Какво представлява издръжливостта – способността да продължаваш напред и да не се отказваш, когато искаш да се откажеш или когато другите се отказват?
Какво определя кога ще се откажем – на 15-тата или на 30-тата минута, на 1-вия, на 2рия или на 10-тия час, когато се занимаваме с дадена дейност, независимо дали тренираме, учим, упражняваме дадено умение или работим?
Ще изясня това от неврохимична гледна точка, така че да го изкарам от булото на мистерията и общите приказки и да свържем феноменологичното (преживелищното) проявление с конкретни неврохимични вещества, които се освобождават и механизми, които действат в мозъка и как можем да влияем на тези процеси съзнателно.
За целта първо ще обясня механизма на процеса на отказване/прекратяване на дадена дейност било то еднократно/за момента или перманентно завинаги.
Защо това е толкова важно? Защото за да успеем в каквото и да е, е необходимо единствено да не се отказваме, а да продължаваме напред с полагането на усилия и рано или късно ще достигнем целта или достатъчно близо до нея (разбира се очевидно е необходимо тези усилия да са адекватни и да водят в желаната посока – не можеш да станеш космонавт, ако по цял ден се упражняваш да станеш футболист например, и също така е важно целта да е възможна и постижима, което само по себе си е относително и трудно да се прецени със сигурност).
Всеки път когато действаме с усилие, то някакво количество норадреналин бива освободено в мозъка ни (а той задейства освобождаването на адреналин в надбъбречните ни жлези и така имаме прилив на енергия, увеличава се будността и бдителността, осигурява енергия на тялото ни и можем да действаме). С прогресивното полагане на усилия бива секретиран още и още норадреналин от локус церулеус (група неврони в мозъчния ствол, по-точно в моста), но “уловката“ е, че около тази зона също така има глиални клетки, които служат като брояч за това колко норадреналин е секретиран и когато бъде стигнато някакъв горен праг/горна граница (предполагаемо различна за различните индивиди) – тогава мозъкът изключва волевия контрол върху моторните вериги и спираме с дейността – отказваме се (било то за момента или дори завинаги).
Какъв е смисълът на този неврален механизъм?
При животните и хората целта на този механизъм е да следи за броя на положените усилия и това дали е постигнат резултат или не и ако не е постигнат успех/положителен резултат след определено количество усилия, то да спре с дадената дейност и да се откаже, защото очевидно полага напразни усилия и не се получава нищо. Това е подобно/разновидност/предишен етап преди заучената безпомощност – преживяването, че от дадена дейност/опити за нещо няма смисъл и не водят до резултат (или поне за нас не води до резултат). Ако по време на полагане на усилия те са неуспешни (не водят до желан резултат или в желаната посока), то норадреналинът се покачва все по-бързо и по-бързо, задействайки по-скоро рефлекса на отказване.
Идеята на това е да не бъдат хабени напразни усилия за нещо, което не дава резултат и очевидно няма смисъл от него – когато се натрупат достатъчно опити и провали/неуспехи, тоест се секретира достатъчно норадреналин, че да се достигне този горен праг – тогава гореспоменатите глиални клетки се активират и потискат следващите опити за действие като изключват волевия моторен контрол, за да спрем с тази безсмислена и недаваща резултат дейност. Това представлява отказването в лицето на липсата на желан резултат/успех и респективно достигането на провал. Всеки от нас (включително и всички животни) при достигането на достатъчно провали/неуспехи/липса на резултати в определена сфера независимо дали е физическа – спорт и тренировки (като тичане или вдигане на тежести) или ментална/мисловна – учене на езици, на програмиране, на биология, математика или практикуване на рисуване, танцуване и т.н. – каквото и да е, когато достигнем някакъв праг (количество секретиран норадреналин) – тогава се отказваме, просто не можем повече и спираме. Ако липсват положителни резултати и достатъчно дълго търпим неуспехи или изглежда, че не прогресираме в желаната посока, то норадреналинът бива секретиран все по-бързо и се отказваме по-бързо и лесно като обикновено на когнитивно равнище стигаме до заключението, че няма смисъл, че не е нашето нещо, не е за нас, нямаме заложби и прочие изводи и обяснения. Това са мозъчните вериги и съответно неврологичният субстрат и механиката на отказването от определена дейност след полагане на известно количество усилия – това е механизъм, дълбоко вграден в нас и във всяко животно (или поне всяко по-сложно устроено).
Разбира се норадреналинът и норадренергичната система не са изцяло лоши – без тях нямаше изобщо да можем да полагаме усилия, да сме будни и бдителни и организмът ни да е подготвен за действие, така че те са абсолютно необходим компонент за извършването на каквато и да е дейност, свързана с трудност, стрес и усилия. Ако тази система е прекалено неактивна, точно както и ако е прекалено активна, не бихме могли да извършваме какъвто и да е вид усилен труд или работа. Затова е важно да поддържаме нивата ѝ в оптимални равнища, така че да можем да се представяме/работим ефективно продължително време и да не се отказваме лесно.
На практика отказването е свършването/изхабяването на невралното ни гориво, което може да се случи дори при налично физическо гориво/енергия (гликоген в мускулите и глюкоза в мозъка) – двете не са взаимосвързани едно с друго, а отделни и всяко има значение и за да можем да извършваме усилена работа е необходимо и двете да са налични.
Това разбира се поражда въпроса можем ли да направим нещо, така че да предотвратим изхабяването на невралното горивото (достигането на горната граница на норадреналина), така че да можем да извършваме повече работа и усилия по желани от нас дейности? Да, можем – например всеки от нас е преживявал или най-малкото виждал някой друг да преживява следното: когато си на ръба на усилията си и имаш чувството, че не можеш повече, но достигнеш целта (победа над опонент, достигане на финална линия и прочие) или видиш, че целта е близо и е постижима – появява се внезапен огромен прилив на енергия, докато до преди малко си бил готов да припаднеш, да се откажеш и си чувствал, че си на ръба на възможностите си.
Как изобщо е възможно това и как се случва така че в един момент си на предела си, а няколко минути или дори секунди по-късно при постигането на успеха си зареден с енергия за часове или дори дни (ако спечелиш голямо състезание например – който го е правил знае за какво говоря)?
Отговорът е чрез ДОПАМИН:
Това се случва благодарение на допаминенергичната система (която е една от основните системи за възнаграждение в организма ни и когато се говори за нея в качеството и на система за възнаграждение е по-правилно да се каже мезолимбична система, но това са детайли) и освобождаването на допамин (който е невротрансмитер и невромодулатор) и води до намаляване на нивата на норадреналин и отлага във времето достигането на горната граница на норадреналин, при която спираме и се отказваме от това, което правим и по този начин ни осигурява допълнително неврално гориво, така че да можем да продължим още и да положим допълнителни усилия, когато иначе бихме се отказали.
Това на практика представлява издържливостта и устойчивостта – да можеш да продължаваш още по-дълго време спрямо повечето хора – да можеш да освобождаваш допамин по време на фазата на полагане на усилия/трудностите, така че да служи като буфер срещу повишаващите се нива на норадреналин и да продължаваш по-дълго отколкото иначе би могъл.
Ако полагаш усилия, но не освобождаваш допамин – тогава ще се отказваш и ще прекратяваш по-бързо работата/полагането на усилия, докато ако го освобождаваш ще можеш да издържаш повече. Това е така защото допаминът прави нещата/целите да изглеждат възможни и ни насочва навън към действия и стъпки по достигането им.
Тоест ако си решителен и амбициозен човек и работиш здраво към цел – значи норадренергичната ти система е силно активна (защото е активна при полагането на усилия и стреса), но ако не освобождаваш/получаваш допамин по време на преследването на целта, то ще бърнаутнеш/прегориш (ще свърши невралната ти енергия и ще се чувстваш изцеден, изхабен и без енергия).
Има и друг потенциален проблем – механизма dopamine reward prediction error, който съм описал в статията Мозъчни системи на възнаграждение – ако очакваш при целта да получиш повече допамин отколкото всъщност освободиш при достигането, то тогава ще се чувстваш неудовлетворен и разочарован, въпреки че си постигнал целта (представете си го така – очакваш когато нещо се случи/го достигнеш да е супер страхотно, но когато се случва/го достигаш то не е кой знае какво/не е както си очаквал, което активира мозъчните вериги на разочарованието и се чувстваме зле).
Следователно правилният модел/схема на освобождаване на допамин (балансиране на допаминенергичната система на възнаграждения) е изключително важен за продължителните усилия, преживяването на положителни усещания преди, по време на и след постигането на цел.
Добрата новина е, че тъй като сме хора, имаме някакъв съзнателен контрол върху себе си и вътрешните си процеси и можем да ангажираме челния си дял и в частност префронталната си кора и процесите отгоре-надолу, за да упражняваме известен контрол върху мисленето и действията си, така че да надмогнем някои от биологичните си системи (в случая норадренергичната – тази на отказването) чрез използването на други биологични системи (в случая допаминенергичната). Чрез различни мисловно-поведенчески техники можем да влияем на тези системи.
Как точно може да направим това ще разберете в следващата статия – Как да не се отказваме и да продължаваме напред?