Не вярвай на чувствата и мислите си

В тази публикация ще стане въпрос защо не е добра идея да вярваме безпрекословно на емоциите си, чувствата си или мислите си. В случая ще използвам чувства и емоции взаимнозаменяемо, въпреки че това не е съвсем точно и коректно. За разликата между емоция и чувство може да прочетете ТУК, а за целта на емоциите ТУК.
Емоциите/чувствата и мислите ни са двупосочно свързани – всяко от тях влияе на другото до известна степен. Ще говоря предимно за емоциите, тъй като те са по-базовото и често са основата, върху която стъпва когницията (мисленето), но имайте предвид, че почти всичко, което бъде споменато за емоциите ще важи и за мислите, тъй като както казах те често биват насочени, повлияни или обагрени от емоционалната ни окраска в момента.

Защо да не вярваме на емоциите си, които изглежда са неделима част от нас?

Защото както и за всичко останало важи максимата, че най-хубавото нещо свързано с тях е и най-лошото, а именно, че са преобладаващо субективни. Емоциите са конструкти – ние (мозъкът) ни ги конструира автоматично. Да, те имат цел и смисъл, в много случаи са полезни, но рядко ни дават точна картина на реалността, защото са субективни, повлияни са или по-точно базирани са на миналия ни опит (дълбоки несъзнавани вярвания/програми, които сме създали или придобили), които сме натрупали до този момент в живота си (най-често в ранно детство), които не е задължително да отразяват точно реалността и обикновено не го правят добре. Те са просто нашият конструкт на/за света и случващото се в него. Повече за психичните карти/базовите вярвания може да прочетете ТУК, ТУК и ТУК. Примери:
1) Ако човек е преживял насилие (физическо, емоционално, сексуално) в детство е напълно логично (и доста вероятно) да си създаде вярвания свързани с недоверие и враждебност към другите и света, чувство за липса на каквато и да е стойност и дефектност, че не заслужава любов или дори живот (и вследствие на тях самонараняване, самонаказване или пък поставяне в негативни болезнени сценарии отново и отново) или пък вярвания/очаквания, че обичта/любовта значи да бъде нараняван и с него да бъде злоупотребявано (защото това се е случвало рано в живота му и го приема за нормално и естествено и след това го търси или възпроизвежда под някаква форма по-късно в живота си).
Това, че има тези вярвания означава ли, че те и прилежащите им чувства, емоции и мисли са верни/истинни – че наистина няма стойност, че не заслужава нищо хубаво, че ако някой го обича значи трябва да го наранява (или че щом го наранява значи го обича)? – НЕ, РАЗБИРА СЕ, това че ги има не означава че са истинни/верни или че това трябва да се случва в реалността.

2) Ако човек има вярвания, че не става, че другите го/ще го отхвърлят, че няма право на място в света, че не заслужава любов, то той съответно ще вижда и преживява постоянно отхвърляне в различни житейски ситуации в света дори когато на практика това не се случва. Например когато приятел/ка не му върне обаждане или интимния му/ѝ партньор откаже покана за нещо – той/тя преживява това като отхвърляне и нараняване, когато то е просто отказ или отсрещният е забравил да върне обаждане или е бил зает и прочие.
Това, че го преживява по този начин означава ли, че наистина това се случва, че приятеля/ката/партньорът го отхвърля или наранява? – НЕ, РАЗБИРА СЕ – това, че субективно го преживява така не го прави обективно истинно/вярно (дори и на него да му се струва така).  

3) Човек преживял силно унижение и имащ комплекс на тази тема, които не е „излекувал“/преработил – може да преживява дори лека шега или добронамерена забележка или градивна критика като ужасно унижение, защото се докосва до натрупаната през живота болка свързана с тези чувства (и спомени за такива минали ситуации).
Това означава ли, че наистина другият/ите го унижават, подиграват му се и че той е унижен и подигран ? – НЕ, РАЗБИРА СЕ – това е просто неговата конструкция, интерпретация и преживяване за случващото се. (да, възможно е целта на отсрещната страна наистина да е да го унижи, обиди и засегне, но може и да не е, но не това е фокусът, а субективното преживяване на човека за случващото се)

Мисленето и емоциите ни са до голяма степен продукт на несъзнаваните ни програми/вярвания – като пространство, което те обитават или рамка, в която оперират и съответно тази рамка ги предопределя до голяма степен (но все пак не изцяло).
Целта на емоциите НЕ Е да са обективни и да съответстват на реално случващото се, а обратното – да са субективни, да са повлияни от нашия индивидуален личен опит, за да са ни полезни в живота – да навигират действията ни на база миналия ни опит в живота и създадените вярвания/психични карти (когнитивните ни схеми, през които пречупваме информацията), а също така и да ни дават обратна връзка за резултата от тези действия в реалността.

Проблемът и трудностите с разбирането, че чувствата/емоциите не са задължително на място и прилагането на практика на това знание е, че са свързани с тялото – преживяваме ги телесно и съответно са нещо висцерално за нас и това ги прави да изглеждат по-обосновани/истинни. Да те са истински, но не е задължително да са истинни (да отразяват точно/обективно случващото се в реалността, да са обосвани и на място).
Когато са достатъчно интензивни емоциите сякаш ни превземат изцяло и няма пространство за друга емоция, за друго преживяване на ситуацията непосредствено в момента. И колкото по-силно е едно чувство/емоция – толкова по-реално и правилно/истинско изглежда, но както холограмата само изглежда като нещо
реално, така и нашите чувства често само изглежда, че отразяват реалността точно, НО НЕ ГО ПРАВЯТ. Ключовото е, че само изглежда – субективно, от изкривената перспектива на преживяващия го, който пречупва реалността през собствената си призма, която пък е плод на житейските му преживявания и оформените вследствие на тях индивидуални вярвания (за себе си, другите и света).
Допълнителна трудност е, че чувствата/емоциите променят селективния ни фокус – изкривяват възприятието ни. Когато сме раздранени или ядосани – фокусираме се и започваме да забелязваме всички неща, които ни дразнят или ядосат, които не са както трябва и се дразним/ядосваме още повече – получава се самоувековечаващ/самоусилващ се омагьосан кръг. По същият начин – ако сме тъжни – забелязваме по-лесно и се фокусираме повече върху всякакви тъжни обстоятелства или факти свързани с живота (нашия, на другите и в света като цяло) – въпреки че те винаги са там, но преди това не сме ги забелязвали толкова, защото вътрешното ни състояние не е насочвало фокусът ни нататък. Разбира се този ефект работи и за положителните емоции – когато сме радостни – забелязваме много повече и се фокусираме повече върху радостните обстоятелства и факти в живота и света.

Важно е да знаем и да си припомняме, че колкото и силни и реални да изглеждат едни чувства или мисли – това не ги прави отразяващи по-точно реалността/истинни. Това е само един възможен начин за преживяване, мислене и разглеждане на случващото се (или случилото се), но има и множество други алтернативни такива. Когато човек вярва напълно на чувствата/емоциите си – той ограничава перспективата си, не  допуска алтернативни варианти, а това е едностранно непълно разглеждане и преживяване на реалността (защото никой от нас не е съвършен, неограничен и обективен). Това говори за невъзможност за излизане от собствената перспектива и допускането, че не е прав, че е възможно да греши, че вижда и преживява случващото се от неговата камбанария, но има и много други камбанарии (начини за преживяване и възприемане и интерпретиране на събитията в действителността). Тук от полза идва способността на човек да поддържа силна здрава връзка с реалността, да излиза от собствената си перспектива, да наблюдава случващото се в него и извън него непривързано отстрани и да променя временно или за постоянно гледната си точка и това са умения и като всички други способности могат да бъдат развивани.
Относно мислите и погрешимостта им – просто е нужно да се замислим колко често си мислим неща (сценарии, притеснения/тревоги, желания, очаквания, планове) – правили сме си някакви сметки, които впоследствие излизат тотално погрешни, далеч от реалността и не се реализират изобщо или пък не по начина, по който сме си мислили (сякаш сме били в паралелна вселена или балон, когато сме го мислили – което всъщност е точно така). Освен това са документирани десетки когнитивни изкривявания в мисленето, логически грешки и сривове, които са типични за всички нас хората и го компрометират (за тях може да прочетете ТУК). Очевидно не всичко, което си мислим е така както си го мислим/истина. При екстремни случаи като например при обсесивно-компулсивното разстройство това е доста очевидно – човек може да си мисли всякакви асбурдни неща, но това не означава, че са верни/истинни/реални/базирани на реалността.
Затова нека не бъдем затворници на собствената си ограничена и изкривена/оцветена перспектива, да не им се доверяваме винаги напълно, да не оставяме единствено те да доставят информация за случващото се в реалността и преживяването ни за него, а да поддържаме силна връзка с реалността и да проверяваме валидността им.

Ако не вярваме на емоциите си и на свързаните с тях мисли, тогава на какво да вярваме?

На и в този, който ги чувства/преживява, на този, в който се случват или през който протичат тези чувства и мисли – на себе си, на човекът, на Селфът/цялостната личност, на съзнанието ни, на наблюдателя, който може да се отдели от тях и да ги види отстрани. Защото този някой е много по-голям от самите чувства и житейски преживявания – те са просто съдържания и феномени, които се случват, но човекът е пространството, в което те се случват. А съзнанието е това, което има способността да ги осъзнава, да ги забелязва, да ги наблюдава, да ги поставя под въпрос, да ги менажира, да реагира на тях по един или друг начин или да избира да не реагира. Накратко – да се научим да поддържаме здрава връзка с реалността.
Увеличавайки способността за самосъзнаване (метакогнитивните ни способности) чрез медитация и майндфулнес практики и наблюдение отстрани на себе си и случващото се в нас – това създава дистанция и разширява способността ни да не действаме автоматично според тях, а да избираме реакциите си спрямо тях и житейските ситуации, в които възникват.

Но понякога дори и да осъзнаем, че чувствата/емоционалните ни реакции не са адекватни и на място – не искаме да ги пуснем, искаме да ги поддържаме, защото ни носят някаква полза:
– когато са защитни – например гняв;
– когато свързани с вторични печалби – изнасяне на отговорност чрез онеправданост и жертвеност;
– когато сме инвестирали в тях прекалено много, свикнали сме с тях или дори сме пристрастени към тях и бихме преживяли пускането им като загуба (станали са част от идентичността ни).
Тогава въпреки че не искаме е необходимо да се гмурнем в тях, да ги изкараме навън, да ги преживеем и дори да отидем под тях – да стигнем до това, което е под тях – до това, което защитават – болката, наранеността, страха, слабостта/уязвимостта и да преживеем/изстрадаме и да стопим всичко това – да го пуснем. А след това да залеем с чувства на приемане, мир, спокойствие, любов, грижа, топлина.

Мощните негативни емоции (например при депресия) създават илюзията, че или никога няма да свършат или ще се върнат отново след това независимо от всичко отново ще преживяваме този ужас, което може да е много отчайващо и смазващо (човек заживява преобладаващо в света на собствените си негативни преживявания и губи здравословната връзка с реалността и външния свят и събитията в него). НО това е просто илюзия, моментно възприятие изкривено/повлияно от напора на наличните мощни негативни емоции/чувства/усещания и не е реално и не отразява бъдещето, а нашата изкривена моментна проекция за бъдещето.
В такива случаи е важно да знаем, че каквито и емоциите/чувства/мисли и усещания да имаме – те ще преминат рано или късно – това са моментни състояния на нервната система – и колкото и истинни и на място да изглеждат в момента – това не ги прави да са такива наистина.
Разбира се е добре да се погрижим да преминем през тези периоди максимално ефективно и ефикасно, така че да извлечем каквото трябва да като полза, но да не се мъчим излишно за спорта – има и по-добри спортове от това.

Разбира се възможно е и обратното – да имаме недостатъчна връзка с вътрешната ни реалност – с емоциите си/с това, което преживяваме – да сме отрязани от тях. Това също не е здравословно. Добре е да има баланс – едновременно да сме свързани със себе си и вътрешните си преживявания/чувства, но и да сме свързани със средата и случващото се навън в света (социалната реалност). Тогава нещата могат да са вътрешно и/или външно неприятни (или пък приятни, но тогава вероятно нямаме нужда от помощ/подкрепа/съвети), но можем да се научим да преминаваме през тях като превключваме вниманието/фокуса си и насочваме възприятията си в една или друга посока (навътре или навън, към едно или към друго). 

Едва след като преработим маладаптивните си когнитивни схеми/вярвания, характерови страхове/травми/липси и стопим/пуснем акумулираните през живота ни емоционална болка и негативните чувства/емоции (гняв, фрустрация, разочарования, нараненост, болка, страх и т.н.) – едва тогава можем да имаме що-годе изчистена картина/стъкло/огледало и можем в много по-голяма степен да се доверяваме на чувствата/емоциите/мислите си. Защото сме минимизирали влиянието на миналото върху преживяването ни на настоящето, което прави преживяването ни на настоящето по-изчистено и обективно – конструираме по-точно света и случващото се в него. А дотогава:
Не вярвай (непременно) на чувствата си, вярвай в и на този, който ги чувства.