Стилът на привързаност е начин на свързване с другите/привързване (отношението или моделът на поведение, към който сме склонни, когато се свързваме с другите), който повлиява начинът по който общуваме, формираме връзки и се държим във взаимоотношенията с другите. Те започват да се формират още от най-ранна бебешка възраст нататък през ранното детство и юношеството на база преживяванията ни със значимите в живота ни хора. Стилът на свързване влияе върху взаимоотношенията на хората и динамиките на връзките им и като възрастни, тъй като умствените модели, които са в основата на привързаността са много дълбоки, базисни, универсални и се проявяват във всякакви близки отношения. Това са дълбоко вкоренени инстинктивни модели на поведение, преживяване и мислене по отношение на връзките ни с околните и взаимодействията с тях.
Не е задължително стилът на привързаност в зряла възраст непременно да съответства на този от детството, но най-често стилът на свързване в детството обикновено се запазва и при човека като възрастен или поне раннодетският има силно влияние върху моделите на поведение във връзка като възрастен.
Забележка: в школата по Естествена психотерапия многократно сме обсъждали, че е по-подходящо да се използва термина „свързаност“, а не привързаност, защото отразява по-зряла и адекватна нагласа за взаимоотношенията с хората. Но за целта на оптимизирането за търсения в интернет, за да могат хората да стигат до тази висококачествена информация – ще използвам и двете стил на свързаност/привързаност взаимнозаменяемо с уговорката, че „свързаност“ е по-подходящия термин.
Теорията за привързаността и различните стилове на привързаност обясняват защо хората имат различни нужди от близост, интимност, внимание, подкрепа и защо толерират различни нива от тях и съответно се държат по различен начин във връзките си.
Познаването им помага за разбирането както на нашето собствено поведение в отношението ни към другите, така и поведението на другите в отношенията с нас и могат да помогнат да направим по-добър избор за подходящ партньор или да се адаптираме един към друг, така че да се разбираме по-добре с настоящия ни или бъдещ партньор.
Стиловете на привързаност произхождат от заучаването, което се случва у бебето/детето във хилядите първоначални взаимодействия с основната родителска фигура (обикновено майката). На база началния ранен опит (първите взаимодействия) се формират имплицитни очаквания за отношенията с другите – достъпност или недостъпност; отклик и грижа или липса на грижа; топлина и любов или студена; близост или отдалеченост; любящо отношение или враждебност; заинтересованост от бебето/детето или незаинтересованост, че нуждите му ще бъдат задоволени или не; и други подобни вярвания/очаквания, които се залагат имплицитно (в несъзнаваното). Това се отпечатва дълбоко в мозъка на новороденото бебе и по-нататък дете и става основата/отправната точка, от която то оперира и взаимодейства с другите и света, а също и за отношението им към себе си (базисните вярвания, които имат за себе си, другите и света). Тоест бебето/детето бива екипирано с очаквания – какво да очаквам от значимите фигури в живота си, от другите хора – познати, а и непознати и от света като цяло (не само като дете, а и през целия живот като възрастен). Те задават начинът по който детето, а по-късно възрастния преживява и интерпретира случващото се в живота му. Повече за това може да прочетете на статията Как несъзнаваните вярвания определят живота ни и Как реализираме несъзнаваните си вярвания в реалността.
Тези мисловни модели/базисни вярвания и действията произтичащи от тях са много стабилни и устойчиви и обикновено не се повлияват/променят инцидентно/случайно, а само с целенасочена работа в тази посока – това е основното, което се случва в процеса на ефективна психотерапия. Макар и рядко – когато случка/преживяване не може да бъде интерпретирано през старата установена рамка (вярвания) – възможно е те да бъдат малко или много модифицирани и това да се случи непреднамерено.
Забележка: фокусирам се повече върху поведението на възрастни хора с тези стилове на привързаност отколкото върху деца, тъй като не работя с деца, а с възрастни, но все пак съм добавил отличителни поведения и при децата за всеки стил на привързаност.
Забележка2: стиловете на привързаност не могат да обяснят изцяло (100% от) поведението на човек във връзките му с другите, но въпреки разбирането им е полезно, защото играят съществена роля в поведението на индивида в отношенията му с околните (и най-вече с най-близките му).
А сега да пристъпим към стиловете на привързаност – ще бъдат разгледани от най-ниското ниво нагоре към по-високите, което отразява развитието/узряването на индивида стъпка по стъпка.
Несигурна дезорганизирана/неорганизирана/страхливо-избягваща привързаност:
Несигурната дезорганизирана/неорганизирана/страхливо-избягваща привързаност (fearful-avoidant, disorganized в детски вариант) е най-несигурната от всички и най-рядко срещаната при деца и възрастни. Заради това е и най-малко изследваната и най-трудно да се хване чрез тест, тъй като съчетава черти от другите две несигурни привързаности. Отличава се с:
– огромна жажда за връзка и обич, но едновременно с това висока тревожност и силен страх от сближаване, които водят до силно избягване на обвързване тоест едновременно огромна нужда от обич и свързване с друг/и, но и „алергична реакция“ към това от страх и избягването им, така че в крайна сметка на принципа на самоизпълняващо се пророчество да не получи жадуваната обич и свързване и да остане сам/а и преживява самота, необичаност и липса. Съответно често се озовават в ситуации, в които има продължително ухажване (занимаване с някой друг), но при които (почти) никога не се случва нещо повече или пък се стои само в чисто сексуални отношения или във връзка без никакво етикетиране, рамки, граници и яснота.
– страх от интимност или страх от връзки като цяло и избягването им, въпреки огромното желание поради силният страх от нараняване стигащ до ужас. Понякога нямат проблем със секса и там са много активни, но когато стане дума за обвързване – тогава нещата стават драматични и бягат с 300 км в час. Съответно често могат да са имали много голям брой сексуални партньори (хиперсексуалност), но (почти) никакви истински връзки. Друг вариант е да имат множество проблемни връзки (десетки такива през живота) или много слаби, далечни връзки, в които липсват интимност и ангажираност или изобщо да не поддържат връзки, докато са хиперсексуални (или пък избягват и секса).
Също така по темата със секса – докато други хора могат да правят секс с различни партньори, защото им е приятно/удоволствено и задоволява потребности, то хората с неорганизирана привързаност могат да се ангажират в такова поведение, въпреки че не се интересуват от самия секс или дори не им е приятен. Според специалистите – това поведение въпреки липсата на удоволствие се развива като отговор/реакция на объркването от желанието за връзка едновременно с импулса да избегне такава. Търсят близост най-вече през секса, но едновременно с това имат импулс да прекъснат връзката с този партньор и след това отново да потърсят друг, с който да се случи същото.
Тоест съгласяват се на секс, който не искат и/или рискуват здравето и благополучието си чрез такъв тип секс ИЛИ прекъсват връзки с хора, с които наистина желаят да се сближат.
Освен страхът от нараняване – може да има страх, че ще се „изгубят“ във връзката (всичко това на фона на голямо желание за близост, свързване и емоционална задоволеност).
Забележка: и докато няма проблем човек да е в неангажиращи отношения, да прави секс с различни партньори и прочие, ако желае и дори това да се случва по здравословен начин, то в случая тези хора не искат и не изпитват удовлетворение и причината да реализират такива отношения и модели на поведение, че се ужасяват от истинска близост и доверяване в голяма степен, въпреки че ги жадуват. По този начин буксуват в една динамика на крачка напред, но после 2 крачки назад и това се повтаря отново и отново, което е много изтощително, а и болезнено или дори разрушително, при което не се чувстват добре и всичко това се случва заради собствените им страхове.
– силен страх от отхвърляне и огромни трудности с доверието към другия/ите поради различни причини – дали заради изключително негативната самооценка и чувство за липса на собствена стойност и чувство за дефектност ИЛИ поради липса на доверие в другите хора или в комбинация от двете. Общо взето нямат доверие във фигурите на привързаност в живота си и ги възприемат съзнателно или подсъзнателно като заплашителни или незаинтересовани от тях (а себе си възприемат като незаслужаващи любов или неподлежащи да бъдат обичани от някой).
– имат променливо нестабилно отношение и виждане за себе си и за другите хора – мени се между положително и негативно и към себе си и към другите. Но често в дълбочина присъства силно негативна представа за себе си (изключително ниска самооценка) – че са недостойни и не заслужават добри взаимоотношения, любов и отклик от значими други фигури в живота си; че са дефектни и непълноценни, че нещо не им е наред по-начало, че не стават; чувства, е са необичани и не могат да бъдат/не подлежат на обичане, чувства на неадекватност и че са недостойни. Често тези представи се редуват или дори са в комбинация с негативно възприемане на другите хора и тяхното отношение.
– много трудно до невъзможно е да регулират емоциите си (особено негативните) в близки отношения (тоест са емоционално нестабилни). Съответно в моделите си на взаимоотношения и поведенията в тях са непредсказуеми и непостоянни, а в крайни случаи дори хаотични и имат моментни интензивни изблици без кой знае какъв стимул/причина, при които често те или другият прекратяват отношенията (теглят чертата);
– има голяма вероятност да проявяват насилие в отношенията си с близките, значими, обгрижващи фигури (и като деца и като възрастни) като също така едновременно може да ги е и страх от тях;
– чувстват се неудовлетворени от отношенията си (и това е било винаги) независимо какви са били.
– възможно е да има дълбоко вкоренени чувства на срам;
Тук има огромна амбивалентност от ниско ниво (защото амбивалентност има и при тревожно-избягващата привързаност, която се нарича амбивалентна, но там нещата са по-зрели/на по-високо ниво) – „жадувам любов, свързване и взаимност, но ме е страх и бягам в самотата; самоотхвърлям се и/или отхвърлям другия“ -> „искам да съм с теб, но много ме е страх и се ужасявам -> не те искам и бягам, намирам абсурдни оправдания, за да избягам и да не се случи обвързване/задълбочаване на отношенията“ и после пак искам и фантазирам, но когато дойде реална възможност или дори потенциална такава -> отново бяга от нея или намира как да я провали (например да отблъсне човекът). Съответно често става дума за цикли на ухажване/взаимодействие с потенциални партньори, но след това избягване/отдръпване (като разбира се винаги се намира рационална причина) – 1 крачка напред -> 2 крачки назад. За отсрещния човек това се преживява като серия от объркващи, непоследователни поведения и смесени сигнали („искам те, но когато се приближиш -> те наранявам и отблъсквам или бягам“), при което другият често бива наранен от отношението и поведението им. Често ако някой изразява любов или я демонстрира чрез жестове – мисълта им е, че го правят и ги обичат, защото не ги познават наистина, иначе нямаше да ги обичат и да го правят. Могат да са много манипулативни в отношенията си (съзнателно или не).
Важно е да се отбележи, че такъв човек може да е абсолютно функционален в обществото, да е добър професионалист в работата си, дори сравнително добре да се разбира с приятели и особено с познати стига да не се активират уязвимостите му, НО интимните отношения да са пълна развалина/хаос изпълнени с много болка, объркване и неудовлетвореност.
Хората с дезорганизиран стил на привързаност имат силно желание за интимни връзки и нужда от близост, но едновременно с това издигат стени, бягат или дори отблъскват другите, за да се предпазят от нараняване. Този стил на привързаност се характеризира със страх, недоверие и вътрешен конфликт.
Дезорганизираната привързаност е свързана със симптомите на гранична личност, личностово разстройство и силни дисоциативни симптоми.
Както се вижда – положението е доста тежко. За щастие едва няколко процента (около 5%) от хората са с такъв тип привързаност, който ги обрича на ужасните въртележки от преживявания свързани с тези модели.
Разбира се това подлежи на промяна – потенциално с дългогодишна психотерапия насочена в тази посока, но изисква огромни емоционални, финансови и времеви ресурси. В такива случаи става дума за продължителност от сорта на 3 години редовна ефективна психотерапия, при която се работи в дълбочина (веднъж седмично, а може би дори и 2 пъти) като все пак няма никакви гаранции.
Произход на дезорганизираната привързаност:
Някои данни от проучвания показват, че преживяването на травма може да е ключов фактор в развитието на дезорганизираната привързаност и в частност тежки травми особено произтичащи от родителска/обгрижваща фигура като злоупотреба, малтретиране – физическо, емоционално, сексуално насилие; пълно неглижиране; или поне постоянно менящо се непредвидимо непоследователно отношение от страна на обгрижващата фигура (топло-студено; любящо-мразещо). Често присъства преживяване за тежко „предателство“ от страна на родител/обгрижваща фигура, която води до компенсация в посока самостоятелност, недостъпност, капсулиране и изолиране.
Абсолютно нормално е това да създаде объркване и неадекватност у бебето/детето, защото едновременно се нуждае отчаяно от грижа и любов, но и се страхува/ужасява от обрижващите фигури, които да ги предоставят заради това, че са ги наранили и/или са били свидетел как нараняват някой друг. Съответно са се научили, че не могат да имат доверие на най-близките хора, които предоставят любов и грижа (или че дори най-близките не предоставят такива и не може да се има доверие на никого и всеки ще ги нарани и прочие негативни вярвания).
Като бебета и деца реагират с напрегнати, странни физически пози, смаляване на тялото. При раздяла с родител – не знаят как да реагират и демонстрират странни физически и поведенчески реакции – могат да изглеждат дезориентирани и объркани. След връщане на родителя реагират с объркващи смесици от поведения (дезорганизирано поведение).
Като деца при стрес реагират с неадекватно/непоследователно поведение – безцелно и безсмислено такова в ситуацията; страх и недоверие от обгрижващия човек дори когато иска да им помогне; агресия към обгрижващия дори когато иска да им помогне и прочие. Съответно детето е блокирано/хванато между хиперактивация поради присъствие на плашещ човек и деактивиране, защото обгрижващата фигура не е източник на сигурност/доверие/подкрепа/любов.
Общо взето ситуации, при които бебето/детето изпитва силен страх или дори ужас от същия човек/хора, от който зависят и търсят/получават любов и грижа. Тоест се вкоренява в мозъка на бебето/детето, че хората, които дълбоко ги обичат и са дълбоко свързани с тях – могат и вероятно ще ги наранят дълбоко и/или ще пренебрегнат нуждите им, което създава вътрешно объркване и смут, който след това се проявява в другите им отношения като възрастни, защото е дълбоко вкоренено/отпечатано в мозъка им. Неслучайно в зряла възраст има гореописаните прояви на едновременно желание за интимност, но силен инстинктивен предвербален страх/ужас от близост и всячески избягването ѝ.
Като деца – често при влизане в непозната ситуация има замръзване поради несигурността, страхът от наказание/отхвърляне/нараняване/насилие.
Много изследвания показват, че често хора, които са преживели сексуална травма реагират като стават хиперсексуални (правят много секс с множество различни хора често по рискови начини). А този вид тежки травми също така могат да доведат до развитието на дезорганизирана привързаност и затова понякога тя върви с хиперсексуалност. Само едно от много изследвания в тази посока (линк).
Забележка: разбира се не всеки човек, който е хиперсексуален е преживял сексуална травма или има несигурна привързаност – хората естествено варираме в сексуалността си.
Обикновено поне един от родителите е демонстрирал плашещо за детето поведение. Тоест когато детето е имало нужда от сигурност и успокоение и емоционална регулация отвън – не е получило такава, защото реакцията на родителя е била неподходяща/неадекватна или дори самият родител е бил източник на дистрес/страх/болка/враждебност. Например ако самият родител е ненадежден, било то защото е травмиран, емоционално нестабилен и/или със сериозни депресивни или тревожни състояния или други психични разстройства.
Детето няма разбиране за случващото се, а просто преживява на дълбоко телесно ниво факта, че обгрижващата фигура не може да удовлетвори нуждите му и съответно чувства тревожност/страх.
Разбира се такова преживяване веднъж не стига, за да се установи привързаност – говорим за системност в продължение на седмици, месеци или дори години.
Продължаваме нататък със следващото ниво на привързаност:
Несигурна избягваща привързаност:
Несигурната отбягваща привързаност (avoidant или dismissive-avoidant attachment style) кореспондира на избягващия (интравертно-фантазен, шизоиден) характер (стратег).
Характеризира се с дистанцираност, недоверчивост, малка степен на емоционална близост, споделяне, допускане в личното емоционално пространство. Дори в дългогодишни връзки обикновено не допускат хората близо до себе си и във вътрешното си пространство. Обикновено избягват прояви на близост и интимност както емоционално, така и физически (избягване на докосвания, прегръдки и прочие). Като цяло вярват и заявяват, че не се нуждаят от емоционална близост в живота си, което всъщност е резултат от наличието на такъв стил на привързаност, а другите възприемат като изискващи и несамостоятелни/незрели/непораснали.
А всъщност не са свикнали и не знаят (защото не са били научени като деца и подрастващи) как да се сближават с другите, нито да изразяват/дават любов и емоционална подкрепа, нито да получават любов, нито да искат помощ или да дават/предлагат помощ; страх ги е да не бъдат в уязвима позиция и подвластни на другия и да не бъдат отхвърлени и наранени.
Изглеждат хладни и дистанцирани, сякаш не им пука (често това е само защитна маска и бягат от задълбочаване, за да не започне да им пука и да са изложени на риск от емоционално нараняване); също така изглеждат спокойни, въпреки че това въобще не е задължително да е така. Потискат и крият чувствата си, за които често те самите не са наясно.
В по-крайна форма, когато отношенията започнат да стават сериозни и дълбоки – затварят се и се изолират или бягат, а понякога дори прекратяват връзката като рационализира това през някаква причина (в поведението на другия; характера му; нещо друго свързано с него, което всъщност не е кой знае какво и е преувеличена дреболия).
Като цяло ги е страх от близост и интимност, страх ги е от нараняване (което са преживели в миналото – най-често с обгрижващите фигури в детството) и също така изпитват дискомфорт от тях, защото не знаят как да подходят към другия и да се свържат с него, защото не са имали пример/и за това в живота си.
Съответно избягват да се привързват дълбоко (и в повечето случаи не го правят) и съответно не преживяват толкова тежко и емоционално разделите (особено външно – може да няма никакви проявления дори вътрешно да е неприятно и болезнено). Тоест има трудност до невъзможност за изграждане на дълбоки смислени връзки особено в интимен план.
Често нямат досег със собствените си чувства и емоции и/или ги минимизират и отричат важността им или изобщо отричат наличието им. Съответно нито демонстрират изразяват нужда от обич или грижа, нито изразяват такива, въпреки че дълбоко имат нужда от тях. Защото в миналото като малки не са получавали такива и са свикнали да се затварят, да не търсят помощ отвън и да не очакват от другите – така са се научили още от малки.
При конфликти се затварят, изолират и бягат, отказват да обсъждат случилото се и си продължават по старому.
Обикновено имат положително виждане за себе си и негативно виждане за другите (че са некомпетентни, глупави, че не може да се разчита на тях и прочие, които им дават рационална причина за избягване на привързване). Съответно виждат и заявяват себе си като самодостатъчни (което обикновено не е така на практика); като в крайни случаи дори заявяват, че са неспособни да изпитват чувства на близост и привързаност и е възможно да виждат връзките като нещо, което не е важно.
Съответно често (къде с причина, къде без), когато имат партньори – ги възприемат като прекалено прилепващи, привързани, изискващи внимание, грижа, близост и изрази на любов от тях – най-често, защото исканото е много повече от обичайното/нормалното за тях самите. Това пък може да е много болезнено за партньора им (особено когато е с тревожен стил на привързаност, но ако е в крайност – дори когато е и със сигурен стил на привързаност).
Могат да не ви звъннат/пишат цял ден или дори няколко дни/цяла седмица например.
Това е вторият най-разпространен тип привързаност – около 20-30% от хората имат такъв тип.
Произход на несигурната избягваща привързаност:
Най-често произходът е свързан с бебе, което не е получавало достатъчно грижи (независимо по какви причини), липсвала е отзивчивост (на майката или основната обгрижваща фигура), което дава послание на бебето/детето, че неговите нужди няма да бъдат задоволени от значимите фигури и/или че неговите нужди не са важни, че на хората не може да се разчита (за задоволяване на неговите потребности), така че по-добре да не разчита и да не иска от другите.
Бебе, което не е било достатъчно докосвано, гушкано, прегръщано и не е достатъчно имало физически контакт кожа в кожа с майката/обгрижващата фигура.
Обикновено самите родители (или поне един от тях като майката е по-важна) са с избягваща привързаност или са били емоционално недостъпни и неотзивчиви към нуждите на бебето/детето.
Например бебе, което често е плакало безутешно без да се намеси възрастен, който да го успокои. Също така дете, което е било неглижирано емоционално или физически (независимо по какви причини – липса на ресурси от страна на родител/ите; липсващи родители и т.н.); което е било пренебрегвано (например липса на емоционални реакции към проблемите, трудностите, болките му; липса на положителни реакции към постижения); раздразнение или гняв към детето или желанията му; ДРУГИ ПОДОБНИ СЦЕНАРИИ, КОИТО СА СИСТЕМНИ, А НЕ ЕДНОКРАТНИ.
Може да се случи и при осиновяване, психично или физическо заболяване на родител/ите, развод или смърт, при което родителите са емоционално недостъпни и нямат капацитет да обгрижват бебето/детето или дори физически не присъстват.
Във всеки случай детето се научава да не очаква да получава грижа/любов, защото на потребностите му не е отговаряно системно преди това и съответно и да не иска от близките хора, а да се оправя само, да не споделя. Дълбоко усещане, че нуждите им не са от значение.
Развива се компенсаторно силен стремеж към независимост и свобода, както и навик да разчитат на себе си за сметка на това да не влагат в отношения и връзки, да не искат помощ и грижа от никой като по този начин избягват привързване и потенциален риск от разочарование или болка и нараняване. Този стил на привързаност е много защитен/дефанзивен. При отхвърляне или възприето отхвърляне от някой – реагират с дистанциране от него.
Като деца изглеждат безразлични и незаинтересовани към средата, но зад тях има чувство на отхвърляне и болка.
Като бебета – в експерименти и реални ситуации – не показват особена емоционалност при напускане и отсъствие от страна на майката, нито след това при връщането ѝ, а реагират с избягването или игнорирането ѝ. Много затворени и концентрирани са в това, което правят. Не са склонни да изследват нова среда и обстановка.
В крайни случаи дори може да не показват предпочитание към познати обгрижващи фигури пред непознати възрастни. Може да е резултат и от злоупотреби, насилие или силно неглижиране.
И така преминаваме към третия стил на привързаност:
Несигурна амбивалентна/тревожна привързаност:
Възрастните с тревожен стил на привързаност (anxious или anxious-preoccupied attachment style) жадуват близост, свързване, интимност, но едновременно с това имат недоверие и несигурност в отношенията (поради страх от изоставяне) и постоянна/честа нужда от успокоение и уверения от партньора. И докато безпокойството и несигурността дали са достатъчно харесвани и обичани са донякъде нормални в началото на нова връзка – при тях те продължават да са налични и след време (през цялата връзка).
Заради възприятието и страхът за постоянен риск от изоставяне/загуба на връзката – желаят да прекарват преобладаващата част от времето заедно с партньора и могат да са много прилепващи, притежателни и ревнуващи или зависими и съответно задушаващи за партньора.
Когато не им отговарят на съобщения/обаждания – преживяват много интензивни емоционални реакции – преживяват го сякаш биват изоставени, докато другият просто е зает или не може да говори например. Съответно лесно се разочароват и натъжават или се разгневяват, когато възприемат, че потребностите им от интимност са неудовлетворени.
Не толерират конфликти или изразяване на съмнения относно връзката, както и по-независимо държание от партньора (да има самостоятелно хоби; да излиза с приятели сам/а и т.н.), защото активира страхът им от изоставяне. Не могат да остават сами (физически), но и също така да са сами без да са във връзка и скачат от една в следваща.
Хора с такъв стил на привързаност търсят постоянна близост, одобрение, отклик от хората, към които са привързани като малки непораснали деца. Понякога стават в зависима позиция от партньора (висват на врата му).
При липса на контакт с фигурите на привързаност – изпитват тревожност и страх.
Съответно трудно регулират емоциите си, изразяват ги остро и могат да са импулсивни.
Тестват любовта и вниманието на партньора редовно – искат и изискват уверения, жестове, доказване. Понякога тестването е много крайно и дори отблъскват партньора с надеждата (подсъзнателно или съзнателно) – той да прояви настойчивост и да издържи сцените, цирковете и панаирите им и по този начин да им докаже, че ги обича (и да се почувстват сигурни във връзката и в другия и неговите чувства). За партньора им това може да е изключително затормозяващо и отблъскващо и буквално да разруши връзката им.
Също така и по принцип те самите си имат силна вътрешна несигурност.
Изглеждат и са емоционално нуждаещи се (needy), но не могат да заявят нуждите си здраво или пък имат свръхизисквания към другия и съответно стават постоянни отигравания (acting out) – „искам/обичам те, но ти се цупя и сърдя или те отблъсквам, но искам ти да преодолееш това ИЛИ пък поставям постоянни изисквания, с които да доказваш, че ме обичаш и съм важен/а за теб“.
В опит за задържат партньора си на всяка цена или да тестват любовта му – често го отблъскват като така на принципа на самоизпълняващото се пророчество се реализира точно това, от което ги е страх и не искат. Тоест често саботират сами връзката вследствие на активирането на страховете им и неподходящите и неадекватните им действия.
Когато влязат в отношения точно с хора с избягващ стил на привързаност, които са емоционално недостъпни и няма как да им дадат това, което искат (нито това, от което имат нужда) се реализира точно този сценарии.
Обикновено (особено в началото на връзка) имат негативно мнение/виждане за себе си и не се ценят (ниска самооценка), а от друга страна – положително виждане за партньора (поставят го високо) като в краен вариант – обвиняват себе си за липсата на отклик от страна на партньора.
Възможно е в някакъв момент или при отиване към раздяла това да се обърне и да виждат себе си положително, а партньорът негативно (например като лош, неподходящ, неставащ и прочие).
Около 10-20% от хората имат тревожен стил на привързаност. Тя кореспондира на емпатичния/оралния/зависимия тип характер.
Произход на тревожната амбивалентна привързаност:
Бебето/детето възприема обгрижващата фигура като ненадеждна, защото понякога е била налична и откликваща, а понякога не; понякога емоционално достъпна, а понякога не; понякога е позволявала нещо, а друг път го е забранявала; понякога го е отблъсквала, а друг път го е приветствала.
Обикновено се случва при силно тревожна майка/родители, които не са сигурни в родителстването или родители, които подвластни на собствените си моментни емоции или характерови черти подхождат към нуждите на детето и в реакциите си спрямо него променливо и непоследователно според случая. Съответно се вкоренява амбивалентност – не знаят дали ще получат или не; също така хем жадуват и искат, хем се страхуват, че може да не получат (да бъдат изоставени) и едновременно с това – негативни чувства на яд и гняв, когато не получават или когато очакват да не получат.
Възможно е да се реализира при емоционално нечувствителен родител.
Детето остава несигурно – не знаещо какво да очаква и жадно за внимание и отклик.
Съответно пренасят в отношенията си като възрастни този копнеж за дълбока връзка и любов, който са липсвали/не е бил реализира в детството им. Но едновременно с желанието – имат и недоверие/несигурност в другия/отношенията им.
Като бебета – при (временно) напускане на майката тези деца демонстрират силен дистрес, трудно се успокояват след раздялата. Когато майката се върне демонстрират емоционално противоречиво поведение – хем показват гняв или обида, но и едновременно желаят контакт (от там и името – амбивалентна). Могат дори в присъствието на майката да не се чувстват в безопасност и сигурност и проявяват вкопчващо/прилепчиво поведение още като деца.
И така стигаме до четвъртият стил на привързаност:
Сигурна привързаност
Сигурната/надеждната привързаност се характеризира с положително виждане на себе си (самооценка) и положително виждане за другите, както и положително отношение към връзките си с другите. Възприемат себе си (на дълбоко ниво), а също у другите като заслужаващи любов и уважение. Способни са сравнително лесно да се сближават, да изграждат и поддържат близки взаимоотношения и имат нужда от такива, но без да изпадат във взаимна зависимост.
Могат да разчитат на другите (да искат и да приемат/получават грижа, подкрепа, любов, внимание), но могат и да дават и да се разчита на тях.
Нямат особено силни страхове от това да са сами или да бъдат отхвърлени или изоставени.
Съответно изпитват по-високо удовлетворение във връзките си и са способни на корекции в отношенията при нужда.
Имат комфорт и с това да зависят от някой друг в разумна степен (да влизат с доверие в интимни и всякакви контакти с другите), но и да са независими (да се преживяват като отделни индивиди), а не да имат нужда да са закачени за някой постоянно.
По-емоционално стабилни са, устойчиви са на конфликти и сравнително лесно поддържат стабилни дългосрочни отношения.
Дори родителя временно да го няма – разстройват се, но не толкова, защото въпреки че са разстроени – имат дълбока сигурност и доверие, че може да се разчита на обгрижващата фигура и че ще се върне и ще се погрижи за тях. При завръщане на майката след отсъствие – бързо се успокояват, демонстрират положителни емоции и търсят контакт.
Като деца и възрастни имат комфорт с близостта и я търсят, но без да се вкопчват.
Като бебета/деца – в непозната ситуация не изпитват толкова тревожност, чувстват връзката с родителя и в негово присъствие изследват нова среда като сверяват с неговите реакции дали трябва да са разтревожени или могат да подходят спокойно и с любопитство към новата среда. Когато са уплашени като деца (а и като възрастни когато имат трудности) – могат да потърсят помощ и/или емоционална подкрепа от близките си, но като възрастни – могат да се справят и сами с обичайни житейски трудности. Тоест има една емоционална диференциация на себе си от другия и едновременна способност за заедност и за отделност/свобода.
Произход на надеждната привързаност:
Когато майката е топла, емоционално присъстваща за бебето, взаимодействаща с него по любящ начин; реагираща адекватно на нуждите му и успяваща да ги задоволява в поне 30%+ от случаите – тоест да имат достатъчна степен на синхрон помежду си и при нарушаване на този синхрон после да има повторното му установяване – тогава бебето получава усещането за надежден и отзивчив родител и е много по-вероятно да развие сигурна привързаност – едно дълбоко доверие към другите и света; свързват се по-лесно с другите и могат да преживяват интимност и близост без особен страх. Тоест една стабилна майка, която може да регулира и положителните и най-вече негативните емоции на бебето/детето (за което е необходимо да може в голяма степен да регулира своите собствени емоции).
Също така е важно да има достатъчно контакт кожа в кожа, който способства развитието на бебето във всяко направление.
Около 50-60% от децата и хората имат сигурна привързаност.
Децата и възрастните, които са сигурно привързани като бебета, са склонни да имат по-високо самочувствие и по-голяма увереност в себе си, когато пораснат – усещането, че имат своето място в света, право да присъстват и да се изявяват и прочие полезни базисни вярвания. Тези деца също са склонни да бъдат по-независими, да се представят по-добре в училище, да имат успешни социални връзки и да преживяват по-малко депресия и тревожност.
От друга страна изследванията показват, че хората с несигурен стил на привързаност освен че по-трудно формират здравословни връзки в зряла възраст – също така са и по-уязвими към психични проблеми (тревожни разстройства, депресия и депресивни симптоми).
Един от най-важните фактори, който лесно може да бъде обективно измерен е колко време след раждането майката оставя детето на ясла (целодневна или на половин ден) или детска градина. Например избягващата привързаност е най-висока сред бебета, който биват дадени на ясла още през първите 6 месеца и прекарват там над 20 часа на седмица (средно над 4 часа на ден). Неслучайно делът на сигурната привързаност у бебетата в САЩ е намалял с 20% последните няколко десетилетия.
Другият най-голям фактор за развитието на определен тип привързаност у детето е типът привързаност на родителя/ите.
Опростено казано: децата, които са израснали с надеждни обгрижващи фигури, които са се ангажирали по предвидим, последователен начин с тях с много любов и внимание, обикновено завършват със сигурен стил на привързаност, което означава, че имат като цяло здравословни взаимоотношения, в които се чувстват сигурни, обичани и способни да отвърнат на любовта на другия. От друга страна – децата, чието родителско отношение е било ненадеждно, липсващо/неглижиращо или проблемно по друг начин, при които е липсвало любов, топлина, грижа и регулиране на емоциите на бебето/детето – са склонни да формират един от трите несигурни стила на привързване, независимо дали тревожен, отбягващ или страхливо-избягващ.
При несигурна привързаност (а често дори и при сигурна) е ключово хората да не приемат чувствата си на момента за абсолютна истина – да има разграничаване между субективно преживяване/чувства и обективни факти/истини за връзката, отношенията, другия човек и поведението му. Защото иначе поради изкривения модел, който има човек и подсъзнателните или съзнателните негативни очаквания за връзката и другия възприема изкривено или преувеличено случващото се във взаимодействията между тях (особено при несъгласия и конфликти).
Ролята на терапията в промяната на стила на привързаност:
Моделът на привързване на човек макар и трудно може да се промени, защото всички имаме способността да променяме мозъка/невронните си вериги (в случая тези кореспондиращи на стила на свързване).
Това може да се случи естествено – при взаимодействие с и наблюдаване и инкорпориране на поведение и преживяване на хора с друг тип привързаност. Обикновено се има предвид човек с несигурна привързаност покрай отношенията си със сигурност свързващ се човек – да еволюира до сигурна, но е възможно и напълно обратното – човек със сигурна привързаност покрай близките си отношения към човек с несигурна – да се промени в тази посока.
Друг начин за промяна на стилът на привързаност е чрез психотерапия. Това обикновено е дългогодишна работа (2-3 години) особено при по-несигурните стилове на привързване, а при по-малко несигурните стилове е възможно и за по-кратко време – 6-18 месеца.
В терапия може да се развие сигурна, надеждна, доверена връзка с безопасен човек (терапевтът), в която да се изследват мислите, начините на преживяване/чувствата и поведенията, които са свързани с нездравословните стилове на привързване и да бъдат променени към по-адаптивни и полезни отразяващи по-сигурна привързаност.
Терапевтът може да играе роля на сигурен преходен обект и постепенно това взаимоотношение изпълнено с доверие и сигурност да бъде интернализирано и да стане модел за сигурна привързаност на човека.
Работи се както обикновено и по промяна на неадаптивните базисни вярвания.
Едновременно с това при нужда могат да се развият и: по-добри умения за комуникация; способност за поставяне на граници; умения за приемане на чуждите граници и отказ; наличие на самообладание; способност за „разчитане“ и усещане на хората и подбор с кои хора в какви отношения да влизат или да не влизат, за да избегнат последващи болезнени преживявания; и други подобни, които да подпомогнат човекът да се чувства по-сигурен в отношенията с другите хора.
Справянето с несигурен стил на привързаност изисква задълбочена работа и големи усилия, но с тях е възможно той да бъде трансформиран в по-сигурен и човекът да има по-големи шансове за създаване на здравословни взаимоотношения.
В следващата статия ще разберете повече за моята модернизирана версия на класическата теорията за привързаността, която ще представя и която е по-нюансирана и комплексна от класическата и не мисля, че ще срещнете някъде другаде (или поне аз не съм до този момент).
Повече за първоначалните експерименти на тази тема на Джон Боулби и Мери Ейнсуърт.