Какво са емоциите? Нещо вътрешно присъщо за нас ли са?
Можем ли да имаме контрол над тях или нямаме думата по отношение на преживяването им?
Трудно бихме могли да управляваме или влияем на нещо, ако не знаем какво e и как работи. Точно затова в текущата публикация ще разгледам какво са емоциите и как биват създадени, споделяйки водещото невронаучно виждане за емоциите и за това как работи мозъкът ни изобщо (което може да прочетете ТУК), а в следващата – как можем да ги управляваме според всичко, което е описано в тази.
Статиите ще се базират на невронаучните изследвания от последните 15 години и най-вече на рабоатата и книгата на Лиса Фелдман Барет – How emotions are made, но и на много други материали.
По време на този процес вероятно много неща, които интуитивно ви се струват по един начин ще излезе, че се случват по съвсем различен. Но ако сте чели предната статия – Митове и легенди за емоциите, което е желателно да сте направили, то вече ще сте предварително подготвени.
Не са ли емоциите вродени и вкоренени в нас?
Не, изследванията показват, че емоциите (емоционалните категории) не са изначално биологично различими и следователно те не са неврологична или биологична предопределеност: няма универсални емоции сред хората в света; няма вериги в мозъка, които да са отговорни за една или друга емоция; няма универсален физически почерк/отпечатък (модел на активация) нито в мозъка, нито в тялото (включително в лицевите изражения) на нито една от тях – тоест няма един координиран пакет от реакции, който да е универсален при никоя емоция; няма химично съединение в мозъка или в нервната система изобщо, което да е свързано с емоции; дори всъщност в някои култури хората не преживяват емоции – нямат концепция за тях, не ги конструират и преживяват (а изпитват само афективни чувства, за които ще стане дума по-надолу).
Когато преживяваме емоции имаме чувството, че се случват на нас, че ни връхлитат и превземат и ни карат да правим и казваме неща, които иначе не бихме. Но всъщност не е така – мозъкът ни създава определени преживявания като в същото време ни заблуждава как тези преживявания са създадени. И така стигаме до водещата теория за конструираните емоции, с която ще ви запозная.
Теория за конструираните емоции:
Мозъкът ни създава всяко наше психично/ментално преживяване и емоциите са просто един от тези конструкти (някои други такива конструкти са мислите, възприятията, спомените, вярванията, интерпретациите). Не е задължително мозъкът ни да създава емоции – понякога той „прави“ смисъл от сензорната информация (от тялото ни и от света) по някой от другите начини – един път като мисъл, друг път като възприятие, трети път като емоция. Всички те са сложни „измагьосани“ (създадени) от мозъка ни конструкти, които той създава автоматично и несъзнавано според ситуацията/обстоятелствата, за да придаде смисъл на случващото се в организма ни и средата – те са най-доброто предположение на мозъка за това, което се случва в/с нас в момента (и съответно какво трябва да направим). Той създава тези конструкти използвайки краен брой общи базови съставки (градивни блокове на тези преживявания). Така биват създадени всичките ни преживявания, които имаме, а те повлияват всички действия, които предприемаме. Следователно ние създаваме емоциите си автоматично и несъзнавано – те са изградени и заучени предположения на мозъка, които той конструира на момента при работата си. Това разбира се не е изцяло произволно, но не е и задължително да се случва по този начин. Изследванията показват, че в някои култури не правят разлика между мисли и емоции (имат единно преживяване на двете) и нито тяхното, нито нашето е правилно или грешно, просто те са се научили да придават значение на сензорната информация от тялото си спрямо случващото се около тях по съвсем различен начин от нашия (разграничение на мислите и емоциите, което е културен конструкт). Например ако си израснал в култура, която няма концепция за тъга (или друга емоция или изобщо емоции или дори разделението между мисли и емоции), то не преживяваш и не възприемаш тъга, защото мозъкът ти се е развил (свързал), така че да не произвежда такова психично събитие, защото този конструкт не съществува в културата ти. Някои култури дори нямат концепция за емоции и преживяват само афекти (прости чувства на приятно/неприятно; спокойно/напрегнато; комфортно/дискомфортно) – идващи директно от състоянието на вътрешните физическите системи в тялото. Не всеки създава емоции от тези усещания/чувства – дори ние невинаги го правим (понякога конструираме мисъл, физическо усещане, възприятие и т.н.). В западните култури заучаваме конструирането на емоциите от културата ни най-вече чрез езика.
Каква е целта на емоциите?
Обикновено ние/мозъкът ни конструира автоматично емоции (и съответно ги преживяваме), когато имаме интензивни телесни реакции. Това най-често се случва когато се сблъскаме с нещо неочаквано било то стресор (стресираща ситуация, проблем, заплаха и т.н.) или приятна/желана ситуация, но може да е и просто поради внезапни промени в телесните усещания без външни промени. Затова емоциите са свързани с телесните ни реакции и физическото ни преживяване, защото те са нашето въплътено разбиране (интерпретацията на мозъка ни) за това какво означават телесните ни усещания и промените в тях (интероцепция), в контекста, в който се намираме (екстероцепция) при наличния ни минал опит. Защо? За да знаеш какво да правиш – от какво имаш нужда, така че да останеш жив и да се чувстваш добре, защото това е работата на мозъка – да управлява тялото ефективно (затова е еволюирал мозъка, а не за мислене, възприятие, чувстване или друга висша корова дейност, които всъщност са страничен продукт от стремежът за ефективно управление на тялото). Ако се чувстваш гадно – не знаеш какво трябва да направиш, но ако се чувстваш тъжен или гневен или самотен – можеш да го припишеш на определени причини и има възможни неща, които да направиш – тоест мозъкът ти може да предположи кое да пробваш, за да се почувстваш по-добре и да достигнеш определено желано състояние. И ако това се осъзнава може да се търси съзнателно и съответно да се реализира по-успешно (какво се случва в мен, защо, какво мога да направя, от какво имам нужда – в какво състояния искам да бъда и как мога да го достигна).
Емоциите ни могат да са ирационални, нелогични и необосновани, защото представляват просто предположение на мозъка ни за непосредствените вътрешни и външни промени и съответно не е задължително това предвиждане да бъде вярно, точно, универсално или истинно – може да грешим относно този смисъл и/или относно причините да се чувстваме по определен начин или изобщо да не можем да установим причината. Точно затова е добра идея да не ги приемаме за чиста монета на сто процента, а да имаме едно на ум и да се опитваме да сверяваме преживяването ни с реалността отстрани – като страничен наблюдател. Ако данните и реалността показват, че грешиш – тогава не трябва да им се доверяваш независимо колко истинни изглеждат и колко силно ги преживяваш. Добре е да поддържаме нагласа на отворен ум, че концепциите, които мозъкът ни е конструирал (включително и емоциите ни) и през които възприемаме и преживяваме света не дават пълна/точна картина и е възможно понякога да грешим относно нещо.
Мозъкът контролира тялото ти през цялото време независимо дали го знаеш, дали чувстваш и мислиш за това или не – дори по време на сън определени мозъчни зони са активни. Мозъкът репрезентира сензорните последствия от телесните промени в организма ни, които не чувстваме директно през повечето време (промени в сърдечния ритъм; дишането; храносмилането; метаболизма и нивата на енергия и т.н.). Тази репрезентация представлява афектът/афективни чувства/настроението, който е свойство на съзнанието и е универсалното за всички хора (за разлика от емоциите). Те са нещо като прост обзор на случващото се в тялото ни и съответно информацията от тях е доста базова: чувствам се приятно/неприятно или добре/зле; комфортно/дискомфортно; спокоен/напрегнат; буден/сънлив, но този обзор дава информация за вътрешните състояния на физическите системи в тялото ни. Афективните чувства не са емоции, въпреки че понякога биват използвани за конструирането на такива, най-често при внезапната им рязка и силна промяна. Но освен като емоции, на тези промени може да бъде придаден смисъл и като физически усещания – на глад/ситост, гадене/приятно усещане, на определено възприятие или мисъл за света или даден човек (например, че е невъзпитан/грубиян/идиот). Следователно физически промени в тялото ни нямат вътрешно присъщо/вродено/свойствено емоционално значение, а мозъкът ни им придава смисъл като емоции (или друга абстрактна категория), защото е машина за правене на смисъл – постоянно предполага значението/ интерпретира смисъла на сетивната информация (идваща отвътре и отвън). И понякога придава смисъл на тези физически усещания или промени като мисъл, друг път като възприятие, трети път като емоция, четвърти път като глад/гадене/друго физическо усещане. Но самите промени в телесните показатели нямат свойствено емоционално значение. Това не значи, че тялото ни прави произволни неща/телесни реакции, а че понякога, когато ни се вдигне кръвното и/или пулсът, то мозъкът конструира гняв, друг път страх, трети път тревожност/стрес, но няма различим модел на активация при всяка категория.
Това има един огромен плюс – имаме повече контрол върху тях отколкото си мислим – имаме възможност да ги управляваме до голяма степен (което ще обясня в продължението). За целта е необходимо да знаем КАК мозъкът ни конструира емоциите ни.
Как мозъкът ни създава емоциите?
Мозъкът ни използва три базови съставки за създаване на всяко психично/ментално събитие, което преживяваш. Подобно на кулинарията – съставките ползвани в нея са общи – ограничен брой, но рецептите/комбинациите им са уникални и безкрайни. По същият начин мозъкът комбинира тези градивни блокове (според различните им стойности в момента) и създава емоциите, които преживяваш на момента. Затова нямаш един гняв/радост/тъга, а цяло множество/инстанции/група от тях.
Кои са базовите съставки на емоциите?
1) Първата и най-основна е сензорната информация от тялото (интероцепцията) – това е усещането ни за вътрешното състояние на тялото ни. Може да бъде както съзнателна, така и несъзнавана. Плод е на процеса на интегриране на мозъка на телесната информация идваща от тялото (през нервните пътища и сигнали). Тези сигнали идват от нашите основни системи – дихателна; сърдечносъдова; стомашно-чревна; пикочно-полова; ендокринна; имунна и т.н. Това представлява обобщение на физиологичното състояние на организма и биологичните системи в него, което е важно за поддържането на хомеостазата (динамичното равновесие – поддържането на стабилни постоянни условия). Афективните чувства (приятно/неприятно и напрегнато, възбудено/спокойно, отпуснато) представляват този обзор на бюджета на тялото ни, който е критично важен за това да се чувстваме добре, за което може да прочетете ТУК. Обикновено когато афективните усещания/промени са много силни в западните култури им придаваме смисъл като емоции. Най-базовите основни чувства/усещания (афект, настроение) идват от физически промени в тялото, въпреки че обичайно не го преживяваме по този начин всъщност е точно така (вижда се в свързването и работата на мозъка чрез модерните технологии и изследвания).
2) Втората съставка е сензорната информация от средата (екстероцепцията). Това е всичката информация отвън (от сетивата) и контекстът, в който се намираме. Например ако се намираме в желана ситуация (например обичаме влакчета на ужасите) – тогава телесните реакции, които преживяваме (висока физиологична възбуда) ще бъдат интерпретирани като вълнение и приятна възбуда; ако се намираме в нежелана ситуация (например трябва да говорим пред хора и това е нещо, което не обичаме да правим) – същите тези телесни реакции, ще бъдат интерпретирани като тревога, страх, притеснение; ако се намираме в неутрална ситуация – тичаме, караме колело, тренираме с тежести, то същите тези телесни реакции (физиологична възбуда – увеличения сърдечен ритъм, учестеното дишане, адреналинът в кръвта) ще бъде възприемана и преживявана неутрално..
Забележка: може източникът на промените да е предимно външен или предимно вътрешен или най-често – комбинация от двете.
3) Третият компонент са вътрешните ни модели на света, които се базират на миналия ни опит. Те са ключови за несъзнаваните ни предвиждания (което може да прочетете в статията „Как работи мозъкът ни част1“). През цялото време докато си буден мозъкът използва миналите ти преживявания организирани като концепции/вярвания/модели, за да напътства действията ти и да придава смисъл на усещанията ти. Когато бъдат активирани емоционални концепции тогава мозъкът конструира инстанции на емоциите. Те биват създадени от целият мозък при взаимодействието между множество мрежи/зони в него. Ако в определена ситуация си преживял определени емоции – тогава е смислено мозъка ти да конструира същите емоции в подобна ситуация. Щом си жив значи си оцелял и следователно ти е свършило работа в миналото. Не можем да променим миналото, но това, което можем да променим е вътрешните модели, които имаме – преживяването ни за него, интерпретацията ни на случилото се и вътрешните усещания, които то провокира у нас. Това е най-трудната съставка за промяна и е основното нещо, с което се работи в психотерапията и психологичното консултиране и психотерапевтичната работа отнема месеци (а в по-неблагоприятните случаи и години).
През цялото време докато си буден мозъкът комбинира тези три съставки и предполага какво е най-добре за организма ти като в процеса понякога конструира емоции, когато това е нужно. Рецептите са уникални, но съставките са общи и са ограничен брой. Ти/мозъкът ти създава емоциите, които преживяваш и понякога го прави погрешно – неадекватни емоционални реакции = погрешни интерпретации/разбиране за случващото се (грешка на предвиждането).
Следователно можем да влияем на процеса на конструиране на емоциите ни след като знаем как се осъществява той и на какво се базира. Това ни дава възможност да придобием известен контрол над това, което преживяваме, за което ще пиша в следващата статия-продължение.
Допълнителна информация:
Самата интероцепция вероятно улеснява или дори е условие за възникването на самосъзнанието и самоосъзнаването.
Въпросът как телесните усещания (нещо физическо) биват трансформирани до нещо ментално/психично (афект, чувства на приятност или неприятност) е ключов за разбирането на съзнанието. Все още не се знае как се случва (въпреки че се знаят части от мозъка, които са важни за това).
Какво означава това за тъй наречените базови емоции – няма ли все пак базови емоции като страх, изненада и други?
Изненадата представлява разминаването (грешката) между предвижданията, които сме генерирали и реалният резултат (тоест някакво състояние, но не емоция).
А по отношение на останалите – моята теория е, че базовите емоции всъщност не са емоции, а са нещо друго – нещо, което не е конструирано, а е изначално вградено в нас (hardwired), например инстинкт, драйв или друга подобна биологична категория (различна от емоция) със съответни прилежащи автоматични реакции (например при опасност/страх – замръзване, бягство, борба). Тези базови биологична неща (драйвове, инстинкти, друга категория) биват погрешно концептуализирани като базови емоции, когато всъщност са нещо друго.
А всички останали емоции (различни от базовите) са наистина емоции и са конструирани като заучаваме как да правим това още от 2-3-годишна възраст от средата/културата ни. И понеже ги заучаваме рано и ги конструираме автоматично и несъзнавано, то затова ги бъркаме с дълбоко биологичните неща/драйвове/инстинкти, които са свързани с оцеляването и базовите ни потребности – безопасност (страх) и принадлежност (радост).