Статията се базира на невронаучните изследвания на емоциите от последните 15 години и най-вече на работата и на книгата на Лиса Фелдман Барет – How emotions are made, но също така и на множество други материали.
Предварително обявявам, че ще разруша много от представите ви и може би част от мистиката на емоциите, но пък това ще има важни практически последствия за разбирането и управлението им.
Погрешни вярвания за емоциите:
Мит 1: Неизбежно е да преживяваме емоциите, които преживяваме
Това е първото и основно, с което са свързани всички останали. Не само че не е необходимо да преживяваме определени емоции в определени ситуации, но дори е възможно и въобще да не преживяваме емоции – в определени ситуации въпреки условията не конструираме емоции, а в някои култури хората изобщо не създават и съответно не преживяват емоции, а в трети не правят разделение между емоция и мисъл и т.н.
Има два основни типа теории за емоциите – според едните, които са по-интуитивни и близки до нашето преживяване те са плод на активацията на специфични емоционални мозъчни вериги в мозъка ни, които са вродени и съответно са нещо вътрешноприсъщи, изначално вкоренени са в нас и просто ни се случват/сполитат без да можем да направим нищо по въпроса. И въпреки че на практика преживелищно ни се струва така, то тази много популярна теория не намира кой знае каква подкрепа през последните 15 години. Изследванията показват, че:
– няма универсални емоции сред хората в света;
– няма вериги в мозъка, които да са отговорни за една или друга емоция;
– няма универсален физически почерк/отпечатък (модел на активация) нито в мозъка, нито в тялото (включително в лицевите изражения) на нито една от тях – тоест няма един координиран пакет от реакции, който да е универсален при никоя емоция;
– няма химично съединение в мозъка или в нервната система изобщо, което да е свързано с емоции;
– дори всъщност в някои култури хората не преживяват емоции – нямат концепция за тях, не ги конструират и преживяват (а изпитват само афективни чувства, за които ще стане дума по-надолу).
Емоциите (емоционалните категории) не са изначално биологично различими/различни и следователно те не са неврологична или биологична предопределеност.
Тук вероятно много хора ще се възпротивят на тази идея изхождайки от съвсем различни установени вярвания и интуиции (в рамките на есенциализма). Аз самият имах доста съпротиви, тъй като до преди година бях запознат само с другата основна теория за емоциите, според която те са плод на активността на предварително свързани вериги в мозъка ни, налични още преди раждането и съответно, че те са невробиологична неизбежност, че не можем да не преживяваме емоциите, които преживяваме и че те са нещо биологично, вградено в нас. Съпротивите ми бяха естествени, защото като всеки друг и аз не обичам да си сменям мнението току-така без достатъчни основания, но освен това и защото това означаваше, че ще трябва да преработвам няколко публикации на сайта ми и да изтрия напълно една, която сега заменям с тази. Но след като се запознах внимателно с материалите по темата и изследванията от последните години и ги отнесох към опитът ми както в личния ми живот, така и в консултирането на хора (например че с течение на работата с клиент – постепенно променя емоциите си и емоционалните си реакции спрямо определени събития, което няма как да се случи при първият тип теории/модели за емоците), стигнах до заключението, че старото виждане е погрешно и приех идеята, че емоциите са конструкти, които сме се научили да създаваме. След това разбира се хванах на работа да си преработя публикациите, защото е важно да се учим и да ви предоставям точна и вярна информация.
Мит 1.1: Емоциите са универсални реакции и са изобразени на лицето с разпознаваеми лицеви изрази
Вече споменах този факт, но нека задълбаем. Всеки от нас може да си припомни случаи от живота му или от този на другите (или от филми и книги), при което една и съща емоция (например гняв) може да бъде изразена с различни лицеви изрази и реакции в различни ситуации. Например:
– когато сме гневни на детето си преживяваме, реагираме и изразяваме това по един начин; докато когато сме гневни на шефа по друг начин; на колега – по трети начин; на непознат, който ни засича на пътя по четвърти; при загуба на състезание – по пети начин.
По отношение на лицевите изражения – понякога когато сме гневни се мръщим и гледаме лошо; друг път крещим или псуваме; трети път се смеем или усмихваме; четвърти път седим спокойно и планираме отмъщение.
– много неща ни правят радостни/щастливи (време с приятели и близки; разходка на красиво място; почивка в планината или на плажа; наше хоби; забавна история) – всяко от тях е свързано с различно действие и съответно различно физиологично състояние на тялото;
и в двата случая (важи и за всички останали емоции) това са различни инстанции на емоцията, защото всяка емоция е цяла категория – популация от неща, но те нямат нещо общо помежду си, което да е уникално за всяка категория и във всеки от случаите мозъкът и тялото правят различни неща. Общото е, че ние конструираме съответната емоция в това множество от ситуации, което въобще не е задължително да се случва, което означава, че не е задължително да преживяваме реалността по такъв начин – имаме известен избор и право на вето, но повече за тези в следващите публикации от поредицата).
Освен това един и същ лицеви израз може да изразява различни емоции. Хората се мръщят по-много причини – когато се концентрират, когато са гневни, когато са тъжни, когато са радостни. Хората се усмихват когато са тъжни, когато са гневни, когато са радостни или да индикират социално съобщение, което няма нищо общо с емоция.
Не можем да четем емоциите по лицата на другите като думи на страница. Мозъците ни само предполагат какво означават лицевите движения и изрази на другите в дадения контекст и понякога познаваме, а друг път грешим.
Наричаните универсални емоции с прилежащите им изрази са стереотипи на емоции.
Въпреки че лицето е някакъв сигнал/показател, то не е ясно какво значи той и не е задължително да означава една конкретна емоция – не е добър показател, въпреки че понякога може да ни дава насоки (и е по-добре от нищо). Когато гледаме лицето на някого – правим предположения за това как се чувства като поемаме цялата информация – контекста; това, което са казали; тоналността и гласа; езика на тялото и т.н. Но въобще не е задължително тези предположения да са верни (и е добре да правим проверки вместо да сме сто процента сигурни в предположението си).
Мит 1.2: Жените са по-емоционални от мъжете
Това е стереотип, който влияе на възприятието ни, което подсилва стереотипа. Хората си мислят/приписват, че когато мъж реагира емоционално е заради ситуацията, защото нещо не е както трябва и реагира, а когато жена реагира емоционално е защото е по-емоционална – различно приписване в двата случая на причините за емоционалните реакции, но самите емоционални реакции средно са еднакво налични.
Всъщност когато бъдат попитани и мъжете и жените отговарят че жените са по-емоционални, но ако всички те докладват ежедневно преживяванията и емоциите си, то средно излиза, че между половете няма значима разлика. Има емоционални жени и емоционални мъже, така както има и неемоционални мъже и неемоционални жени.
Все пак е редно да спомена, че изследванията показват, че жените средно са по-чувствителни към НЕГАТИВНИТЕ емоции от мъжете (тъй наречената черта невротизъм). Според някои учени причината на това е, че мозъкът/нервната система на жените са свързани за/адаптирани спрямо капацитета им за раждане на деца и ранното им отглеждане – тоест, че тогава е от полза обгрижващата фигура да е по-чувствителна към негативни емоции, опасности, заплахи и т.н., за да може да предпазва бебето/детето от такива дори понякога да е свръхчувствителна и съответно свръхпротективна, което увеличава шанса за оцеляването на бебето/детето.
Мит: 1.3 Има мозъчни вериги посветени на емоциите
Можем да преживяваме страх и без активация на амигдалата.
Когато се съберат всички изследвания на страх и други емоции излиза, че има увеличена активност на амигдалата при всяка емоция – при гняв (35% от изследванията); при отвращение (65% от изследванията); при радост (35% от изследванията); при тъга (45% от изследванията).
Всъщност има активност в амигдалата дори при показване на нови, неочаквани неща – неща несвързани с емоции, защото мозъкът трябва да реши дали да запомни тази нова информация – дали е важна и полезна или да я игнорира като грешка (и отчасти амигдалата е отговорна за този процес).
Резултатите за всяка мозъчна зона или мрежа или модел на активност, за които се твърди че са дом на емоциите или на определена емоция са сходни. И няма значение как го гледаме – дали индивидуално или групово/средно. Не е произволно, но вариацията/разнообразието е нормата.
Физиологична закономерност: физиологичното състояние на тялото ни следва/е свързано с действията ни (или с подготовката за действия – тоест очакванията ни). Следователно, ако действаш по много различни начини при различни инстанции на една и съща емоция, то тялото ти ще прави много различни неща и ще се чувстваш различно ПРИ ЕДНА И СЪЩА ЕМОЦИЯ (както споменах по-горе в различни сценарии на различни ситуации на гняв например) – затова разнообразието е нормата. Това не значи, че тялото ни прави произволни телесни реакции, а че просто няма различим модел – понякога когато си гневен кръвното ти се вдига малко, а понякога много; понякога когато си тъжен пулсът ти се вдига малко, а друг път много; понякога когато си уплашен пулсът ти се вдига малко, а друг път много.
Освен това един и същ физиологичен модел може да се появи при инстанции на различни емоции/категории – например има сходен модел при тревожност и при сърдечен удар.
В следващата статия-продължение ще обясня модерното виждане за това какво са емоциите, от какво биват създадени, за да може в по-следващата да споделя как можем да ги управляваме.