Тази публикация е до голяма степен обвързана със социалния статус (който коментирам в някаква степен ТУК – във връзка със сравняването с другите).
Всичко описано ще се отнася в по-голяма степен за мъжете, тъй като научните изследвания по темата индикират, че невротрансмитерните и хормоналните системи на мъжете (и при мъжките екземплиари при животните) са много по-чувствителни към промени в статуса отколкото на жените. Съответно за мъжете победите и загубите във всякакво отношение са много по-важни.
Мозъците ни постоянно оценяват несъзнавано къде се намираме в групата (статусът ти) спрямо останалите на база поза, език на тялото, реакции на другите спрямо нас, тона на гласа и говоренето или мълчането, история на успехите/провалите, ниво на компетентност и т.н. Но след като изчислим къде се намираме като ниво – мозъкът променя биохимията ни, което съответно се отразява на поведението ни и на тези показатели за статус, които споемах, така че да съответстват на възприетото ни място в групата (подравнява двете едно с друго). Целта е да се държиш адекватно на позицията ти в йерархията и по този начин да си в безопасност сред групата и да няма негативни последствия за теб самият. А това от своя страна бетонира това място чрез същите тези социални показатели/знаци (поза, език на тялото, тон на гласа, умения и ниво на компетентност и т.н.), които до голяма степен са определили първоначалното ти място.
Биохимия на успеха/победата и на провала/загубата:
Когато животно (всякакво от водно през земноводно до човек) спечели състезание (или битка с друго животно) има освобождаване на голямо количество тестостерон (който ни дава усещане за сила, мощ и потентност) и допамин (който ни дава удоволствени усещания като при оргазъм например) – това е причината победата да носи такива приятни усещания дори когато печелим в някаква незначителна игра, която няма отношение към живота ни – мозъкът работи така че освобождава тези вещества и получаваме този ефект, разбира се колкото по-важна и голяма е победата толкова повече се изливат тези химични съединения в организма ни.
Когато загубим се случва обратното – намаляване на нивата на тестостерон и освобождаване на норепинефрин/норадреналин (който е невромедиатор, който се използва за сигнализация в амигдалата, която пък регулира преживяването ни на негативни емоции – страх, гняв, яд и други) – затова загубата (дори незначителна) е толкова неприятна, дори болезнена и свързана с агония, но освен това норадреналина е отговорен и за отказването – прекалено високите му нива активират рефлекса за отказване в мозъчния ствол. Това е до голяма степен биологичната база на телесно-емоционалните реакции при успех/печалба или при провал/загуба – не самото нещо е важно, а какво значи то за мозъка ни, как мозъкът ни го интерпретира – печалбата/успехът като нещо страхотно – изкачване в йерархията, повишена компетентност, които са изключително ценни и възнаграждаващи от социална, историческа, еволюционна и съответно биохимична гледна точка или като нещо ужасно – загуба на статус и значимост в групата, което е опасно и свързано с негативни последици в живота на индивида и следователно нещо изключително неприятно, болезнено и нежелано.
Какво представляват ефектът на победителя и ефектът на губещия?
Когато побеждаваш и успяваш, мозъкът ти получава сигнали, че ти си достатъчно силен, могъщ, компетентен да си на върха на йерархията (или поне по-високо) и следователно започва да се променя биохимично в тази посока, така че да поддържаш позицията си на върха, което пък води до съответните поведенчески промени (език на тялото, поза и жестове, тон на гласа и говор, асертивност и действеност и т.н.).
А при загуби/провали се случва обратното – мозъкът ти получава сигнали, че не си достатъчно силен и компетентен да си високо в йерархията и следователно променя биохимията ти, така че да си по-плах и страхлив (и с по-ниска способност за използване на наличния си интелект поради страха и тревожността, които изхабяват голяма част от наличните ментални ресурси) и да си пасивен – да не предприемаш нови начинания (състезания или битки с други индивиди), защото предвид миналата ти история – има висок риск от нараняване или смърт – това е адаптация (всъщност и двете са еволюционни адаптации според миналия опит и резултати).
Екстремният вариант на този сценарий представлява животно (или човек), което е травмирано и просто стои вцепенено/замръзнало и свито, наблюдава случващото се наоколо в страх и тревожност и се стряска дори при малки шумове и промени в средата – възприема всичко за страшно и заплашително, не смее да предприеме каквото и да е действие и предимно се крие и свива на определено място, на което е свикнало (и му носи някаква минимална сигурност). Ако сте го виждали със сигурност знаете за какво говоря, ако не сте – може да погледнете в интернет, за да придобиете представа. Тъй наречената заучена безпомощност – пасивно отношение на жертва към всичко случващо се и просто търпене и търпене и неправене на нищо.
Това е причината за промените в позата и жестовете на животните или хората, които току що са спечелили състезание – изправена, отворена, ръцете и главата горе, погледът срещащ този на другите и т.н., докато при загубите е обратното – затворена поза, наведен, прегърбен, ръцете и главата надолу, погледът е надолу и не среща този на другите.
Всъщност нивата на тестостерон могат да предвидят кой човек ще се представя по-добре в състезателна атмосфера или по-добре в несъстезателна (индивидуална работа на бюро или кооперативна е свързана с повече сътрудничество), както и кои ще се издигнат до върха на йерархията и кои ще са долу. Затова и понякога в състезанията и особено в бойните спортове един срещу друг можете често да чуете, че и двамата (а понякога и странични наблюдатели) са знаели кой ще спечели – когато има достатъчно доминантност от единият и подчинение/страх от другият и това се усети на някакво ниво (телесно, емоционално, когнитивно). Понякога човек може да е спечелил или загубил още преди да е започнало състезанието и затова правилния майндсет/нагласа и поведение и емоционални реакции е от ключово значение за представянето.
Описаните по-горе процеси при победи/успехи водят до промяна на биохимията и дори на структурата на мозъка правейки човекът (или животното) по-уверен, по-способен и по-склонен за нови и по-големи предизвикателства. Според някои хора дори по-умни, но според мен това по-скоро се дължи на по-малката тревожност и страх, които иначе са много по-големи при ниския статус и възприета безпомощност и следователно има повече свободни ментални ресурси за продуктивни дейности – тоест не се повишава самият интелект, а способността за използването/достъпването му. При хората този ефект се наблюдава навсякъде – във всички спортове включително шаха, а също и в бизнеса, в работата и в личния живот. И успехите/печалбите и провалите/загубите променят биохимията ни, правейки по-вероятно или да се справяме по-добре в бъдеще с по-трудни предизвикателства или да сме по-плахи, да не опитваме кой знае какво и да си стоим така в посредствеността, на дъното на социалната йерархия, което представлява подчинение – еволюционна адаптация, която да го възпре да се състезава/бори с другите и да избегне нараняване или смърт, тъй като има история на загуби и резултатите му досега индикират, че не се представя добре и следователно е рисковано за него да опитва.
Важно е да се каже, че този ефект е наличен дори животното/човекът да не е победител сам, а чрез помощ или дори да е било на произволен принцип (хвърляне на монета например). И този ефект се пренася между сферите на действие на човека във всичко, което прави поне донякъде.
За предполагаемият механизъм, по който работи ще стане ясно по-надолу.
Забележка: Важно е да се има предвид, че степента на индивидуалната реакция при успех/победа или провал/загуба варира според влиянието на множество други допълнителни фактори (чувствителност на невромедиаторните и хормоналните системи на човек, цялостното му виждане за себе си както и това на околните и реакциите му спрямо него, субективното му преживяване за случилото се и интерпретацията му и други), така че има известни индивидуални различия.
Всичко, което описах досега се отнася за промените след победата или загубата, но:
От какво зависи дали някой ще победи или загуби първоначално?
Учените са установили, че при двубой между мишки, мишките, които показват по-висока активност в част от мозъка (дорсомедиална префронтална кора – дмПФК – или може би задна срединна префронтална кора) побеждавали винаги, а тези с по-слаба активност в тази част на мозъка винаги губели. След това изследователите успели да създадат от „губещите“ мишки (загубеняците, така да се каже) – „побеждаващи“ мишки като повишат невралната активност в тази част на мозъка и по този начин те започнали да печелят след това, включително срещу първоначалните победители и доминиращи мишки.
В следващ експеримент учените успели да трансформират повечето нискорангови (губещи) мишки във високорангови (победители ) след 6 или повече пъти, при които били стимулирани и спечелили и тези промени се запазили перманентно във времето (някакъв % все пак се върнали към първоначалния си нисък ранг, но преобладаващата част си останали високорангови).
Същите резултатите се получават и при победи на мишките с помощ – чрез побутване отзад физически. Няма разлика по кой начин се е случила победата – естествено или с помощ, дали с помощ чрез мозъчна стимулация или чрез физическа помощ, а че се е случила.
Това се дължи именно на ефекта на победителя (и на губещия) – една или няколко победи променят биохимията на мозъка и/или неговата свързаност и „отварят вратата“ за още бъдещи успехи благодарение на променената биохимия (как се чувстваме) и перспектива (какво е възможно).
Всичко това е възможност поради невропластичността на мозъка – способността на мозъка ни (невралните ни пътеки) да се променят при нови преживявания. Всеки път когато мишката промени независимо дали е благодарение на помощ отвън (побутване отзад) или отвътре (стимуалция на тази мозъчна зона), то структурата на мозъка (свързаността) се променя. С течение на достатъчно време и такъв тип преживявания мозъкът на мишката бива ре-свързан (свързан по нов различен начин) – да бъде, да се държи като по-високорангова мишка включително да е по-агресивна и доминантна в ситуации на предизвикателство/състезание.
Разбира се това поражда въпросът дали същото се случва и при другите животни или при хората и дали потиснатите, депресирани, свити, тревожни и притеснителни хора биха могли по този начин да бъдат трансформирани до смели и уверени по този начин(все пак мозъците на хората са доста по-сложни от тези на мишките). Според мен отговорът е очевиден – възможно е, много от нас са виждали или дори преживявали такива истории, а още повече това е и случващото се в психотерапията – учене и придобиване на нови модели на преживяване на определени съибития или емоции, на мислене, на поведение и интерпретиране, които водят до промяна на мозъка и съответно трансформация на живота на човека.
С какво е свързана тази зона?
Дорсомедиална ПФК – точната ѝ роля и подлежащите ѝ механизми на действие не са ясни, а спорни засега. Смята се, че има доста роли и че е свързана с: полагането на усилия; социалната доминантност; чувството за себе си; интегриране на социалните впечатления; теореията на/за ума; моралните преценки; емпатията; вземането на решения; алтруизма; обработване на страхово-тревожната информация; потискане на двигателните импулси; модулация и реуглация на емоционалните отговори и сърдечния ритъм в ситуации на страх или стрес; дългосрочната памет.
Открито е, че индивиди с по-висока активност в нея при наблюдаване на социални ситуации/сцени след това прекарват повече време с други хора ежедневно, както и че спонтанната ѝ активност медиира връзката между чертата упоритост и академичните успехи на човек.
Всички тези откритият заедно навеждат на мисълта, че тя е фино настроена за процесиране на социални взаимодействия между хората.
Предполагаем механизъм на действие на ефекта на победителя и ролята на дмПФК (дорзомедиалната префронтална кора):
Това, което вероятно прави тази мозъчна зона при повишена активност (тоест при победителя) е да вземе чувството на стрес и възбудата (която и двата/всички индивида изпитват при състезание) и го превръща/трансформира/конвертира в повече стъпки на движение напред за единица време. Обратното се случва при губещият – стресът бива конвертиран в по-малко движение напред поради понижената активност на тази зона. Следователно едното животно (което ще загуби) при чувство на стрес спира или дори отстъпва, а другото при същите условия се движи напред – чисто физически.
Изглежда, че победителя конвертира този наличен отговор във вярване/очакване/мисъл за победа – вярване в собствената способност за победа и че този стрес/тревожност, който изпитва е нещо хубаво, защото очакваш победата (желан резултат) и че всичко ще бъде наред (ще се представиш страхотно, ще спечелиш и т.н.) и нещата са точно така както трябва да са сега, което донякъде е базирано на минал опит, а донякъде на изначалната активност на тази зона. Следователно побеждаването и социалната доминация не е просто въпрос на физическа сила, а ключовото е да имаш агресивно отношение/поведение – да имаш хъс, да си надъхан на разговорен език, което вероятно представлява активност в тази мозъчна зона. Затова е важно наличието на победителски майндсет, на хъс и надъханост.
Следователно реакцията ни на стрес и стресови хормони (на адреналин и кортизол) е напълно или предимно зависима от интерпретацията ни, как го интерпретираш и преживяваш едновременно съзнавано и несъзнавано – като нещо хубаво и желано и с което можеш да се справиш или да тестваш себе си от една страна или от друга страна – нещо ужасно и нежелано. Осъзнаването, че всъщност стресът и тревожността са адаптивни и целта им е да те придвижат към по-добро място или ситуация/по-напред в живота помага поне до известна степен.
В следващата статия продължение (вероятно следващата седмица) ще стане въпрос именно за по-дългосрочните последствия от тези 2 ефекта (на победителя и на загубилия) върху живота ни и неговата посока и обстоятелства.