Физиология на стресовия отговор

Това е втората статия от серията от публикации на тема стрес (която по-нататък ще премине в тревожни и страхови състояния, а още по-нататък в терапията им).
В миналата стана ясно какво са стресът и стресовият отговор, каква е целта им (за какво служат) и ролята на съзнаваното и несъзнаваното възприятие на ситуацията за интензитета им.
Както подсказва името на тази публикация – тя ще е свързана с физиологията на стреса – какво се случва в организма ни (тялото и мозъка), когато преживяваме стрес и опасност/заплаха?
Както споменах в началото на миналата статия стресът и тревожността са близки като физиологичен отговор – имат за цел да подготвят тялото за действие. Могат да се случат дори при липса на стимул – тоест без очевидна причина. Стресът е по-базовото от двете – не може да има тревожност без стрес.
Стресовият отговор е физиологичен отговор при наличието на стресор (външна или вътрешна неблагоприятна сила), който нарушава равновесието ни и причинява стрес в системите на организма ни. При тревожността и страхът може да се използва и директно думата заплаха/опасност или потенциална/възприемана заплаха/опасност.

Оценката на стресора и активирането на стресовият отговор зависят от еволюционни стари подкорови мозъчни структури, които реагират невероятно бързо и автоматично на възприет стрес/заплаха.
Първо организма ни (мозъка ни) преценява дали ситуацията е стресираща или не. Това се базира на оценката/интерпретацията на амигдалата (алармената система на мозъка) за сензорните данни от средата сравнени със спомените ни за миналото за сходни ситуации (какво се е случвало преди в такива ситуации) и нашите ментални симулации (или проекции) – какво би могло да се случи. Ако амигдалата оцени ситуацията като стресираща/опасна/заплашителна, то се активират 2 пътя или механизма, които осигуряват задействането на стресовият отговор чрез доминираща активация на симпатиковия дял на вегетативната нервна система (това е обичаен случай – когато нещо е много важно за тялото ни – има повече от един механизъм, който може да го задейства):
1) амигдалата задейства освобождаването на хормона остеокалцин от костите ни (от скелетът ни – буквално). Остеокалцинът по сложен механизъм прави така че симпатиковия дял на вегетативната нервна система да доминира (понижавайки активността на противоположния дял – парасимпатиковия) и в резултат се активира отговорът борба-или-бягство. Остеокалцинът е необходим за значителното увеличаване на енергийните разходи, циркулиращата глюкоза, температурата, сърдечният ритъм на тялото при излагане на стресори. Изследванията при мишки показват, че за стресовия отговор не е задължително необходим адреналин, а той може да бъде медииран и само от остеокалцинът. При мишки без възможност за освобождаване на адреналин дори една инжекция с остеокалцин води до активиране на остър стресов отговор. Следователно стресовият отговор и реакцията борба-или-бягство не е редно да се приписва на адреналина и надбъбречните жлези (или поне не изцяло), а и на скелетът (костите).
При вторият път:
2) амигдалата праща сигнали до хипоталамусът (който се грижи за поддържането на хомеостазата и е нещо като команден център на мозъка и тялото), който също е отговорен за стресовият отговор. Той активира първо една от две пътеки/компонента на стресовия отговор – тази за внезапен, интензивен, краткосрочен, моментен стрес (другата е за продължителен, хроничен стрес и тя се активира след изветно време). И двете са свързани с надбъбречните жлези, но с 2-те им различни части – едните секретиращи адреналин, а другите – кортизол.
При първата хипоталамусът активира симпатиковия дял на вегетативната нервна система, която стимулира надбъбречните жлези да освобождават адреналин в кръвта и това допринася за активирането на вече споменатата реакция на известната като борба-или-бягство реакция, която съм споменавал ТУК и ТУК. Вследствие на това се осъществяват множество физиологични промени:
– разширяват се зениците ни и се фокусира погледа ни – за да можем да фокусираме зрението си върху заплахата;
– увеличава се сърдечния ритъм и кръвното налягане – подготовка за действие (бягане или борба);
– дишането става по-плитко и учестено – за промяна на балансира на кислород и въглероден диоксид в тялото – поради горната цел;
– кръвта се пренасочва от крайниците и дори от мозъка към мускулите и основните органи – затова мисленето е влошено/затруднено тогава и крайниците ни стават студени;
– кръвоносните съдове се стесняват, за да може при нараняване да не загубим кръв;
– освобождава се кръвна захар – с цел повече налична енергия за действие;
– променя се възприятието ни за време – вътрешният ни часовник се забързва и чувстваме, че сякаш времето тече по-бавно от обичайното – че би трябвало да е минало повече време отколкото всъщност е;
– изключва или забавя всички нерелевантни за оцеляването функциихраносмилане, полови/репродуктивни (ако сте в състояние на паника или близко до него, тоест в ситуация на живот и смърт (или възприемана за такава) – няма как да правите секс – не сме създадени да го можем), поправяне на увреди по клетките и тъканите, образуване на нови клетки и прочие – не ви трябва да изпитвате глад или да мислите за храна или за секс, ако трябва да спасявате живота си; освобождаване на адреналин, а при по-продължителен стрес и кортизол.
Някои от тези промени водят до/се преживяват като сърцебиене, прилив на енергия, топли и/или студени вълни, потене, треперене и други – неслучайно те са налични при хората с тревожни състояния.
Тези промени стават автоматично и бързо за секунди, че и по-малко даже без човек да ги осъзнава. Всъщност тези реакции се задействат от амигдалата и хипоталамуса толкова бързо, че това се случва още преди зрителните центрове на мозъка да са имали възможност да обработят напълно зрителната информация. Затова успяваме да се отдръпнем и да не ни блъсне кола внезапно или подскачаме когато видим нещо наподобяващо змия (а се окаже пръкча) и прочие – още преди да знаем какво правим и защо го правим.

Ако заплахата е била моментна – след като сме се спасили от заплахата, то превключваме на парасимпатиковия дял на автономната нервна система, за да се успокоим и възстановим (поне така работят нормално нещата, но е възможно да се наблюдават дисфункции – например при някои хора преживели травматично събитие).
Ако обаче стресът се окаже продължителен (мозъкът продължава да възприема обстоятелствата ни за опасни), то след първоначалния изблик на адреналин, хипоталамусът активира вторият компонент на системата за стресов отговор – хипоталамо-хипофизно-надбъбречна ос. Това е втората пътека при която хитаполамусът секретира неврохормони, които активират хипофизата, която стимулира надбъбречните жлези да секретират кортизол. Кортизолът е по-бавно действащ от адреналина. Когато бива освобождаван адреналин дълго време (часове наред) – това води до освобождаване на кортизол (предимно от надбъбречните жлези, но и от други места). Така се осигурява продължителното състояние на бдителност и готовност на тялото. При дълговременно освобождаване на кортизол това води до хронични възпаления в тялото и хронична умора и освен това той заедно с останалите глюкокортикоиди при големи нива могат да са невротоксични (токсични за мозъка).
Най-ефективният (но не и най-здравословният) начин да се потисне кортизоловият стресов отговор в тялото е чрез ядене на въглехидрати – това го притъпява/намалява – затова и хората ядат/искат да ядат/са по-склонни да ядат въглехидрати когато са стресирани.

Наличието на хроничен стрес и съответно продължителна стресова реакция с течение на времето може да доведе до негативни ефекти върху системи на тялото (имунна, храносмилателна, сърдечнoсъдова и други) – за тези ефекти може да прочетете ТУК.

Щом си стигнал до тук значи намираш материалите за полезни, интересни и информативни.
Подкрепи създаването на още повече такива чрез малък ежемесечен абонамент в Patreon на този линк и в замяна получи достъп до една моя здравословна практика месечно, обяснение за нейните механизми и имплементация.