Много често можем да чуем и прочетем, че е по-добре да не се сравняваме с другите и да не го правим, но това не е много полезно, тъй като всъщност е невъзможно и противоестествено за нас хората. Ние сравняваме външния си вид, представянето и способностите си с другите, което понякога ни кара да се чувстваме добре относно себе си, а друг път доста зле и въпреки че не е добра дългосрочна стратегия за удовлетвореност, за всеки от нас би трябвало да е ясно, най-малкото от личен опит, че сравняването с другите ни е толкова дълбоко присъщо, че дори е вкоренено в нас на невробиологично ниво.
Защо се сравняваме с другите, трябва ли да не го правим, можем ли изобщо, какви са последиците и какво можем да направим, така че да смекчим негативните ефекти, ще разберете в тази публикация.
Причината за това е, че сме социален вид и отношенията ни с останалите в групата са едно от най-приоритетните за нас неща (веднага след оцеляването и физиологичните ни потребности).
Защо това е толкова важно – защото в еволюционното ни минало, когато сме живяли в племена по 100 човека, ако не се разбираме добре с групата или някои хора в нея, то може да бъдем изхвърлени и да останем сами в пустошта и да умрем. Както се вижда за нас е изключително важно да се разбираме добре с околните (нашето племе).
По-леките рискове при поведението в група включват придобиване на нисък социален статус и лоша репутация сред околните и съответно по-лош достъп до определени облаги (храни и блага, възможност за избиране на партньор, уважение и харесване и т.н.). Изключително важно да знаем къде се намираме в йерархията (социалния ни статус) – тъй като това определя до известна степен поведенията ни – какво и спрямо кой е подходящо или дори позволено да правим и какво не. Всъщност това е толкова важно, че имаме цяла вътрешна система, която да следи за нашата позиция сред останалите в групата – това е серотониненергичната ни система. Освен нея отношение към социалния ни статус и това как се чувстваме има допаминенергичната система. Серотонинът и допаминът отговарят за множество функции в оргамизна, но сега ще се фокусираме само върху една свързана с темата – а именно статусът. Пълната картина относно ролята на тези 2 системи за социалния статус е неясна и се провеждат множество изследвания с хора, маймуни и мишки за постепенното установяване на механизмите на действие.
Истината е, че така както сме еволюирали не е възможно да избягаме от темата за социалния статус – дори някой да казва, че не го интересува – това няма значение и не важи, тъй като иска или не, мозъкът му смята друго по въпроса и постоянно калкулира и взима предвид позицията му в йерархията (по-точно във всички йерархии/групи, в които участва предвид сложно организираните ни общества в модерния свят). Още повече, че публичното обявяване на позицията, че човек не се интересува от социален статус и това къде се намира спрямо другите всъщност звучи като завоалиран начин и инструмент сам по себе си за придобиване на статус – „аз съм над тия неща, не ме вълнуват тези дреболии“.
Мозъците ни постоянно регистрират сигнали от социалната среда и пресмятат как другите ни възприемат и къде сме ние в йерархията, както и на това до какви изменения в него и реакции на другите биха довели определени наши действия.
Социалният статус е нещо изключително сложно и повлияно както от биологията ни, така и от средата/културата ни и за него ще напиша отделна подробна статия в бъдеще, но сега ще бъде коментиран само накратко в отношението си към социалните сравнения.
Приблизителният начин, по който се случват нещата е следният:
Когато се справяме добре спрямо останалите в групата (например печелим двубои/състезания или постигаме успехи) това води до увеличение на нивата на тестостерона (който ни дава усещане за сила и мощ) и допамина (който ни дава удоволствени усещания – като при оргазъм), а освен това обикновено заради това другите реагират по положително на нас – показват ни повече уважавение, обръщат ни повече внимание или дори да ни се възхищават и да ни отдават чест, а това води до повишаване на нивата ни на серотонин, което ни дава усещане на благополучие и задоволство (наситеност тип приятни изживявания, а не оргазмен тип), увеличена увереност, спокойствие и желание за сътрудничество.
Когато се проваляме, не се справяме добре спрямо останалите (или така ни се струва) това води до намаляване на тестостерона (намаляване на чувството за сила и мощ) и увеличаване на нивата на норепинефрина/нордареналина (който ни дава усещане за страдание/агония при загуба), чиито физиологични ефекти влияят на поведението ни и излъчването ни и в комбинация с неуспехът обикновено водят до намалено внимание, интерес, уважение и признание на другите към нас и се случва обратното – нивата на серотонин спадат и се чувстваме потиснати, депресирани, липсва ни енергия, тъжни, напрегнати и тревожни, имаме негативни мисли, ниска самооценка и понижено сексуално желание (в допълнение на първоначалните неприятни усещания от загубата).
Същото се наблюдава и при животни, които печелят или губят двубои с друго животно и при спортисти печелещи или губещи състезание/мач – нивата на няколко важни невромедиатора и хормона се повишават или понижават спрямо това дали си спечелил или загубил. Това са вътрешните ни системи вземащи предвид събитията в социалната среда и реакцията на хората (а и нашата собствена до известна степен) и водещи до количествена секреция, което да отговаря на възприетата ни позиция в йерархията. Така се създават порочни кръгове, при които хората/животните на върха е много по-вероятно да останат там, а тези на дъното да останат на дъното, защото след като веднъж си победител/загубил след това е по-вероятно да се повтори същото, тъй като се задвижват хормонални и невротрансмитерни промени, които да подсилят статуквото.
За щастие ние хората сме съзнателни и можем да планираме целенасочено как да се измъкнем от негативната спирала на губещия и да го реализираме, докато останалите животни до голяма степен нямат тази опция и трябва да разчитат на късмет. Това със сигурност не е лесно и приятно, но според мен е за предпочитане пред живота на тихо отчаяние, потиснатост, нещастие и мрънкане.
От научните изследвания по темата изглежда, че всичко казано по-горе се отнася много повече за мъжете отколкото за жените (тъй като откритията на учените показват, че невротрансмитерните и хормоналните системи на мъжките екземплиари са много по-чувствителни към промени в статуса отколкото на женските). Вероятно това, че в традициите на почти всички култури по света има събития по „спечелването/доказването“ на мъжествеността (встъпване в мъжествеността, ставане на мъж и т.н.) чрез извършване на съответните необходими дела според конкретната култура са свързани по някакъв начин с това.
От всичко казано до тук е очевидно, че сравняването с другите е до голяма степен вкоренено в нас и биологията ни и не можем да го премахнем дори и да искаме. Имайки това предвид ще разгледам последствията свързани с неизбежността му и какво все пак бихме могли да направим, че да минимизираме потенциалните негативни ефекти за нас.
Логически и рационално погледнато не е добра идея да се сравняваме с другите – това е „губеща игра“ – винаги ще има някой по добър от нас във всичко, дори и да сме временно най-добрите в нещо, то след време ще се появи някой, който ще е по-добър от нас, така че винаги е източник на неудовлетворение. Освен това е „нечестно“ (спрямо нас и спрямо тях), защото имаме различен генотип (генетични заложености) и различен опит, който е модифицирал тези изначално различни дадености и съответно няма как да се сравняваме един с друг – не е възможно да сравняваш различни неща адекватно. На практика единствено адекватно и „честно“ е да се сравняваме с версия на себе си от миналото, НО за съжаление, както вече обясних – не можем да изключим напълно социалното сравняване, тъй като е дълбоко вградено на невробиологично ниво. Вероятно все пак съзнателните усилия насочени към сравняване само със себе си могат да имат известен положителен ефект, така че това е един аспект, по който можем да действаме целенасочено.
Да, сравнението с другите е неизбежно до някаква степен, но прекомерното такова говори за вероятни подлежащи страхове или комплекси – ако прекалено се сравняваме с другите значи се опитваме да разберем и да знаем постоянно къде се намираме в групата – тоест изпитваме вътрешна несигурност относно себе си и постоянно проверяваме и пре-проверяваме как се движа и къде стоя спрямо другите – да си потвърдя, че се справям достатъчно добре, че съм достатъчно стойностен, че ставам в това или онова или по принцип. Досещате се, че това не е особено полезна въртележка, на която да се въртите постоянно по много причини и освен това допълнително комуникира и бетонира нисък статус, затова е добре, ако осъзнаете, че го правите да вземете мерки – да го прерязвате на момента колкото може по-бързо и да се справяте с него (най-често чрез когнитивно-поведенчески техники на когнитивно реструктуриране, възприятийно прерамкиране/преформулиране, наводняване, медитативно наблюдение и пропускане и други) – затова може да ви помогне психотерапевт (или психолог, който се обучава за такъв и е наясно с използването на споменатите методи).
Селективното сравняване (например само с хора, които се справят по-лошо от нас в нещо) може да се изполва като повърхностна стратегия за напомпване на самочувствието и облекчаване – да се почувстваш по-добре относно себе си без да правиш нищо смислено и градивно, просто като се сравняваш с някой, който е по-зле от теб. Не е нужно да казвам, че това е повърхностна стратегия и самочувствието на човекът е въздух под налягане – като балон, който лесно може да бъде спукан.
Разбира се възможно е и човек да се сравнява селективно само с хора, които са по-напред или по-добри от него в нещо – тогава това се превръща в мъчение, закачайки се за собствените му усещания за недостатъчност и малоценност – това също не е „добра игра“, която да играем, така че е желателно за наше добро да спрем да го правим. Същите гореизброени и други техники могат да влязат в употреба и тук – за селективното сравняване.
Ролята на социалните мрежи
Със сигурност социалните мрежи допринасят много силно за сравнението – постоянното облъчване с образи (снимки и клипчета) на други хора (познати или непознати) правещи едно или друго нещо много по-добре отколкото ние някога бихме могли или прекарващи си добре (или поне изглежда така отвън лъскавата опаковка, но какво е отвътре – не се знае), докато ние се чувстваме потиснати, тъжни, ядосани или уморени – можем само да си представяме ефектите от това върху мозъка ни предвид, че досега никога не е имало нищо такова в света.
Да, когато са добре дозирани и селектирани, тези образи могат да се ползват за подхранване на мотивацията за действие и себереализация, но лесно може да се отиде в крайност, която да доведе до негативни ефекти за нас.
Все пак не препоръчвам тотално да не ги използваме – такъв е светът в момента и не е добра идея прекалено да се бием/противопоставяме срещу него, а да използваме наличното по градивен и полезен начин – в случая това представлява умереното използване (което всеки сам може да прецени какво е за него). Ограничаването на времето в социалните мрежи (по собствените стандарти за ограничение) със сигурност е едно от най-добрите неща, които може да направите за себе си в модерния свят. Причината не е само социалното сравняване, но за социалните мрежи може би ще отделя цяла бъдеща публикация, тъй като е дълга и комплексна тема сама по себе си.
Как да използваме всичко казано досега, така че да постигнем максимално удовлетоврение
Както казах няколко пъти – невъзможно е напълно да премахнем процесът на социално сравняване, така че това, което е най-подходящо в случая е да го използваме по максимално полезен за нас начин. Как да направим това?
Изключително важно е, че повишаването на нивата на серотонинът не зависят от самите ни успехи, а реакциите на околните към нас (получаване на внимание, уважение и признание, а при животните – получаване на знаци на подчинение от останалите животни), а липсата и неполучаването им до намаляването му (а не самите провали) – просто в животинския свят винаги, а в човешкият доста често двете са свързани – постиженията обикновено водят до положителни реакции и отношение от околните, което води до повече серотонин и съответно чувство на задоволство, увереност, отпуснатост и спокойствие – тоест не са самите постижения, а реакцитие на околните спрямо нас (които често се базират на постиженията ни или липсата им).
За целта е необходимо да се справяме поне горе-долу добре в групите, в които сме и следователно е добре да избираме такива групи и занимания, в които сме в горната половина на представящите се, но и освен това да получаваме положително отношение от социалното си обкръжение (уважение, внимание, признание, приемане). По-възможност е добре да не сме сред най-добрите 5% от хората, тъй като тогава вероятно не трябва да сме в тази група, а в по-висша лига така да се каже. Поговорката, която най-добре описва това е „по-добре да си голяма риба в малко езеро отколкото малка риба в голямо езеро“ – ако си най-бедният човек в квартала на богатите вероятно ще се чувстваш доста скапано, от друга страна ако си сред най-богатите в квартала на средната класа, то ще се чувстваш доста добре от този факт – това важи за всичко – и за работното място, за това какъв партньор ще намериш, за хобита и спортове). За да имаш възможност изобщо да се чувстваш добре е необходимо да се справяш сравнително добре или поне на средно ниво спрямо непосредствената група от хора сред която си, така че да се възползваш от серотониненергичната и допаминенергичната ти системи и да усещаш повече задоволство, спокойствие и увереност в живота си.
Ако човек покрива тези критерии, но все пак се сравнява прекалено много, чувства, че това което има не е достатъчно и е неудовлетворен, то вероятно става дума за комплекс за малоценност и вътрешно чувство за недостатъчност – тогава е необходимо да се работи по това (най-добре със специалист – психотерапевт или психолог), тъй като в случая условията във външната среда са достатъчно добри, че да не са извор на тези усещания и колкото и човек да се опитва да напълни отвън тази липса/недостатъчност, да свръхкомпенсира тази малоценност, то това няма да се получи – още една „губеща игра“, която не е добре да играем.
Понякога това може да е израз на чувството, че не реализираш пълно потенциала си, че можеш повече от това, което показваш/правиш сега – това е различен случай, но може да е трудно да се разграничат двете едно от друго.
Всичко това е свързано и с една истина, която се избягва в наши дни – че не всеки от нас може да бъде Айнщайн, Роналдо, Юсейн Болт или който и да е друг човек на върха или дори по-добър от еди-кой-си познат в еди-какво си и това е напълно ОКЕЙ – всъщност чисто статистически повечето от нас ще се справят средно добре в повечето неща и ще имат средно статистически живот и в това няма нищо лошо, стига да не се получава негативен контраст с изкривени свръхвисоки очаквания дошли отвън (от социални медии, от родители, от приятели и прочие), които сме приели за наши собствени (интернализирали сме ги или поне се идентифицираме с тях) и водещи до чувство за неудовлетвореност и непълноценност.
Не казвам да не се опитваме да правим повече, да постигаме повече и да успяваме повече, напротив – нека го правим, но не поради чувството за липса и комплексите ни, тъй като ако си мислим, че това ще ги компенсира успешно, то тогава сме в голяма заблуда и в крайна сметка ще останем недоволни, така че е добре да играем игри, които имаме шанс да спечелим, а не такива, които ще загубим със сигурност.
Накратко казано – добре е да организираме средата и живота си стратегически, така че да се чувстваме максимално добре като едновременно с това не седим на едно място, а се опитваме да реализираме максимално потенциала си и да изпълним целите си като премерено се тласкаме напред без да се самоизнасилваме в този процес. Ако всичко това е оптимизирано и човек няма наистина ужасен късмет (откъм здраве, житейски травматични събития и страдание), то не виждам как не би се чувствал добре през сравнително голяма част от времето.