негативни емоции и емоционална болка. Тя варира между хората като има нормално разпределение, което означава, че индивидуалните вариации между хората изглеждат приблизително по следния начин:
Както се вижда повечето хора са около средното ниво (като нулата не означава никаква невротичност, а умерена), но има и такива, които са с по-силна негативна емоционалност, както и такива, които изобщо не са невротични, тоест не са особено склонни към преживяване на тревога, негативни емоции и болка. Съответно по-чувствителните ще виждат по-лесно и повече заплахи (дори когато няма такива), а по-малко чувствителните ще са по-смели и рискуващи, защото виждат (на ниво автоматично възприятие) по-малко заплахи (неща, които могат да се объркат), а също така и защото каквото и да стане, когато нещо се обърка – ще преживяват по-малко и по-леки негативни емоции.
В случая е много важно да се разбере, че няма абсолютно правилно и грешно или полезно и вредно – всеки от 2-та начина на възприемане могат да са както адаптивни, така и маладаптивни спрямо средата/контекста, в който се намира човек. Например:
– ако живеем в джунглата (или в южноамериканско гето), то за нас и близките ни вероятно е по-полезно да сме по-невротични и дори по-параноидни, за да имаме по-голям шанс да оцелеем, тъй като във всеки момент има множество потенциални РЕАЛНИ ЗАПЛАХИ (а човек, който не е невротичен, който се ангажира прекалено безразсъдно и наивно в такава хищническа среда най-вероятно няма да просъществува дълго).
– докато ако имаме същите тези черти в сравнително безопасна среда и общество, то те по-скоро ще ни пречат да функционираме оптимално, тъй като НЯМА РЕАЛНИ ЗАПЛАХИ за живота ни. В тази среда е по-печелившо да действаме смело и да рискуваме, тъй като дори нещо да се обърка вероятно няма да е на живот и смърт.
Както се вижда всяка от 2-те крайности си има плюсове и минуси и най-оптимално е да можем да съобразяваме в каква степен да сме невротични спрямо обкръжаващата ни среда при добра налична връзка с реалността, но за повечето хора е трудно от само себе си да излязат от хватката на биологичните си предразположености.
Тази черта се предава генетично и може да се измери още в бебешка възраст – още на 6-месечна възраст бебетата се различават в степента си на негативна емоционалност. Разбира се последващото възпитание може в голяма степен както да намали, така и да подсили тази черта (за която ще стане по-подробно дума в следващата статия).
Невротизмът представлява склонност за негативно вглеждане и то се прилага както за външния свят – така и за вътрешния свят на самия човек, което допринася за повече неудовлетвореност; повече критичност; чашата да е наполовина празна (вместо наполовина пълна) и прочие.
Ако си по-невротичен – през живота ще преживяваш повече тревожност (и съответно тревожни състояния), повече болка и негативни емоции и повече депресивни симптоми и епизоди.
Емпатията корелира донякъде с чертата невротизъм, защото това е част от функциите на тази черта (заедно с надценяването на потенциалните заплахи и рискове).
След като стана ясно какво е невротизмът и че предразполага човек да е по-чувствителен и да преживява повече негативни емоции, болка и тревожност, то е редно да уточня, че най-лошата възможна комбинация е човек да е по-чувствителен към негативни стимули и емоции и едновременно с това да преживее психоемоционално и физически травми, насилие или тормоз.
И това е особено вярно в първата част на живота до зрелостта, тъй като в детството и юношеството личността ни все още се оформя и съответно тогава такива негативни събития могат да имат потенциално много по-голямо влияние отколкото като възрастни.
Изследвания: като цяло има огромно количество научни данни, че хората с посттравматично стресово разстройство (ПТСР) имат по-висока степен на невротизъм, но това не гарантира, че увеличения невротизъм не е вследствие на преживяваната травма, но първото (Изследване1) демонстрира, че невротизмът по начало увеличава значително относителния риск за преживяване на посттравматично стресово разстройство вследствие на травматично събитие (тоест повишена уязвимост към развиване на ПТСР вследствие на травма).
Изследване2 – невротизмът води до ПТСР симптоми вследствие на преживяно травматично събитие през увеличената емоционалност и преживяване на негативни телесни реакции спрямо спомените за събитието, увеличената достъпност на спомените за него в паметта и преповтарянето му, както и през увеличената централност/значимост на събитието за идентичността на човека и живота му.
Изследване3 – невротизмът като уязвимост за развиване на посттравматично стресово разстройство.
Изследване4 – невротизма не се променя значимо при травматични събития в зрелия живот (освен евентуално рядко по изключение), НО ТРАВМИТЕ В ДЕТСТВО КОРЕЛИРАТ СЪС ЗНАЧИТЕЛНО ПО-ВИСОК НЕВРОТИЗЪМ В ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ – тоест травмите променят степента на невротизъм значително само когато са в детството. Което е абсолютно логично – тогава нямаме същия капацитет за справяне с тях както в зряла възраст.
Изследване5 – травмите в детство корелират с повече депресия и тревожност както и по-малко социална подкрепа в ранната зрялост.
Разбира се ще намерите и данни индикиращи противоположното, но както обикновено в науката е важно – кои преобладават повече и по-качествените изследвания откъм методология.
Преработка на травмите и устойчива чувствителност:
Когато човек преработи травматичния си опит и (до)изгради здрава, стабилна основа/център от вътрешна сигурност, любов, усещане, че има своето място в света, то тогава продължава да бъде чувствителен/сензитивен, да усеща другите, да преживява силно своите и чуждите емоции и чувства, НО ТЕ НЕ ГО РАЗКЛАЩАТ, КАМО ЛИ ПЪК СРИВАТ/СЪБАРЯТ, защото има въпросния здрав център, който го държи на място (например като скала, върху която се удрят вълни по време на буря, но скалата си остава там непоклатима, въпреки че преживява ударите на вълните и най-важното тези удари не я нараняват/разрушават, а след някое време бурята преминава).
Можем представим наличието на здрава, устойчива, вътрешна основа/ядро като една добре изградена, здрава основа на сграда, която може да понесе както тежестта на горните етажи, така и наличието на бури, ветрове, земетресения, ремонти по етажите и прочие.
Ако обаче основата не е съвсем добре изградена, претупана е, качеството на строене не е високо, то липсва устойчивост и при наличие на някакво природно бедствие (житейско предизвикателство или неприятно събитие в живота на човек), то може някой от етажите или част от сградата или в най-лошия случай – голяма част от сградата да се срути.
И въпреки че това е много нежелано, неприятно, болезнено събитие, то след като човек се окопити – дава шанс да погледне картинката, да направи анализ и да си даде сметка за причините за случилото се – да погледне некачественото изграждане и да се заеме да доизгради или подсили основата си, така че да не се случват периодично в живота му такива сривове.
Защото е неизбежно всеки от нас в живота ни да преживява болезнени преживявания – раздели; раздори; караници; провали и загуби; смърт на близки хора; и други подобни неприятни събития, както е казал Буда: „Животът е страдание.“. Та предвид, че не е възможно да премахнем този аспект, то това, което можем да направим е да подсилваме устойчивостта си (основата си), така че да можем да понесем тези сътресения, които неизбежно ще се случат в някакъв момент.
Друга аналогия, която не ми допада чак толкова, но понякога ползвам би могла да бъде наличието на един щит (от вътрешна сигурност, любов, здравословна самоувереност и прочие), при което наличието на неотработености в психиката ни или травми представляват като пролуки/уязвими места в този щит. И колкото повече и по-големи такива имаме – то толкова повече ще бъдем наранявани от или по-точно ще преживяваме като нараняващи дадени събития в живота ни.
Та в случая това човек да е чувствителен и да усеща собствените и чуждите преживявания, емоции, нужди е едно, а това те да го разклащат или сриват е съвсем отделно нещо. И не е задължително двете да вървят в комплект, въпреки че често е така, тъй като по начало по-невротичните деца са по-уязвими към травматични преживявания. Но важното е, че човек може да преработи травматичния си опит, да подсили или дори да доизгради или изгради напълно вътрешното си стабилно ядро/основа тоест да стане вътрешно устойчив, докато запази фината си сензитивност. Това се случва в същинският процес на психотерапия (когато този процес се реализира успешно) независимо колко точно чувствителен или не е човекът. Психотерапията е основен инструмент за самопознание и саморегулация на чувствата, емоциите, настроенията, мислите и изобщо на преживяванията ни и реакциите спрямо тях.
Кога се създава и оформя вътрешната ни основа?
От самото начало на живота – още от зачеването:
– бременността – желано ли е бебето от родителите и най-вече от майката; как се чувства тя – преживява ли силен стрес, дали е много тревожна или депресивна по време на бременността и прочие;
– нататък през бебешкия период – получава ли бебето необходимите грижи и най-вече любов, топлина и емоционален отклик на нуждите, има ли синхрон между майката и бебето и техните състояния, настройване и при нужда възстановяване на връзката между тях в поне в 30-тина % от времето;
– а после към детството и пубертета/юношеството – социализира ли се успешно с другите деца или не; бива ли тормозено и подигравано или прието в социална група; успява ли да общува и да установява отношения в интимен план;
като това са само основни примерни маркери, а не изчерпателен списък, но стигат, за да схванете идеята.
Разбира се събитията след това също могат да повлияят както в положително, заздравяващо, подсилващо здравата ни основа, така и в негативна посока – разклащащо или дори разрушително и сриващо.
Например човек, който има относително здрава основа, идващ от добро хармонично семейство и имащ дотогава добър живот – влезе в отношения с неподходящ партньор, който заеме ролята на насилник, който с времето прогресивно подкопава чувството му за собствена стойност, достойнство и прочие, то след известен период от време може да го пречупи (да се счупи тази основа) и човекът да се превърне в бледа сянка на това, което преди това е бил.
За да разберете дали имате непреработени травматични преживявания – може да се насочите към тази статия (ТУК).