В цялата тази обсебеност на модерността от цели, постижения и реализирането им, се пропускат няколко много важни въпроси, които имат отношение към удовлетвореността ни от евентуалното постигане на тези цели, а именно: Защо искаме това, което искаме – самото нещо ли искаме или вярваме и очакваме, че то ще ни донесе и нещо друго?
Това, което искаме съвпада ли с това, от което всъщност имаме нужда (това, което наистина всъщност искаме) и ще ни накара ли наистина да достигнем желаното състоянието на нещата, което искаме?
Независимо дали искаме:
– партньор/ка/деца/семейство/приятели/близки хора;
– пари/коли/яхти/самолети;
– постижения/успехи/титли;
– власт/сила/секс и други;
то тези желания обикновено са налични не заради самите тях, а защото хората съзнавано или несъзнавано вярваме и очакваме, че когато получим/постигнем въпросното нещо, то тогава те ще достигнем някакво целево вътрешно състояние – да се почувстваме по определен начин като например: „Когато получим/постигнем Х, то:
– ще се почувстваме удовлетворени/пълноценни/достатъчно добри;
– ще се почувстваме уважавани/харесвани/обичани/ценени високо;
– ще се почувстваме уверени/способни/силни/сигурни/спокойни/комфортно в кожата/тялото си;
– ще почувстваме значимост/наличие на смисъл по отношение на животът ни и нас самите;
– ще се почувстваме цялостни/цели/блажени и прочие.
Неслучайно на всеки ред присъства израза „почувстваме“ – защото не става въпрос за това дали обективно имаме или нямаме определено нещо (причини да се чувстваме по този начин или дали другите се държат с нас по определен начин или не), а за нашето вътрешно преживяване (защото много често има разминаване между тях).
На практика искаме да постигнем определено вътрешно състояние (което най-често е свързано с някаква неудовлетворена наша нужда) и си мислим, че като придобием съответното нещо/а – ще достигнем до това вътрешно състояние – ще се почувстваме по определен начин (тоест ще задоволим тази нужда, за която дори самите ние може да не сме наясно)…
Забележка: за социално свързаните цели (семейство, партньор, деца, приятели, група) може да се каже, че са дълбоко вкоренени в природата и биологията ни и съответно без поне някои от тях вероятно няма как да се чувстваме кой знае колко добре, но това не е темата, защото въпреки това описаната динамика присъства и при тях (макар и да е много по-„оправдана“ или логична/разбираема отколкото спрямо някои от другите).
Въпросното желание/цел/постижение се явява само начин за достигане на истинската цел (задоволяването на незадоволена нужда/достигането на определено състояние) – нещо като „прокси“. Мислим си, че когато най-накрая имаме това или онова (партньор, деца, семейство, къща, власт, успех/и, яхта, Х), то тогава ще се почувстваме добре/цялостни/завършени или уважавани/харесвани/обичани или сигурни/уверени/способни и т.н.
НО това е „губеща игра“, защото на практика обикновено не се случва – често дори ако получим/постигнем/реализираме въпросната цел, то все пак не достигаме желаното състояние.
Защото нещата не работят така – вътрешните ни преживявания не са стриктна функция от външните обстоятелства (не биват определени от тях или поне не напълно), въпреки че самите външни обстоятелства могат да допринасят в някаква степен за един или друг тип вътрешни преживявания.
Аналогия със зависимостите:
Вижда се лайтмотив подобен на този при зависимостите – човекът се опитва да постигне определено целево вътрешно състояние и съответно използва субстанции или поведения, които в дългосрочен план му вредят, но краткосрочно му осигуряват нещо – успокоение/вътрешен мир; енергия/ концентрация/настроение; премахване/притъпяване на болката (физическа или емоционална); удоволствие; разсейване; други желани приятни/положителни усещания/емоции/чувства. Тоест въпросното поведение/субстанция му дава нещо, което няма – носят му някаква полза като му осигуряват определено преживяване, което иначе не може да постигне сам… и точно за това той ги използва и вероятно ще продължава да го прави (първо защото има полза и второ защото се случват определени невроадаптации, които правят по-вероятно да го прави).
Липсва или има нарушена/намалена способност за саморегулация (регулиране на вътрешните усещания) и човекът се опитва отвън да регулира тези усещания/чувства (да получи положителни или да премахне негативни) чрез субстанции или поведения или има някаква липса, която човекът се опитва да запълни (може да се каже, че двете в известен смисъл са еквивалентни, защото когато изпитваме липса – преживяваме негативни чувства). Накратко и свръхопростено казано субстанциите и поведенията представляват опит за регулация на вътрешното ни състояние отвън.
Разбира се случват се много повече и по-сложни неща в мозъка и нервната ни система в процеса на развиване на зависимост, но това е тема за друга публикация, така че нека се върнем към текущата:
Аналогично в този сценарии – тези стремежи/желания/цели са опит да постигнем определено вътрешно състояние отвън – като си осигурим определени външни условия и отново може да се счете за опит да саморегулация отвън. Макар че определено това е много по-лек, по-желан и по-здрав вариант отколкото при зависимостите (включително понякога социално награждаван, например когато е свързан с постижения и успехи), то все пак той представлява „губеща игра“ – при него обикновено няма как да спечелим и да достигнем целевото състояние (да удовлетворим въпросната нужда), защото не можем директно отвън да налеем нещо вътре в нас (въпреки че определени налични външни условия могат да имат фасилитиращ ефект и да помогне за достъпването или изграждането на вътрешен ресурс).
Какви са проблемите при тази „игра“?
1) Вътрешните ни преживявания не зависят от това, което е обективно наличности в живота ни или зависят в много малка степен от тях. Примери много – от хора, които в затвора или в концентрационни лагери при ужасни външни условия успяват да запазят положително отношение към живота и другите до това, че много от най-успешните и богати хора се чувстват неудовлетворени/непълноценни/нещастни… Във всеки случай се вижда, че вътрешното ни преживяване НЕ Е или е много малко свързано с външните обстоятелства.
Тоест дори да придобием тези неща – няма никаква гаранция, че ще се почувстваме така както искаме и сме целели. Всъщност много често в реалността се случва точно обратното, защото очакваме/искаме нещо външно да ни даде или да повлияе на нещо вътрешно…
2) Когато е по отношение на другите – получаване на уважение, признание, любов, внимание, валидация, харесване и прочие – отново няма никаква гаранция, че ако придобием или постигнем това или онова, то задължително ще получим някое/и от изброените…
3) Дори и горепосоченото в 2) да се случи и да получим тези неща отвън (от другите) – то тогава е възможно:
3.1) Или ние все пак да не ги почувстваме вътрешно
3.2) Или да приемем, че сме ги получили само защото сме придобили/постигнали/имаме Х и следователно не ги получаваме/заслужаваме по начало (заради това, което сме), а заради това, което сме направили/получили/имаме, което може да ни накара да се чувстваме още по-зле.
Следователно дори когато печелим тази „игра“ – отново губим на практика и затова я наричам „губеща игра“, защото няма как да спечелим. Да се опитваме да постигнем вътрешно състояние чрез външни неща дългосрочно води до провал в огромен процент от случаите.
Забележка: както споменах все пак има нюанси – определени външни условия могат да ни помогнат да достъпим (ако вече имаме) или да изградим/генерираме въпросните вътрешни състояния или ресурси. Точно това се случва и при психотерапията – външни ресурси (терапевта и различните психотерапевтични способи) спомагат за активирането/събуждането/достъпването и канализирането на определени вътрешни състояния/ресурси или за създаването им (ако изобщо не са налични, което е по-трудната задача). Като целта е човекът да интернализира тези способности и ресурси, така че да ги има вътре в себе си и да усвои способността да ги достъпва при нужда (ако вече го има). Така че в някакъв момент вече да няма нужда от терапевта и да може да се саморегулира (да се справя с и да управлява вътрешните си усещания независимо колко болезнени, неприятни и интензивни са).
Какво да правим тогава? Каква „игра“ да играем?
1) Необходимо е да идентифицираме истинската ни нужда/цел – какво всъщност наистина се опитваме да постигнем посредством външните ни цели.
2) След това да видим как наистина самите ние можем да си осигурим/постигнем това вътрешно състояние/усещания/чувства/преживявания.
Ако успеем да го направим на практика – резултатът не е, че започваме да седим на дивана в блаженство и нищо да не правим в живота си. Но това, което се случва е, че превключва на 180 градуса изходната ни позиция и мотивацията ни – вече не сме водени в това, което правим предимно от дефицитарна мотивация (на липсата) – отчаяние, липса, недостиг, опит да се почувстваме добре относно себе си, а действаме от позиция на пълноценност, вдъхновение, творчество, смисъл.
Това тотално променя „играта“, която играем в печеливша – такава, при която печелим ежедневно просто от това, че я играем без да ни е важен резултата, въпреки че все пак успехите в нея могат да допринесат да се чувстваме дори още по-добре.