В миналата публикация стана ясно, че преносът (трансферът) е обичайно явление както в ежедневния ни живот и отношения, така и в психотерапевтичната практика. Той е свързан с асоциативният начин, по който работи мозъка ни – използването на модели/схеми/шаблони генерирани на база минал опит (събития, преживявания, отношения) за обработка на/разбиране на случващото се сега или като насоки за действията ни в настоящето. Но това разбира се винаги е свързано с известна грешка/разминаване/изкривяване, тъй като нищо от настоящето не е напълно едно към едно с минала ситуация (особено когато замесените хора са различни, както и обстоятелствата).
Преносът представлява „виждане на старото в новото“ и е плод на преработката на социалната информация от мозъка ни (системата на несъзнаваното ни). Това е нормалният начин, по който оперира мозъкът ни и това обикновено ни помага, но понякога ни създава проблеми.
Повече за двете системи (съзнавано и несъзнавано) може да прочетете ТУК и ТУК.
Желателно е да сте прочели миналата статия (ТУК) преди да пристъпите към тази.
В контекста на психотерапията под пренос най-често се има предвид ситуацията, когато клиентът проектира чувства/нагласи, които има налични към значима фигура в живота си от настоящето или миналото, върху терапевта (като това може да се отнася и до действия и отношенчески модел). Трансферът може да бъде както пречка така и страхотна възможност за осъзнаване на тези стари, дълбоко вкоренени обикновено несъзнавани модели, което да даде възможност да бъдат променени след това. Да бъде премахнато едно огромно сляпо петно в личният живот на човека. Но нека се върнем на темата на тази публикация – видовете пренос.
Съществуват няколко основни типа трансфер: положителен; отрицателен; сексуален. Биват формулирани и други – нарцистични видове пренос (огледален, идеализиращ и други), но няма да задълбавам прекалено. Аз лично ще разгледам трансферът в два типа – положителен и отрицателен, а сексуалният и идеализиращият ще бъдат разгледани като част от/подвид на положителният.
Важно е да се помни, че всеки пренос представлява част от терапевтичния процес – щом се преживява значи отразява подлежаща динамика у клиента и е необходимо да се мине през това преживяване и да се отработят/преработят психоемоционалните наличности, които излизат.
Също така всичко, което пише за терапевтичния процес – важи с пълна сила и за личния живот на всеки човек – същото може да се случва и в него, така че може да съотнасяте всичко прочетено към междуличностни отношения и ситуациите в тях.
Отрицателен пренос (негативен трансфер) в психотерапията и живота
Представлява прехвърлянето на негативни или дори враждебни чувства от клиента към терапевта (обвинения, девалюация/обезценяване, очерняне), което води до негативни реакции към терапевта, които са непропорционални на реалността и случилото се в процеса. Въпреки че звучи зле – при подходящо навигиране/утилизиране/използване – той също може да ускори положителната промяна на клиента. Защото той както и останалите преноси са свързани с емоционалните наличности и реакции на клиента и неговата психодинамика, която се случва и извън кабинета – в живота. Това се случва, защото клиентът пренася отношението си от други фигури в живота си към терапевта (най-често родители, към които съзнателно или подсъзнателно изпитва негативни чувства; но могат и да са други значими фигури през живота му или авторитети изобщо). Това е добър знак, защото означава, че клиентът приема терапевта за достатъчно близък и случващото се може да бъде използвано за психична преработка и трансформация, както и усвояване на множество важни умения. Но за да се случи това – има няколко важни условия:
От страна на терапевта: достатъчно личностова зрялост и психична стабилност, за да има способност за удържане фруистрацията, която изпитва вследствие на негативния трансфер, който може да бъде не само на леки негативни чувства, а на дълбоки такива, наситени с огромна болка, страх и дори параноя. Защото изсипването на болезнени наличности може да бъде много крайно и мощно при по-тежките случаи и да стигне до особено негативни степени и размери. Например не е необичайно заради нещо дребно, което терапевтът е направил – клиентът да избухне, да го обвини, че е виновен за състоянието му или за това, че не се подобрява; че терапевтът е ужасно чудовище и му вреди и прочие, дори да се стигне до известна параноя (в много крайни случаи). В момента на случване това може изобщо да не се осъзнава от клиента и той да настоява съзнателно или несъзнавано терапевта да се идентифицира с тези преносни съдържания (да се съгласи с изразеното) – да държи и настоява, че не идва от него самия (клиента) и собствената му психика и разцепването в нея, а от терапевта. Това отразява параноидно-шизоидната позиция в течение на развитието в теорията на Мелани Клайн за обектните отношения.
Съответно е нужно терапевтът да не се „жегва“, да не бива прекалено наранен от отношението, да запази самообладание, стабилно присъствие и спокойствие, преработвайки динамично на момента собствените си чувства (страхове, негативни вярвания за себе си/хората/света, гняв), прегръщайки собствената си болка и страхове, които изплуват. Едновременно с това запазвайки вътрешно топлото, меко, любящо отношение към клиента, приемайки го, докато външно го насочва към осъзнаване на собствената динамика, вярвания, съдържания, сценарии, които са вътре в него (в клиента) и промяната им.
От страна на клиента е необходимо: да има достатъчно самоосъзнатост (метакогнитивна способност да се наблюдава отстрани, непривързано), за да може да види случващото се – най-добре на момента или поне след сесията в ретроспекция. Клиентът също да има поне малка личностова зрялост, за да понесе фрустрацията и негативните емоции.
Също така е желателно да има/преди това да е имало положителен пренос – добра основа/фон на доверие и взаимен синхрон, така че негативният да не унищожи изцяло терапевтичната връзка.
Ако терапевта се идентифицира с проекциите на клиента (и захапе кукичката/въдицата) – става част от сценария на несъзнаваното му и участва в него вместо да участва в промяната му. Така терапевта става част от проблема и още повече подсилва старите скриптове на клиента за взаимодействие със значими, близки хора (поредният, който го е предал, наранил, отхвърлил, изоставил и прочие).
Когато терапевта удържи и не влезе в този сценарии, а стои стабилно, анализира и назовава/експлицира проявената динамика – тогава вече се създава възможност за трансформацията на този стар, неадаптивен сценарии, който клиента реализира с хората в живота си на принципа на самоизпълняващото се пророчество до нов, по-здрав и полезен с друг развой.
Но в течение на процеса – на клиента също му се налага да удържи на негативните емоции (фрустрация, болка, страх, параноя и прочие) и да поеме по здрав начин отговорността за преживяванията и чувствата, които са в него и сценариите, които реализира несъзнавано, както и разочарованието от „счупването“ на идеализирания образ на терапевта като всемогъщ родител, който ще свърши цялата работа вместо него и магически винаги ще го кара да се чувства добре и прочие.
Така клиентът има възможност да израства психично и емоционално, да променя негативните убеждения, да изчиства и трансформира болезнените негативни чувства, да надраства детската позиция, в която е регресирал (или по начало е бил останал) и се е фиксирал
Обикновено първо има положителен пренос и идеализация, а след това негативен трансфер – преминава се от идеализация към обезценява/девалюация (от очарование към разочарование). Това е изключително закономерно особено когато човекът има характерова склонност за разцепване (механизма на сцепване – отделяне на „добрите“ и „лошите“ характеристики на обекта). Това се случва често и в интимните отношения – първо влюбване и идеализирана, а после разочароване, когато човекът си дава сметка, че партньорът има недостатъци, кусури и не е този идеален, съвършен, богоподобен човек, за който го е мислил под влиянието на идеализацията и коктейлът от хормони в тялото и мозъка.
Негативният трансфер обикновено не е вина на терапевта, нито означава, че терапията не се получава – той има своето място и е част от процеса като е необходим опит, зрялост и умения, за да се утилизира и използва градивно. Може да помогне на клиента да осъзнае и види как го прави в живота си – с близките хора (партньори, приятели, родители и прочие) – въздигане и идеализиране, а после обезценяване и разочарование. Тази динамика може да се случва и спрямо него самия – в отношението му към себе си (да се себевъздига, да идеализира себе си – как е страхотен, невероятен, велик; а после – да се обезценява/девалюира – как за нищо не става и е непълноценен/недостатъчен, глупав/грозен/скучен и прочие); също така – към дейности и начинания – очароване и първоначален огромен ентусиазъм, а после разочароване – как всъщност не е толкова страхотно, а недостатъчно.
С времето, когато негативния пренос бъде използван градивно – катализира силно процеса на терапия и клиентът се научава:
– да присъства осъзнато и да вижда случващото се (разширено съзнание);
– да владее себе си и да регулира емоциите си (способност за саморегулация);
– да ограничава както идеализирането – така и разочарованието;
– да интегрира добрите/положителните качества и негативните/лошите качества (недостатъците, несъвършенствата) в един цялостен обект (независимо дали става дума за него самия; за терапевта; за партньора му; за дейностите, с които се занимава). Това отразява депресивната (интегративната) позиция в течение на развитието в теорията на Мелани Клайн за обектните отношения.
Положителен пренос (позитивен трансфер) в психотерапията и живота
Той се реализира, когато клиента прехвърля върху терапевта и отношенията с него позитивни/приятни аспекти от предишни взаимоотношения. Съответно терапевта бива виждан положителни и харесван, например бива виждан като грижовен/загрижен, любящ, мъдър, добронамерен. Известна степен на положителен трансфер е не само необходима, но дори и желателна за ефективна психотерапия, защото е необходимо е достатъчно доверие от страна на клиента, за да се случва терапевтичния процес. Следователно когато е ограничен положителния пренос е нещо напълно нормално и дори е важна част от процеса, защото фасилитира психотерапевтичната работа.
Например ако той изобщо липсва – ако човек не харесва терапевта си; ако не мисли, че може да му помогне и да му е полезен; че си разбира от работата и знае какво прави и защо го прави; ако не мисли, че има какво да научи, усвои и прихване от терапевта и/или не иска да го направи, то тогава няма как да се реализира терапевтичен процес. Така че положителният пренос е съществена част от успешната психотерапия – той е част от отношението на доверие, взаимност, споделеност, без които не може да има терапия. Ако това е умерено – клиентът получава усещането, че върви през личностното си израстване в присъствието на доброжелателен специалист, който уважава заедно с чувство за стабилност, сигурност, грижа и съответно възможност за по-бърза, силова и директна работа по заявката му.
НО в някои случаи може да е прекалено силен (положителен) и да стане прекомерен.
Тогава може да се превърне идеализиращ пренос (идеализация на терапевта) и/или сексуален пренос, които са свързани помежду си. Към кое от двете ще се отиде вероятно зависи от половете на терапевта и клиента, а също и от психобиологията и на двамата.
Идеализиращ трансфер (идеализация) и сексуален пренос в психотерапията и живота
Идеализиращият и сексуалният преноси са свързани и вървят заедно, когато половите предпочитания на участващите души в терапията или живота съвпадат по нужния начин, защото във влюбването винаги има известна доза идеализация, която може да варира от малки количества до големи/крайност.
При идеализиращ пренос в психотерапията – клиентът започва да вижда терапевта като изцяло добра фигура/обект, съвършен и идеален, човек, който въплъщава всички възхитителни качества, които обикновено са искали някой от техните родители/обгрижващи фигури да има/демонстрира (например сила, решителност, здрав разум, мъдрост, компетентност, заинтересован от тях и прочие). Разликата с обикновения положителен пренос е, че тук образът е изцяло положителен и съвършен и следователно много далеч от реалността, защото терапевтът е човек и съответно няма как да е перфектен. Тоест тук става въпрос за проекциите на клиента свързани с неговите липси (в детството, а понякога и в настоящето – например в отношенията с партньора, приятелите и т.н.). Обикновено се случва, когато родителите са били/се държали по противоположен (нелюбящ, груб, насилнически, неглижиращ или пък некомпетентен) начин в детството му или поне неговото възприятие и чувства са били такива. Детето като малко има нужда/иска да вижда своите родители като съвършени, всезнаещи и всемогъщи.
В живота – идеализацията (най-често в интимните отношения – на партньор, но може и е и към приятел/ка) представлява същия процес – прехвърляне/проектиране върху обекта/човекът, който е в живота му/ѝ само на добри качества (съвършен/а, топъл/ла, любящ/а, силен/на, всезнаещ/а и всеможещ/а и прочие).
Целта отново е същата – задоволяване на незадоволените в миналото потребности (обикновено от детството). Разбира се това е невъзможно, защото никой човек (включително този) не е съвършен и перфектен и реалността рано или късно ще замести илюзията/проекциите, при което резултатът неизбежно е разочарование от обекта. При някои хора (в по-тежките случаи) тогава се преминава към обезценяване/девалюация на обекта (терапевта или интимния партньор или приятеля/ката) – тоест започва да бъде виждан изцяло като негативен образ с негативни качества (обратната страна на монетата).
Независимо дали в успешна терапия или в личните отношения на живота на човека и независимо дали се е стигнало до обезценяване или падането от високата позиция на идеализацията е било само до реалния образ без да се отива в очерняне – след това вече може да се стигне до интегриране на положителния и отрицателния образи в един цялостен по-реалистичен образ на обекта (терапевт/партньор/родители/приятел) – човек, който има добри качества, но има и несъвършенства/кусури или дори пороци.
Сексуален пренос и влюбване в терапевта
При сексуалния пренос клиентът се чувства привлечен към терапевта или дори влюбен в него и изпитва романтични/интимни/сексуални чувства към него. В допълнение към тях могат да присъстват и чувства на възхищение и благоговеене, които са част от идеализацията, която неизбежно присъства. Всъщност реално човекът не се влюбва в терапевта си (аналогично в друг човек в живота), защото не го познава като човек в личния живот и няма как да се влюби в него наистина. Това, което се случва е, че се влюбва в идеализираната представа за него, което представляват проекциите на собствените липси, които поставя у другия (в случая терапевта, но в живота може да е новия интимен партньор или желания такъв), както и желанията – това, за което жадува и очакванията за задоволяването му от въпросния обект.
Разбира се зад това идеализиране/въздигане на другия – винаги стои собствено обезценяване (на себе си) – това представлява психично сцепване (инфантилен защитен механизъм, за психичните защитни механизми може да прочетете повече ТУК).
И идеализацията и влюбването в терапевта са реални рискове и понякога се случват поради особеностите на терапевтичния процес:
– терапевтът е в ролята на авторитет, който е стабилен и работи отдадено;
– терапевтът може да има по-високо ниво на чар, харизма, умения за привличане/очароване.
– човекът е оголен и уязвим и обикновено има липси на любов, доверие, взаимност, споделеност;
– човекът страда и има нужда от помощ и получава такава заедно с грижа, внимание и доброжелателност като също така иска да се хване за нещо/някой, чрез което да излезе от страданието. И други подобни причини.
Ако специалистът е недостатъчно зрял и има нерешености/неотработености в по-голяма степен – терапевтът може да приеме това влюбване, да се идентифицира с проекциите, да въздига себе си, което влошава/нарушава терапевтичния процес и пречи, защото означава, че ползва случващото се (работата с клиента) за задоволяване на собствени липси (чувство на значимост, важност, харесване, любов и други подобни).
Когато идеализацията и/или влюбването е по-леко – може да бъде полезна част от процеса на терапия, АКО СЕ ОСЪЗНАЕ, АНАЛИЗИРА И ИЗПОЛЗВАНЕ ЗА РАБОТА ПО ДИНАМИКАТА НА КЛИЕНТА (неговите проекции, липси, желания, очаквания към терапевта и изобщо към другите хора в живота му). Тогава бива минимизирано до обичаен положителен пренос свързан с взаимно харесване, доверие, синхрон и тогава терапията продължава, при това често успешно.
За целта е необходимо терапевта да има личностова зрялост и също така – задоволителни социални и лични отношения в живота си, за да може да остане психически стабилен, да удържи импулса за въздигане на себе си (величаене) и да не приема идеализацията, а да я върне по подходящ начин, така че да послужи на процеса.
Необходимо е да се прекрати работа и клиентът да бъде пренасочен, когато:
– терапевтът не притежава способността да удържи на тях ;
– клиентът не притежава достатъчна способност за осъзнаване на случващото се (метакогниция) или за саморегулация на интензивните емоции и удържане.
Идеализацията и влюбването по време на терапия се случват най-често при хора с по-зависим характер, хора, които са по-неуверени, не толкова самостоятелни и търсят външен авторитет, който да следват.
Истинската беда е когато терапевтът не осъзнава случващото се и се възползва несъзнавано от него или още по-лошо – когато го осъзнава и се възползва от него. И така стигаме до последния вид пренос, който ще разгледам – контратрансферът.
Контратрансфер (обратен пренос) в психотерапията
По същият начин по който клиентът може несъзнавано да осъществява преноси към терапевта – и терапевта може несъзнавано да прави преноси към клиента (собствени желания, очаквания, вярвания, стремеж и опит за задоволяване на липси, неразрешени конфликти, чувства и прочие), което се нарича контрапренос и вреди на терапевтичния процес. Например:
1) Терапевт може да има силно желание клиент да започне да се разбира с майка си/баща си, защото самият терапевт не е разрешил такъв личен проблем (спрямо собствените си родители или пък има влошени отношения със собствените си деца) ИЛИ защото смята, че така е правилно и така трябва да бъде ИЛИ по друга ЛИЧНА ПРИЧИНА/ВЯРВАНЕ. ВЪПРЕКИ ЧЕ КЛИЕНТЪТ МОЖЕ ДА НЕ ИСКА ТОВА ИЛИ ПЪК ТОВА ВСЪЩНОСТ ДА НЕ Е ПОЛЕЗНО ЗА НЕГО (на този етап или изобщо в живота му).
2) Терапевт може да смята и да бута клиента в посока да завърши университет ИЛИ да се занимава с определена дейност ИЛИ да отиде на определена позиция поради някакви свои лични вярвания за това кое е най-правилно за този човек или хората изобщо, НО КОЕТО Е В РАЗРЕЗ С ЖЕЛАНИЯТА на клиента.
3) Терапевт, който не е получавал достатъчно внимание от родител ИЛИ пък му липсва връзка с детето му – може да възприема клиент като прекалено дистанциран и да негодува и да има негативно отношение към него.
4) Болка/травми на клиента, която да задейства непреработена болка/травми на терапевта, при което той да стане по-дисрегулиран и неговото негативно преживяване да доминира (да е по-голямо и по-силно от това на клиента) и да не може да присъства адекватно и полезно за клиента, докато той преживява неговите си неща.
5) Терапевтът се идентифицира с клиента (като по-млад или дори в настоящето) и иска клиента да живее по такъв начин, че да реализира неговите желания (или на по-младата му версия) и го насочва натам, независимо точно в какво се изразява това. Аналогично на сценария, при който родителите искат децата им да реализират техните нереализирани желания, амбиции, проекти, въпреки че самото дете не би избрало това.
6) Събуждане на негативни чувства (например дразнене, нараненост/болка, обида, комплекси и прочие) у терапевта вследствие на поведението на клиента (например поради непрестанно дъвчене на едно с тревожност или нерешителност; въртележки от рационализации и интелектуализации и съмнения; саркастични коментари от клиента към терапевта; обвинения или разочарование от страна на клиента относно липсата на резултати на този етап; и други подобни).
Особено последните два примера би трябвало да ви насочва към това, че представлява форма на пренос както всички други, но в случая от терапевт към клиент и затова бива обозначен специфично.
Освен в 4-тия и 6-тия примери – в останалите се получава (опит за) налагане несъзнавано на волята и собствени виждания за живота и за начина по който да се живее живота си от терапевта върху клиента – по какъв начин да живее живота си; какви избори да прави в личния си и професионален живот и прочие (дали да се раздели с партньора си или да остане с него; каква работа да работи; каква позиция да избере; как да си живее живота и прочие). Съответно несъзнавано терапевта бута клиента в тази посока, която той смята за правилна или не е успял да реализира или иска да реализира в живота си, ВЪПРЕКИ ЧЕ КЛИЕНТЪТ Е ДРУГ ЧОВЕК, КОЙТО МОЖЕ ДА ИМА ДРУГ СВОЙ ПЪТ В ЖИВОТА СИ, който сам да избере. Това е форма на вмешателство, която нито е правилна/етична, нито е полезна.
Това трябва да се диференцира от предложенията на терапевта клиентът да пробва нещо ново – да експериментира, за да опознава себе си и да вижда кое е и кое не е неговото в живота. Окуражаването клиента и предлагането да пробва нови неща (включително работни позиции или дори кандидатстване за такива; интимни и приятелски отношения или нов начин на поведение във вече налични такива; както и всякакви други житейски избори и поведения) е неизменна част от терапевтичната работа по промяна. НО ключовото е, че дори и клиентът да не осъществи или дори да не се опита да осъществи предложението – терапевтът би трябвало да е окей с това, да уважава свободната му воля (или способностите му на този етап) и да се продължи работа в желаната посока по друг начин или по заобиколен път и прочие адаптации според нуждата.
Също така не само клиентът е възможно да изпитва романтични чувства към терапевта си, но и обратното – в някакъв момент терапевтът да изпита прекалено силни симпатии или сексуални чувства или влюбване към клиента. Това очевидно отново е проблем дори да не доведе до действие, защото влияе на отношението на терапевта към клиента. В такъв случай е необходимо специалиста да свърши своята лична терапевтична работа по задоволяване на незадоволените си потребности в живота и/или вътрешни липси, за да може да се провежда ефективна терапия. Ако това не е възможно или чувствата са прекалено силни е желателно клиентът да бъде пренасочен към друг терапевт.
Разбира се, че терапевтът е човек и има своите слепи петна, вътрешни липси, страхове, болки, неотработености, нереализирани мечти и стремежи, но прекалено силният контрапренос може да навреди на терапевтичния процес – да наруши синхрона и да счупи връзката; да насочи клиента към житейски решения, които той сам не би взел (когато има дилема или колебание); да се възползва от уязвимостта на клиента; и други подобни нежелани последствия, които да попречат на терапевта да е полезен на клиента или дори да му навреди.
Никой не може да отиде по-далеч отколкото му позволяват собствените му комплекси, страхове, вътрешни неотработености/нерешености и съпротивите спрямо тях.
Продуктивното използване на преноса и контрапреноса в психотерапията:
Тук 5-тият пример е много ключов, защото се различава от останалите и би могъл да е много полезен за клиента, ако терапевта го осъзнае и комуникира открито за това и го насочи да види, че вероятно провокира подобни или други негативни чувства у близките си хора при сходен тип взаимодействия (поведение от негова страна). Тоест да свърже моделът, който откриват и се реализира с заедно терапевта – с неговите отношения с други значими хора в живота.
За да се избегне по-силна форма на контратрансфер и всички споменати негативни сценарии е желателно:
– първо – терапевтът да е зрял, да е минал ефективна лична терапия и да няма много „крещящи“ неотработености и незадоволени нужди, да има способност добро самообладание и способност да регулира емоциите си;
– второ – когато провежда сесиите терапевтът да е в добра кондиция, присъстващ, необезпокояван от житейски събития в живота му, да е центриран, за да може да осъзнае динамиките, които се разиграват между него и клиента, за да може да не влиза несъзнавано в трансферни/преносни отношения (да се идентифицира с проекциите на клиента или да проектира върху него и взаимодействието им свои нерешености) като забелязва не само грубите, но и фините прояви на пренос и контрапренос.
Трансферът и контратрансферът могат да са много полезни и ускоряващи терапевтичната работа, ако бъдат ползвани адекватно, но за целта терапевта и клиента трябва да могат да видят какво се случва в тях на момента и защо – първо да го осъзнаят, а после и да го надрастнат/трансформират до нещо по-добро и полезно.
И това е изключително полезно и в живота на всеки от тях, тъй като почти сигурно същата динамика се случва и в някои от личните им взаимоотношения. За да се случи това е необходимо да бъде анализирано и проговорено случващото се. Това може да е много трудно за клиента (а може и за терапевта, което би било проблем), защото може да провокиран силен стрес и интензивни емоции, да се преживее регрес (и да изглежда сякаш се е загубил постигнатият напредък) и това да накара клиента да се чувства неудобно, може би дори да се отдръпне емоционално или в краен случай – да прекрати терапията.
Изисква се много зрялост, искреност и директност (които за да са полезни е нужно да присъства емпатия и топло стабилно присъствие) за да се направи.
Желателно е клиентът да е наясно с това и да остане в терапия поне още малко, за да даде шанс да се опитат да утилизират преносът по полезен начин.
Понякога може да попречи на терапията, ако не бива осъзнаван и утилизиран правилно или ако клиентът прекъсне терапията в този момент и не бъдат пожънати потенциалните ползи. Разбира се – това понякога се случва и това е положението.
Заключение: Преносът е многопластов и сложен, но той е неизменна част от начина по който функционира психиката ни като хора (както и мозъка ни – на асоциативен принцип; на принципа на предвиждане и реализиране на предварително зададени сценарии – самоизпълняващо се пророчество, за които може да прочетете повече ТУК и ТУК).
Няма как да го премахнем, а не е и нужно – можем да сме наясно със съществуването му и да разширяваме съзнанието си (да увеличаваме метакогницията си), така че да осъзнаваме проявите му и да ги използваме за личностно израстване.