В настоящата публикация ще споделя етапите и използваните методи на психотерапевтична работа в Естествената психотерапия – терапевтична школа, в която се обучавам вече трета година, основана и водена от Орлин Баев. Естествена, защото приемаме за естествен процесът по промяната на живота към по-смел и уверен в себе си и по-хармоничен в отношенията ни както с нас самите, така и с околните.
Забележка: психотерапевтичната работа никога не е праволинейна – не е работа по шаблон или установен алгоритъм – стъпка1, стъпка2, стъпка3 и т.н., а винаги има преливане между различните етапи, както и комбиниране на няколко от използваните методи наведнъж. Често се налага връщане назад за доотработване на нещо останало и т.н., но това връщане е от типа една крачка назад, две напред и е абсолютно нормално нещо – промените не се случват като превключване на ключ на лампа (в повечето случай, но може би има изключения), а постепенно с натрупващ ефект, тъй като в някакъв момент новото (новите модели на поведение, мислене, преживяване и интерпретиране на случващото се) започва да се конкурира с добре установеното старо (старите такива) и се изравняват, при което човекът флуктуира между двете (лашка се между старото и новото). Но с достатъчно постоянство този баланс все повече се изменя в полза на новото, а старото се проявява по-малко в изолирани случаи или ако се проявява (под формата на мисли, тревожност или друго), то не пречи на индивида да направи това, което иска да направи. Разбира се е спорно доколкото нещо добре установено може напълно да бъде „изкоренено“, но не е и нужно – ако на практика не пречи на човекът да живее добре, то какво значение има дали има малко от него или не… Все пак имайки предвид всичко това ще опиша нещата под формата на стъпки и ще изглежда линейно (въпреки че не е), защото е необходимо едни неща да предхождат други неща – иначе няма как човек да напише текст.
Ще включа и използваните методите и как те се отнасят към различните точки и ще дам няколко примера как тези неща се отнасят до реални ситуации, които ще вървят паралелно през различните точки.
Може да отбележим една нулева начална фаза в процеса, която обикновено е предтерапевтична или на първите няколко сесии от терапията:
0) реактивност, автоматичност, липса на осъзнаване и избор на реакцията
– действане и живеене (може да е само в една определена сфера – например лични отношения или в конкретна подсфера на сферата) без никакъв инсайт и рефлексия, без осъзнаване за случващото се и защо човекът реагира/се чувства точно по такъв определен начин като робот, автоматично без възможност за избор на реакцията си или разбирането на причините за нея. Често психотерапията започва точно с наличието на някакви необясними симптоми, поведения/реакции или чувства/мисли, което по някакъв начин смущава/пречат на човека в живота му. На това ниво/етап обикновено човекът използва една от двете или и двете основни стратегии за справяне с нежелани обстоятелства във външния свят, но приложени към вътрешния му свят – борба или бягство (опит за борене с определени аспекти на реалността или части от нас, за насилственото им променяне или бягство от тях), които за съжаление не само че не работят приложени навътре, но и дори водят до проблеми. Описал съм подробно причините, механизмите и последствията от това в статията Как бягаме или се борим неуспешно със страховете и комплексите си.
Примерни ситуации (при тях може да има много алтернативни обяснения и причини, те са лични, въпреки че са изчерпаем брой, но аз давам само по едно в случая, така че имайте това предвид):
1) Някой изразява несъгласие с теб -> ти реагираш свръхмерно и започваш да нападаш човека, защото несъзнавано възприемаш ситуацията като критика, нападение, неуважение и обида -> изпокарвате се с другия човек и си разваляте отношенията било то на момента или дългосрочно.
2) Когато приятеля/приятелката ми не ми отговаря/връща обаждане това ме измъчва и започвам да се дразня или тревожа/отчайвам, защото несъзнавано възприемам това за липса на грижа интерес от страна на партньора и за изоставяне или отхвърляне от негова страна -> когато вече осъществя контакт с нея/него си изкарвам яда и раздранението върху него (например чрез обвинения за каквото и да е) или се държа дръпнато, студено и и нацупено -> той/тя реагира на това и в един момент вече се карате и си разваляте отношенията от нищото.
3) Когато плановете ми се объркат/променят това ми скапва настроението – например ядосвам се и се фрустрирам или се тревожа или отчайвам и депресирам, защото несъзнавано преживявам това като катастрофа, като че всичко се разпада, аз се провалям, нищо не се случва „както трябва“ и прочие.
Малко преди или непосредствено след започването на психотерапевтична работа идва ред на осъзнаването– осъзнаване, че нещо не е както трябва; че реагирам прекалено остро в определени ситауции; че всичките ми връзки в интимен план се развиват по един и същ начин; че имам проблем с това или онова, което ми пречи да живея по-добре и т.н. Без това осъзнаване или равносметка – няма как изобщо да се работи с човека, защото тогава обикновено все още всичко бива рационализирано (защитен механизъм), а отговорността за случващото се в живота му бива изнесена навън (партньора, родителите, шефа, колегите, правителството и т.н.).
1) Осъзнаване
– първата стъпка е да осъзнаеш психичните си наличности и установените в теб модели, които споменах. Не можеш да променяш нещо, ако не знаеш какво е или какво не е както трябва с него или ако изобщо не знаеш, че съществува на първо място… Тук с помощта на терапевта се правят връзки между определени реакции/поведения на човека и неговите базови вярвания (лещите през които той лично вижда/интерпретира реалността и случващото се в нея), както и между автоматична мисъл, чувство, телесно усещане и реакция. Всичко по субективната реалност на клиента се разнищва, така че вече не изглеждат като необясними поведения или пък повърхностно рационализирани такива, а се вижда причинно-следствената връзка във всичко това. Разбира се в течение на работата се осъзнават нови и нови неща – няма как всичко да се „изрови“ на първата 1-2 сесии. Започва се с наличното и постепенно се работи по него и се вижда какво друго излиза покрай случващото се.
За тази цел се ползват естественият аналитичен и когнитивен подходи с целия им познавателен контекст и методологично разнообразие.
Примери:
Тук и в 3-те случая се осъзнават прекомерните реакции на човека при конкретната ситуация и маладаптивните ирационални вярвания, които са намесени:
– че когато някой изразява несъгласие с теб това е неуважително и обида или нападение към човека;
– че когато някой не ми връща обаждане/съобщение 2 часа или 5 часа това значи че вече не иска да сме заедно и ме изоставя;
– че когато нещата не се случват според първоначалния ми план това е катастрофа и всичко (целият ми свят) се разпада, аз се провалям и т.н.
2) Дезавтоматизация
– това е следващият етап след осъзнаването е намаляването/спирането на практикуването на идентифицираните като проблематични модели на мислене, интерпретация, реакция спрямо случващото се в живота ви или във вас самите. Това може да се нарече фазата на отучването – отучване и непрактикуване на непродуктивните модели на поведение/мислене/интерпретиране/чувстване/преживяване в живота. За целта е необходимо да „инсталирате“ антивирусна програма, която да хваща „вирусите“ (тоест разпознатите като погрешни и неадаптивни модели, за които говорих) и да ги „трие“ тоест прекратява, за да не ги изпълняваме отново и отново (и по този начин да ги затвърждаваме). За тази цел в ход влизат медитация и майндфулнес практики (съзерцание, пълносъзнателност), които да увеличат метакогнитивния капацитет на човека (капацитета за самоосъзнаване – да може да забелязва повече и по-лесно какво се случва в него – какво си мисли, как реагира или как иска да реагира, какво чувства, какъв личен смисъл вижда в случващото се – тоест как го интерпретира). Тази стъпка е изключително важна, тъй като ако не прекратяваме и не трием вирусните програми, то компютърът ни няма да работи добре (а самото им изпълнение затвърждава наличието им неврологично, което прави още по-трудното отърваване от тях в бъдеще време…).
В моя ютуб канал (ТУК) имам няколко записани медитации и постепенно ще качвам във времето още, така че можете да пробвате с тях или пък да си потърсите други – в интернет има хиляди.
Примери:
Тук човекът се упражнява да „хваща“/осъзнава на време реакцията си, задействаща се от ирационалните страхове и вярвания и да не реагира така както обичайно би реагирал и е свикнал да свръхреагира остро и което води до негативни последствия за него и околните – най-често спорове, караници, отдръпване и изолиране, тревожност, потиснатост и т.н. Ако това се случва, то дава пространство за внасянето на алтернативен модел на поведение, мислене и преживяване на случващото се в реалността.
3) Промяна
– този етап върви едновременно с втория – докато се дезавтоматизират старите модели, започват да се установява и нови такива – нови начини на преживяване и отношение към случващото се в живота, на мислене и интерпретиране и на поведение. Това вече е фазата на активната промяна, която е трудна и изисква съзнателни усилия, тъй като преди това в живота си човек е станал експерт в дадени нездравословни, неадаптивни модели и сега е необходимо да се научи на нови по-здравословни такива. Именно и затова е трудно, защото представлява точно учене и упражняване/практикуване на нови неща, които не само са нови, а освен това за нещастие човек вече е свикнал преди това да прави по съвсем различен начин – тоест отучване плюс ново научаване (етап 2 и 3).
Тук се използват методи като когнитивно реструктуриране; парадоксално намерение, наводняване и изобщо всякакъв вид възприятийно преформулиране/прерамкиране; хипноза; поведенчески експерименти; медитация; психотелесна работа; други.
Докато това ниво вероятно изглежда основното или дори крайното за повечето хора, то психотерапевтичната работа не се изчерпва само с него. Това е така, защото докато е на този етап човек все още не желае, опитва се да премахне, да скрие, да потисне, да се пребори с или да избяга/да се отърве по някакъв начин от определени аспекти/части от себе си/психиката си (най-често те са свързани със слабост, проваленост, унижение, отхвърленост, изоставеност, скапаност и прочие, които изглежда донякъде естествено човек да не иска). Но докато човек „играе тази игра“, той все още „играе“ грешната/губещата игра, защото всъщност от там е тръгнало всичко, той винаги е имал тази позиция и най-вероятно това го е докарало до първоначалната му заявка при терапевта. Следователно е необходимо човек да смени играта на такава, която може да спечели или чието играене не е толкова вредно за самия него, а може би дори е полезно. Именно тук идват етапи 4) и 5).
Примери – промяна на ирационалните страхове и вярвания, на интерпретациите и на поведението, които водят и до някаква степен на променено преживяване и чувства:
1. Вместо да нападаш другия или да се защитаваш или да се затваряш в себе си защитно, то вече се ангажираш в диалог с другия без интензивни емоционални реакции изслушвайки позицията му и изразявайки своите мисли, но вече от променената позиция на това двамата да стигнем до истината или до взаимно разбирателство или каквото там е ценно за вас в случая.
2. Вместо да се ядосваш или отчайваш, започваш да се занимаваш с нещо градивно – намираш си нещо за вършенне на момента, защото приемаш спокойно, че партньора ти има нещо важно за правене в момента и няма как да е на разположение 24/7, когато ти скимне или имаш нужда. Ако трябва измисляш 5-10 неутрални сценария (в смисъл на не негативни като изоставяне, отхвърляне, изневяра и т.н.), които биха му попречили да се свърже с теб сега и че ще го направи когато може и продължаваш с деня си.
3. Вече не приемайки промяната в плановете като нещо ужасно (катастрофално), не реагираш емоционално, а вместо това впрягаш разума си, за да прецениш ситуацията и да вземеш правилните решения при текущите променени обстоятелства – светът/вселената не е поел ангажимента и няма задължението нещата да се случват по начина, по който ти си решил, че трябва да се случват.
4) Самопредизвикване
– този етап е изключително важен, той до голяма степен се материализира още от самото начало под формата на готовност за влизане в неприятните усещания, докосване до страховете, преживяването им интензивно, както и на останалите негативни чувства, които са налични у човека вместо обичайното бягство или борба с тях и нежелание за преживяването и наличието им. Тази фаза (както казах налична от самото начало, но постепенно засилваща се все повече и повече) е свързана с излизането от зоната на комфорт първо с помощта на терапевта, а след това и самостоятелно. Тук вече човек започва дори да пожелава, да търси, да усилва ситуации провокиращи дискомфорт, страх и други негативни чувства и да влиза в тях, за да ги използва с цел преработка на неадаптивните си психични наличности вместо да ги избягва или да се бори с негативните усещания, които провокират. Тук също така има елементи на етап 5) – приемането.
Този етап (наличието и степента му или отсъствието му) до голяма степен предопределя развоят на психотерапевтичната работа – дали ще има или няма да има особен ефект. Няма как да подчертая достатъчно силно как наличието на нагласа и готовност за самопредизвикване е един от най-важните фактори за успех в психотерапията. Важността на тази нагласа е най- очевидна при провеждането на поведенчески експерименти (чиято употреба в психотерапевтичната работа съм описал обстойно ТУК), но прозира във всеки момент – от самото обаждане и първа среща с психотерапевта, през работата по изровянето на всичко, което има нужда от преработване у клиента и през самата му преработка (неща, които както всяко ново нещо провокират дискомфорт, който за различните хора е различно висок и съответно могат или не могат да го толерират).
Тук фокусът е върху поведенческата терапия и работа, която е изключително мощна и есенциална – ако няма промяна в поведението в определени тип ситуации трудно можем да говорим, че е свършена успешно каквато и да е работа – да, човекът може да мисли по-различно от преди, но ако действа по същият начин значи всичко си е почти същото, ще прави същите неща и ще има същият живот.
Реализирането на този етап гарантира на човекът, че ще живее смело и автентично без да бъде парализиран от страх и тревожност, че ще реализира или поне ще се опита да реализира идеите, целите си и проекта си за живота, а няма да стои отстрани като резерва гледайки през това време как другите живеят живота, който той би искал било то в реалността или в социалните мрежи.
Тук основният начин на работа е поведенческата терапия.
Примери:
Тук човекът вече активно търси ситуации, които да активират ирационалните му страхове и вярвания с прилежащите им емоционални реакции и телесни усещания (вместо да ги избягва така както вероятно е правел преди), така че да може да упражнява всичко усвоено досега под напрежение в реални интензивни ситуации и да затвърждава новите си модели като едновременно с това погасява (десенсетизира) телесно-емоционалните реакции на страх.
5) Приемане и ограниченост на резултатите
– колкото и да променяме, да преработваме, винаги остават някои неща или в някаква степен, които не могат да бъдат променени. Но това всъщност е част от най-високото ниво на личностна работа – приемането на това, което не можеш да промениш, приемането на нежеланото от нас самите – въпросът не е да го премахнем, да го изрежем, да го потиснем, да го изтрием – опитите за това водят само до още по-негативни резултати за нас.
Висшия пилотаж на терапията е в приемането на това, което не можеш да промениш, докато все пак то бива прихванато от здрави стремежи и преобразувано в нещо здравословно или поне не откровено вредящо и патологично, доколкото е възможно във всеки индивидуален случай, така че влиянието на тези неадаптивни „програми“/импулси/модели да има минимални негативни влияния върху човека и околните. Защото дори и тези не толкова полезни наши наличности могат да бъдат с правилното отношение и действие трансформирани до или интегрирани в нещо градивно и по този начин да са от полза – да се намери и използва здравият и градивен стремеж, който се съдържа в тях и да бъде използвани като гориво.
Може да се каже, че целта не е как никога да не се проваля човек, а как да се провали „успешно“, така че да може да преживее този провал, да го приеме, да се възстанови и след това да опита отново/да продължи напред, а не този провал да го завърти в спирала надолу/водовъртеж, от който не може да се отскубне и постепенно да го засмуче в черна дупка.
Както при зависимостите – може да не си пил/друсал от 5 години или 20 дори години, но все още в теб се съдържат старите невралните пътеки, които спят и чакат да се активират след първата чаша или дори при попадането в старата компания, това до голяма степен е същото и при характеровите особености – старите невронни пътеки са там и понякога могат да се активират, но след това използваме всичко научено и преживяно, за да пренасочим активността и заряда им към новите и към здрави стремежи (пак казвам доколкото е възможно).
Приемането и по-точно дълбокото медитативно приемане на това, което не можеш да промениш (защото да искаш да е различно е да не искаш да го имаш, да искаш да ти е по-лесно, да е по-различно, да не беше така както е, което води до психологически и житейски проблеми) е изключително мощно – промяна на отношението към себе си и към дадени свои особености – приемането такъв какъвто си и реалността такава каквато е в момента, приемането на провала, на унижението, на отхвърлянето, на предателството, на изоставянето, на слабостта, на страха, на чувството за малоценност, на вината, на гнева и други, и прилежащата им болка в медитативна тишина и спокойствие, води до разтварянето им и освобождаване на енергия. След това влиянието им върху нас е още по-намалено, а ние сме още по-интегрирани и цели.
Както виждате този етап представлява „играенето“ на една съвсем различна „игра“ в живота ви.
Тук влиза в сила най-вече медитацията/съзерцанието.
Това може да изглежда контраинтуитивно и обратното на цялата идея на заниманието, но истинското приемане е най-трудното и високото ниво в психотерапията, но и най-важното, защото психотерапията е пътешествие из и свързване с онези части от нас самите, които са отделени, които сме закопали/потиснали, от които бягаме, срамуваме се или се плашим, които сме отрекли и сме оставили в изгнание дълбоко в подземните светове на несъзнаваното, изтикани извън съзнанието. Но това свързване с/интегриране на частите от себе си в цяло (да станеш такъв какъвто си, тоест да не се опитваш да си някой друг) може да е изключително болезнено и трудно, но със сигурност си заслужава пред алтернативата на живот в мъки и трупане на недоволство, завист, горчивина, негодувание, болка и желание за отмъщение и разруха.
Това е пътят на промяната и психотерапевтичния процес в школата по Естествена психотерапия. Ако този път бъде извървян и всяка стъпка реализирана това води до усещане, че можеш всичко и до по-свободен и смел живот с по-малко ограничения и по-малко тежест.
Прогресията в използването на методите типично, но не задължително изглежда по следния начин: когнитивно поведенческа терапия -> психотелесна работа -> медитация.