В тази статия ще разгледам „Защо понякога имаме обсесии, защо идват такива мисли в главата ни“ – основния механизъм, който е в ядрото на ОКР. Повече информация за особеностите на ОКР, най-честите и най-ужасяващите обсесии може да прочетете ТУК, а за разграничаването му от други състояния – ТУК.
Защо имаме натрапливи мисли?
Всъщност тези мисли не са натрапливи (или поне в началото не са), а са просто обикновени, странни мисли, които ражда мозъка (както произвежда странни сънища – но не се обсебвате от сън, който сте сънували до степен да пречи на ежедневното ви функциониране – или поне се надявам да не е така). Отговорът е, че ние понякога превръщаме тези мисли/идеи/образи в натрапливости, когато прекалено много се плашим от тях (че могат да се реализират или от самото им наличие) и започнем да се опитваме да ги избегнем на всяка цена до степен на ирационалност.
Защо някои хора нямат натрапливости, въпреки че имат черти от спектъра (например аз)?
Какво споделих в предните 2 статии по темата – аз също имам леки обсесивно-компулсивни тенденции (склонност да се вглъбявам в това, което правя; желание да завършвам нещата, които започвам; структурираност и организираност; силна фокусираност върху детайлите), но те не ми пречат, защото не стават обсесии, а всъщност дори ми помагат, тъй като имам достатъчно гъвкавост – аз съм господарят и определям кога да ги използвам като „суперсили“ и кога да ги пренебрегна и да не се ангажирам с тях, защото така е по-добре в случа без да ми пука и да ми причинява дискомфорт.
Истината е, че понякога и през моя ум преминават някои от същите мисли като при хора с ОКР, но аз не им се „връзвам“, не им вярвам, не ги приемам за реалност/истина, не провокират в мен особена тревожност, камо ли пък паника и ужас. Съответно дори не им отдавам особено значение, а в краен случай обръщам внимание на връзката с реалността и се заземявам в нея. По този начин въобще не стигам до обсесии (камо ли пък до ритуали) и всичко приключва още преди да е започнало. Примери:
Понякога когато съм на високо място (покрив, планински връх и т.н.) – си помислям, че ще падна.
Или когато съм на такова място – дори може да скоча/скачам.
Понякога си помислям, че нещо ужасно може да се е случило с някой близък, важен за мен човек.
Дори че аз мога да нараня (случайно или дори нарочно) някой близък или дори непознат човек.
Но разликата е, че аз не приемам тези мисли/сценарии за реалност/истина, не се плаша от тях (не провокират силна тревожност в мен), не съм нито в паника от тях, нито ме ужасяват, а ги приемам за нормални (и те са точно такива както след малко ще разберете) и си продължавам с това, което правя без да им обръщам особено внимание (освен ако наистина е необходимо да се вземат някакви мерки – като в примера с високите скали – да държим дистанция от ръба или да се хванем за нещо и т.н.).
Като човек практикуващ дълги години наред медитация съм свикнал да наблюдавам ума си и знам, че умът ражда всякакви странни, чудати, абсурдни и дори ужасни мисли в някои моменти. Може да почерпите идеи за какви наистина особени, странни, понякога неприемливи на социално ниво мисли/идеи/образи става дума от примерите с обсесии в предната статия и най-вече при най-ужасяващите (магическо мислене, нараняване, убийства, инциденти,
Ако и вие свикнете да наблюдавате мислите си непривързано – ще видите какви странности, простотии или дори ужасяващи идеи създава умът ни понякога.
Защо мозъкът ражда тези мисли/сценарии/идеи/образи?
Причините са няколко донякъде свързани.
Първата е, защото мозъкът постоянно симулира сценарии и по този начин разбираме дали да извършим определени действия или не. Това е невероятно способност, която имаме – да мислим предварително за последствията от различни наши действия и да избираме най-полезните от тях, а не извършваме тези, които биха навредили.
Втората е – механизмите на подсъзнанието и най-вече древният еволюционно обусловен механизъм на защитно обратно пораждане на мисли/образи/сценарии, чиято цел е ние и важните за нас хора да оцеляваме, да ни защитава, да сме в безопасност, да сме здрави и да сме добре. Както съзнанието има механизми си – така и подсъзнанието има свои.
В случая целта на този е оцеляване, безопасност, защита, добруване на нас и близките ни – поражда се мисъл, че нещо лошо ще се случи (катастрофа/инцидент; ще бъдем наранени; ние ще нараним; наши обични хора ще бъдат наранени), за да вземем ответни мерки – ако има реален риск да направим нещо, така че да намалим риска или да се свържем с близките си или ние самите да се отнесем към обичните ни хора с грижа и любов.
И виждаме, че в контекста на еволюционната ни среда – това би могло да е много полезно:
– мисълта, че ще бъдем изядени от диво животно – ще ни накара да потърсим безопасно убежище;
– мисълта, че ще бъдем нападнати от друго племе – ще ни накара да потърсим сигурност сред нашето племе, за да сме в безопасност;
– мисълта, че ще падна от скалата в пропастта – ще ни накара да внимаваме повече, да се дръпнем назад, да се хванем за нещо;
тоест накратко – тези страшни мисли ще ни накарат да предприемем мерки, да се защитим, така че да осигурим безопасността си в по-голяма степен.
Този механизъм е много древен, много полезен, много мощен и работи в нас хората и сега. Но в настоящето мозъчната ни кора е по-развита и съответно освен, че можем да рефлектираме повече върху това, което минава през ума ни, също така и се и опитваме в много по-голяма степен да контролираме нещата отколкото тогава. Като добавим към това и малко по-тревожна база (по-голяма страхливост) на човека по начало и неразбиране (грешна интерпретация) на случващото се – на нормалните, полезни, добри, защитни мисли, то невротичния свръхконтрол, чиято цел е да намали страха/тревожността – поражда обсесиите. А вследствие на тях като начин за справяне често и компулсиите.
Как се случва обратното пораждане на защитни мисли?
1.1 Когато сме на опасно място (скален връх, ръб на скала, покрив и прочие) – съвсем естествено е умът ни да роди мисълта или образът, че падаме, за да ни защити – за да вземем мерки, така че да избегнем този нежелан сценарии (да се дръпнем повече, да се държим за нещо и прочие), НО АКО СМЕ ГО НАПРАВИЛИ И СИТУАЦИЯТА Е ОБЕЗОПАСЕНА – от там нататък мисълта си е свършила работата и няма нужда да предъвкваме сценария или да се ангажираме с ритуали, които не са релевантни и необходими.
1.2 Може дори да си помислим, че ние скачаме от там. Защо? Защото мозъкът ни постоянно прави симулации – какво би станало, ако Х/У/Z и в случая бързо осъзнаваме, че резултатът не би бил добър за нас и съответно не го правим. НО по-тревожният човек, който няма дълбока сигурност, доверие и увереност в себе си – започва да се паникьосва, панира се, започва да се съмнява „дали наистина няма да го направя; дали не съм самоубиец; откъде да знам, че няма да го направя“ и от там тръгва въртележката на менталното предъвкване (което е компулсия само по себе си) и/или друг вътрешен-ментален или външен поведенчески ритуал.
Аналогично може да е как ни блъска кола или дори скачаме пред кола на пътя или пред влака/мотрисата и т.н., която провокира реакция с диапазон от лек страх/притеснение до ужас – и това ясно показва, че човекът всъщност не иска да го направи.
И сигурният в себе си човек, който се познава дълбоко, ако е необходимо взема практически мерки – да се отдръпне от пътя, да изчака или да притича бързо, да си стои на мястото и прочие, но оттам нататък си продължава с ежедневните неща без да предъвква излишно и да стига до страх и ужас.
1.3 Друг вариант със самоубийствени мисли е вследствие, че човекът е видял/прочел/чул за някой, който се е самоубил и съвсем нормално – подсъзнанието му може да даде такава мисъл/образ („какво ако и аз го направя“) като отново целта е да се насочим към смислен радостен живот, към справяне с проблемите в него, към процъфтяване. И сигурният, имащ добра връзка със себе си човек, който е смел – го прави без да започва да предъвква излишно, да се съмнява, да трепери от страх или да прави ирационални ритуали.
По същия начин този механизъм може да се прояви и към близките ни хора (или дори и други живи същества), които обичаме:
2.1 Да си помислим, че нещо лошо може да се е случило с детето ни (инцидент – падане, сгазване или убийство, отвличане и прочие). Вероятно на всеки или почти всеки родител и особено на майките многократно е минавала такава мисъл за детето.
Съответно целта на такава мисъл е да проверим дали е добре или да му се обадим, да видим къде е, какво се случва с него, да е в близост до нас, за да го предпазим, ако има нужда (разбира се това не бива да се превръща в тормоз поради постоянните страхове и несигурности на родителя, тъй като това влошава живота на детето, но в рамките на разумното е нормално ако има нужда – да проверим).
Това може да се случи дори и с домашен любимец – например кучето ни, което е изтърчало някъде и е изчезнало – че ще го нападне друго куче, ще го сгази кола, ще го вземе някой и т.н.
2.2 Може да е дори, че чрез поведението ни случайно или дори нарочно нараняваме близък човек (дете; партньор; приятел/ка) – тук отново идеята е да се замислим, че всъщност обичаме другия, грижа ни е за него и затова не бихме и няма да извършим въпросното навреждащо поведение, тъй като резултатът няма да желан.
И двата случая това отново са защитни мисли, но като проява на любов – към обичните ни хора. НО тревожният, несигурен в себе си човек се съмнява и страхува и не приема тези мисли – опитва се да се бори с тях и така ги задълбочава още повече.
Ако става дума за реално желание за нараняване или самоубийство – обикновено няма ужас от въпросните мисли и те не задействат предъвкване, не се превръщат в обсесии и не се развиват компулсии. Тогава не говорим за ОКР, а за друга патология.
Ето примери и за някой от не толкова ужасяващи обсесии:
Проверяването на печки; котлони; кранчета; врати; прозорци и прочие.
Нормално е да проверим един път и когато имаме вътрешна сигурност, доверие, спокойствие в себе си – това е напълно достатъчно. Но при силно невротичния човек, който постоянно се съмнява в себе си, а и във всичко, няма доверие в подсъзнанието си и живота; човек, който е ужасен да не допусне грешка и вследствие на това да се случи някаква катастрофа/бедствие, то това не стига и се започва многократно проверяване.
Аналогично човек с компулсии за миене и чистене поради обсесии за замърсяване и разболяване – това е израз на дълбоката несигурност в живота, тялото си, имунната система, себе си, които го карат постоянно да се защитава от невидими опасности (които са проекции на неговия страх). Тоест отново целта е защита, оцеляване, добруване и благоденствие. Но е необходимо този човек да развие увереност, вътрешна сигурност и стабилност, за да осъзнае (не само от ума си, но и на дълбоко телесно ниво да преживява), че няма от какво да се защитава, че всичко е наред ТУК и СЕГА в този момент и да се довери на тялото си и живота.
Разбира се за по-невротичните хора това е непостижимо от само себе си (без да се мине през терапевтичен процес) и въпреки тези алтернативни интерпретации и разбирания за случващото се, то все пак несигурният ум надделява и се започва с „ами ако това; ами ако онова; ако все пак еди какво си; как да съм сигурен, че все пак няма да/ще; трябва да знам със сигурност, но не знам и затова трябва постоянно да контролирам, за да съм сигурен“ и прочие подобни. За невротичния страхлив ум и човек – никога няма достатъчна сигурност и спокойствие, той винаги ще се съмнява във всичко дори и в самия себе си. Когато на човек му липсва дълбока вътрешна сигурност и доверие в себе си и живота, то няма външен заместител, който да замести подобаващо тази липса и винаги се стига до нежелани симптоми.
Всяка обсесия (натраплива мисъл) по начало е била и е естествена защитна мисъл за защита, добруване, грижа, която е дадена наобратно, за да се задействаме в посока оцеляване и грижа. Неслучайно те изглеждат толкова реални – това им е работата. Но прекаленият страх и тревожност, прекалената морална цензура и невротичния свръхконтол водят до погрешна негативна интерпретация – вкопчват се в тях и започват да ги предъвкват, да се борят с тях, да ги изтласкват в несъзнаваното, където те натрупват още повече заряд и сила. Тази борба освен че изтощава, също така с времето спира да работи и натрапливостите нахлуват безконтролно в съзнанието още по-силни.
Борбата със страха и обсесиите още повече ги засилва и това е правило. Този подход не само не помага, а в дългосрочен план обрича човека на още повече от същото.
А в реалността независимо колко реални изглеждат те – самото преживяване на натрапливи мисли вече автоматично премахва възможността човек да реализира това, от което се страхува (когато става дума за действия), защото поначало обсесиите са защитни, нормални мисли, идващи от любов към себе си и близките си, възникващи по естествен механизъм. Но тези нормални мисли биват трансформирани в обсесии от страхливия ум и човек, който не се познава и разбира, не си вярва дълбоко и се бори със собственото си подсъзнание и добрите му намерения в битка, която няма как да спечели. Като изключвам:
– това някой да се разболее за няколко дни или седмица от инфекция, което не би трябвало да е проблем – на всеки се случва, но тялото и имунната система си свършват работата и се възстановяваме.
– това, че и по 6234956295 пъти да звъните на детето си – пак не контролирате вселената и е възможно да му се случи инцидент.
И прочие други от сценариите, които са част от реалностите на живота.
Как да разграничаваме натрапливостите от истината/реалността?
За несигурен, тревожен човек с напълно развито и добре установено обсесивно-компулсивно разстройство това може да е изключително трудно.
Успешното реално разграничаване се случва в течение на терапевтичния процес при работа със страховете, при което човека успява да остава със страховите стимули без да реагира по обичайния начин. Така с течение на времето страховете се стопяват и намаляват, а клиентът може да по-ясно, изчистено и добре да вижда реалността и да разграничава обсесиите от истинските желания/намерения за действия.
Заключение: проблемът не са самите мисли/идеи/образи/сценарии, а страхът и тревожността, които провокират, както и погрешната интерпретация и разбиране за тях от страна на имащия ги.
Ако човек не ги осъзнава/забелязва (понеже няма големи метакогнитивни способности) ИЛИ не им отдава особено значение, то те просто минават и заминават откъдето са дошли, а той си продължава с деня.
Но по-тревожните и особено по-интелигентните от тях с по-големи метакогнитивни способности (за самонаблюдение) ги забелязват, страхуват се от тях, започват да ги анализират и предъвкват, опитвайки се да ги контролират – като се разубеждават в едно или се убеждават в обратното,
което не само не помага да се успокоят, защото несигурността е голяма, а ги превръща в натрапливости.
Тогава какво е решението, ако човекът е по-умен, по-тревожен и не успява да ги „пуска“?
Да развие вътрешна сигурност, стабилност и увереност в себе си, както и правилно разбиране за механизма на случващото се, така че да не провокират прекален стрес у него и тогава мащабите им се намаляват до нормално протичащ мисловен/психичен процес.
Докато все още не е установена здрава, стабилна база от вътрешна сигурност и доверие, то дори и човекът да знае на рационално ниво, че натрапливите мисли не са истина, то все още те ще провокират силен страх/тревожност/стрес и ще му влияят.
Правилното разбиране и ако е необходимо претълкуването и нормализирането на част от продукциите на мозъка ни е половината работа по обсесивно-компулсивното разстройво, без която трудно би могъл да има терапевтичен успех с натрапливите мисли и компулсивните ритуали, които често ги съпътстват.
В следващата статия ще стане дума за това какво се случва в мозъка на човек с ОКР, а в по-следващата – за терапията на обсесивно-компулсивното разстройство.