Това е статия-преход към темата за домашното насилие.
Конфликтите, недоволството, негодуванието и гнева са неизбежна част от всяка връзка (независимо дали интимна; родителска; приятелска; колегиална). Както обичам да казвам – ние хората често имаме конфликти дори в/със самите себе си, а какво остава когато се появи още някой друг – неизбежно е. Ще говоря от позицията на интимните взаимоотношения, но много от нещата ще важат и за другите споменати форми на междуличностни взаимоотношения (връзките).
Всеки от нас има своите особености, странности, потребности, както и минало, което ни е оформило по определен начин и които внасяме във всяка наша връзка (и дори във всяко взаимодействие с друг човек). Почти винаги в началото на една любовна връзка различията не изглеждат големи или биват активно минимизирани или игнорирани (поради ефектите от влюбването, повече за влюбването, привързаността и похотта може да прочетете ТУК). Съответно тези различия се пренебрегват, но често с времето те водят до известно раздразнение или негодувание, което се натрупва и почти сигурно ще доведе до бъдещи конфликти. Защото по някое време влюбването намалява (или изобщо изчезва) за сметка на недоволството, което се трупа и/или важността на практическите аспекти на връзката свързани с всякакви битовизми и организационни необходимости надделяват (особено при съвместно съжителство и особено при наличие на деца).
Когато сме във връзка с друг човек – той е много различен от нас по стотици начини и прави хиляди неща по различен начин от този по който ние сме свикнали; има други идеи/мисли/виждания за света, живота, работата, семейството, връзките, прекарването на свободното време, други желания и отчасти други потребности или те са приоритизирани в друг ред. Всички тези различия – могат да са източник на недоволство, негодувание, раздразнение и гняв, а с времето и на конфликти.
Най-честите източници на раздразнение, гняв, недоволство, негодувание и съответно конфликти са два и те са взаимосвързани. Първият е точно различността на другият и това че прави едни неща, а не прави други или прави нещата по начин различен от нашия (който смятаме, че е най-правилният, единственият правилен, най-добрият или поне по-добър от неговия/нейния) И НЕПРИЕМАНЕТО НА ТЕЗИ РАЗЛИЧИЯ И ОСОБЕНОСТИ.
Неудовлетворените потребности:
Другата основна причина за конфликтите са неудовлетворените потребности. Те всъщност са свързани с различията, защото често хората подсъзнателно възприемат, че когато другият прави определени неща по различен начин от този, който те биха искали или възприемат за нормален или желан (най-вече като поведение или отношение спрямо тях), то това се преживява като неудовлетворени потребности с прилежащите заключения, че „значи не ме обича; не ѝ/му пука; не съм важен/важна за нея/него; тя/той не ме подкрепя; тя/той не ме желае; и прочие други“.
Което обикновено води до преживяване на гняв/фрустрация/негодувание/недоволство, което е естествена реакция към неудовлетворените потребности (когато нещо, което искаме не се случва или когато нещо, което не искаме се случва или когато нещо се случва не по начина, по който искаме да се случва). При някои хора в резултат на това вместо гняв, човекът директно преживява потиснато състояние и загуба на настроение. А понякога първо гняв, а после потиснатост.
Като начало е добре да осъзнаваме тази динамика вътре в нас – защо преживяваме случващото се по този начин – какво се „изкарва/изплува“. След като осъзнаем неудовлетворените потребности вече можем да се намесим.
Интервенцията може да е както вътре в нас самите, така и между нас и партньора. Вариантите са някой от следните:
1) ние да задоволим вътрешно нашата потребности от грижа/подкрепа/любов/внимание или друго. Особено когато имаме нереално високи изисквания или очаквания към другия – винаги или постоянно да удовлетворява всяка наша потребности и да ни кара да се чувстваме добре, то това е подходящ вариант през част от времето, така че и ние да го правим със себе си, а да не чакаме само отвън. Тук идва зрялото разбиране и приемане, че невинаги ще има някой, който да се погрижи за нас по начинът, по който искаме и да ни осигури това, от което имаме нужда, а е необходимо ние да го направим за себе си (защото не сме 6-месечно бебе, за което наистина обгрижващите фигури да трябва да се погрижат, а сме възрастен човек).
Затова е добре да имаме добра връзка със себе си и да осъзнаваме случващото се в нас както и от какво имаме нужда точно в този момент, за да си го осигурим ние по някакъв начин.
2) да комуникираме с партньора си това, което се случва в нас, КАКТО И ОЩЕ ПО-ВАЖНО – КАКВО БИ МОГЪЛ ТЯ/ТОЙ ДА НАПРАВИ ИЛИ КАК ДА СЕ ОТНЕСЕ, ТАКА ЧЕ ДА ЗАДОВОЛИ СЪОТВЕТНАТА НАША ПОТРЕБНОСТ. Защото много често хората очакват другия сам да се сети – да ни прочете мислите или магически да открие какво да направи, за да ни накара да се чувстваме по-добре. Всъщност дори още по-лошо, защото често самият човек не знае от какво всъщност има нужда и съответно дори партньорът да можеше да прочете мислите му – отново може би нямаше да успее в тази непосилна задача.
Тук отново е критично важно да имаме досег със себе си – да знаем как се чувстваме и от какво имаме нужда, иначе няма как да го комуникираме с партньора ни, да споделим какво би могъл да направи за нас в този момент.
Като все пак приемаме, че няма как той винаги да го прави, защото това не е функцията му в живота или смисълът на живота му – да ни удовлетворява, въпреки нарцистичните фантазии и желания за това, които повечето хора имат през част от времето. Няма как това винаги да се случва.
3) да се обърнем към друг близък човек (приятел/ка, роднина), с който да споделим и евентуално да получим това, от което имаме нужда. Както стана ясно – няма как да разчитаме на партньора си не само 100% от времето, а дори може би и 70% от времето, така че е от полза да имаме и други близки хора в живота си и да се обръщаме и към тях.
Най-оптимално е да можем и да правим и 3-те, да използваме смесена стратегия – понякога едното, друг път другото, а трети път – третото, да диверсифицираме задоволяването на потребностите ни така да се каже на модерен език.
Какво да правим с различията помежду ни?
Ако различията са малки и не представляват голямо неудобство – просто да ги приемем, защото не е нужно другият да прави всичко по начина, по който ние смятаме, че е правилно и е важно да го оставим на мира да бъде себе си (особено ако това не представлява голямо неудобство).
Приемането на другия като различен от нас и имащ своите особености е ключов аспект на любовта (способността да обичаш, нещо различно от влюбването). Не можеш да обичаш някой истински, ако не го приемаш.
Освен това често хората живеят в някаква илюзия, че има правилен човек за тях (перфектен партньор), с който всичко ще е наред – това е много далеч от реалността. С всеки един човек на света ще имате различия (дори от собствения пол, а какво остава за противоположния), така че ако дори малки различия са пречка в отношенията ви – значи няма да има човек на света, с който да можете да живеете в разбирателство. Честито!
Ако имате трудности с този процес на приемане на другостта и различията на другия – може да се обърнете към специалист за малко лична терапия – за да откриете какво ви пречи, какво у вас изкарва съответното поведение, навик, черта и защо се изкарва от вас тази емоционална реакция и да го преработите.
Разбира се може да ни е невъзможно да приемем всичко, а дори може да не е и необходимо (например зависимостта на другия или агресията му срещу нас или лъжите и манипулациите му и т.н. – няма нужда да приемаме такива неща, защото са много болни). Не всяко поведение/черта заслужава приемане и толериране – това в някои случаи дори може да е вредно както за нас така и за другия. Ако някоя особеност на другия или поведение са неприемливи (било то лично за нас или биха били такива дори за повечето хора), то тогава стигаме до следващия случай:
Ако различията са умерени или големи и осъзнаваме, че не можем да ги приемем (няма как да продължаваме така в бъдещето 2-5-10 години), то тогава е необходима интервенция – да обсъдим с другия проблема и да видим как може да се постигне задоволително за всички ни решение. Като това може да включва:
– промяна у нея/него или във въпросното поведение/навик (като е необходимо да сме наясно, че другият може да не желае да се промени или дори да няма капацитета за това или да няма достатъчно мотивация, за да го направи И ДА СМЕ НАЯСНО СЪС СЕБЕ СИ КАК ЩЕ ПРОЦЕДИРАМЕ АКО СЕ ОКАЖЕ ТАКА (обикновено – разделяне на пътищата ни като нямам предвид това да се превръща в ултиматум, който да използваме за натиск върху другия);
– може да е просто промяна на честотата на въпросното поведение – да не е през ден, а веднъж в седмицата (ако е нежелано поведение – прекаляване с алкохола например) или увеличаване на честотата ако е желано поведение (например секс 1-2 пъти на седмица вместо 1-2 пъти на месец или изразяване на благодарност към другия веднъж на ден вместо веднъж на година и т.н.).
Тук също е важно да сме наясно със себе си – как ще процедираме при неуспех отново и отново нещата да се случат по желания – да знаем дали можем да го приемем и толерираме или не и е необходимо да вземем по-крайни мерки, защото не можем да продължаваме така (например раздяла).
Освен това е важно такъв тип разговор да не се превръща в емоционално „изнудване“– „ако не се промениш тогава те оставям/напускам“. Разбира се на другия трябва да му стане ясно ако отивате към вашия предел и че за вас нещата не могат да продължават така (ако това е положението от ваша страна), но е желателно това да се направи по по-фин/елегантен/тактичен/индиректен начин.
Умението за водене на трудни разговори:
От работата ми с клиенти и от личния ми живот съм се убедил, че повечето хора са неподготвени да водят такива разговори по адекватен начин и обикновено такъв тип дискусии или биват отлагани с години или прерастват в караници и скандали. Воденето на трудни разговори по подходящ начин е умение като всяко друго и може да бъде развивано. Разбира се повечето хора бягат от такива трудности и като резултат не развиват тази способност за преговаряне/договаряне/установяване на здрави граници.
По тази причина в работата ми когато на клиент му предстои такъв труден разговор (а и в личния ми живот – на приятелка, приятел) винаги го насочвам към това да го разиграем, за да го „изтренира“. Често тогава вижда колко е неподготвен/а и всичките 10-20-50 неща, за които не е помислил, че могат да възникнат като съображения, аргументи, възражения у другия спрямо неговата гледна точка и т.н. Ако установим, че е неподготвен – започваме подготовка.
Може да е разговор вкъщи с партньор за нещо лично или за отношенията им или за задоволяване на нуждите му/ѝ; може да е на работа с колега или с шефа му – за повишение или за друга промяна в работните условия; може да е с приятел/ка за промяна в отношението и т.н.
Във всеки случай, за да може такъв тип разговор да протече градивно и да е полезен, а не да влоши още повече отношенията, е необходимо човек да е способен да го проведе по адекватен и умел начин, да комуникира деликатно и с добро разбиране за себе си и другия, но и твърдо, така че да отстоява позицията/желанията си.
Често двойките успяват „уж“ да постигнат компромисно и да достигнат до задоволително решение и започват да го прилагат. Но това продължава само няколко дни и седмици и рано или късно единият (или и двамата) се връщат към старото си базово, привично поведение. Това се случва тъй като е много трудно човек да променя навиците си включително навиците свързани с отнасянето към партньора по определен начин. Повече за навиците може да видите в тези мои две видеа по темата – какво са навиците и как да ги променяме.
Затова е важно когато има неприемливо поведение от страна на другия – това веднага да се повдига като въпрос и изяснява (най-добре на момента или в краен случай малко след това).
И това да се случва още на първият или вторият път когато това се случва.
Ако търпите 5 години определено неприятно отношение – най-вероятно ще се наложи да го търпите до живот, ако искате да сте с този човек, защото вече сте установили и затвърдили определена динамика на отношенията (модели на взаимодействие) помежду си, чиято промяна е много трудна и изисква много мотивация и усилия, които хората рядко са склонни да вложат.
По тази причина е важно да се намесвате колкото се може по-рано, за да се стига до разрешаване (установяване на здрави граници и спазването им) или до раздяла. Иначе всеки от вас трупа все по-голям емоционален багаж от гняв, яд, недоволство, негодувание, разочарование, който неизбежно ще се изсипва периодично върху другия. Да не говорим, че през това време вие се мъчите също.
Забележка: държа да отбележа, че прекалените изисквания за промяна на другия независимо за черти или като поведение могат да се превърнат в насилие. Могат да са израз на едно нарцистично желание другия да ни обслужва като личност, да е сателит на нашата личност и да се държи и да бъде точно това, което ние искаме той да бъде, смятаме, че трябва да бъде или би ни харесало. Това очевидно е много далеч от любовта, нездраво и нежелателно е, защото няма как да доведе до нищо добро.
Толериране на фрустрация:
За да можем да поддържаме що-годе зрели, здравословни, хармонични отношения е необходимо да можем да толерираме фрустрация/недоволство/негодувание или дори гняв от периодично неудовлетворените ни потребности; от различията на другия и нашето неразбиране на него и неговото неразбиране на нас; от трудностите в живота, така че да не ги изсипваме прекалено върху партньора било то като оплаквания или като избухване спрямо него/нея.
Когато не можем да толерираме фрустрация – тогава лесно избухваме, което обикновено не изкарва най-доброто у другия, а най-лошото и той също избухва срещу нас. Получава се ескалация на напрежението и взаимно провокиране, при което двамата се нараняват взаимно (емоционално с думите си, но понякога дори и физически). Когато това се случва отново и отново – тогава се оформя прекалено много негативен емоционален багаж и се заформя спирала надолу, при което все по-малка реакция или провокация води до все по-голямо избухване (у единия, другия или и двамата). Резултатът е постоянни караници и още негативни емоции.
Разбира се нямам предвид и да си траем постоянно, за да не рушим „мира“ и да трупаме недоволство, докато вече не можем повече и не избухнем неадекватно в несъразмерна, неподходяща ситуация. Това също не е сполучлива дългосрочна стратегия.
Толерирането на фрустрация е ключово и за воденето на трудни разговори – ако не можем да запазим самообладание, ако всеки път лесно се палим и “теглим майни”, то нямаме шанс за градивна комуникация при конфликти и те неизбежно ще ескалират в караници, взаимни обвинения и още повече фрустрация.
Ако не успявате да реализирате воденето на неприятни разговори самостоятелно в двойката, то може да ползвате помощта на специалист, който да навигира взаимодействието, така че да не се превърне в още по-деструктивно.
Конфликтите – възможност за сближаване или за насилие:
Това как се справят хората с конфликтите във връзката определя дали те ще се превърнат в насилие или ще бъдат използвани по здравословен начин за заздравяване на връзката и установяване на границите в нея или предоговарянето на определени аспекти от взаимоотношенията.
Конфликтите могат да са и път към насилието – гневни емоционални изблици към партньора, които в най-добрият случай съдържат непреднамерени нараняващи думи и отношение; в по-лоши – целенасочени манипулации и емоционално нараняване; а в най-лошия – дори и физическо насилие. Разбира се на всеки може да се случи да се изпусне нервите или да каже нещо обидно на другият, но ако това се случва често/редовно – значи положението не е добре. Когато се прибягва хронично до такива поведения – тогава говорим за насилие. Тогава единият влиза в роля на насилник, а другият на жертва и това се повтаря отново и отново. Възможно е в двойката двамата да си разменят тази роля редовно (да си препредават щафетата).
Ако все още двамата не са напреднали кой знае колко в тази прогресия на насилие (било то взаимно/двустранно или едностранно) – ако ситуацията не е ескалирала прекалено, то тогава биха могли да се възползват от фамилна терапия, което да подпомогне намирането на път един към друг и хармонизиране на отношенията, така че да се излезе от негативния цикъл. Колкото по-рано се започне това – толкова по-добре.
Градивно използване на конфликтите:
Те могат да спомогнат за обогатяване на връзката чрез по-дълбоко опознаване на другият посредством:
1) опознаване и разбиране на нуждите и потребностите на другия и как да подхождаме към него и да ги задоволяваме поне през част от времето, така че да и двамата да сме по-доволни и да изкарваме по-добрите части у другия;
2) установяване и оценяване на различията – виждане на особеностите на партньора, приемането им адаптацията спрямо тях или дори обичането им – като нещо, което го прави него и част от целия „комплект“, който представлява този човек.
Като по тези начини може да се засили доверието и психологическата/емоционалната близост (интимността) между вас, което често помага и за физическата интимност.
Ако го има това взаимно доверие и приемане – тогава се засилва увереността във връзката и другия като избраник и че могат заедно да преминават през житейските бури и да устояват на трудностите.
Също така в ограничена доза конфликтите дават искра и заряд – тоест могат да усилят страстта и желанието. Разбира се ако това не се случва, а конфликтите ескалират, е желателно да се вземат мерки, тъй като тенденцията с много малко изключения е ситуацията да се влошава все повече и повече с времето. И това въобще не е приятно. Според мен не си заслужава човек да живее мъчейки се излишно, когато не е необходимо това да е така (а понякога мъчейки и другия).
Също така конфликтите могат да са повод за правене на равносметка и задаване на някои важни въпроси към самите себе си за нас самите; партньора ни и връзката ни. Някои от тях можете да откриете в предната статия за ревността ТУК.
Чести поводи за конфликти в двойката произлизащи от различията и неудовлетворените потребности са:
– решенията за прекарването на свободното време като двойка – как да го оползотворяват – какво да правят; къде; с кого; колко често и прочие;
– разочарованието от партньора вследствие на първоначалната идеализация (въздигането му и виждането му/ѝ като съвършен или поне страхотен и невероятен и последващото приземяване в реалността – осъзнаването, че той/тя е човек като всички други и си има недостатъчни);
– всякакви битово-организационни неща свързани със съвместния живот (особено при наличие на деца);
– за една друга много честа причина за конфликт, която лесно може да се избегне, ако разбирате какво се случва може да прочетете ТУК.
Добре е да помним, че другият не е наша собственост или обслужващ персонал за нас и не е длъжен винаги когато искаме да прави нещо или да не прави нещо – тя/той да се съобрази. Да, прекрасно е, когато имаме заедност, хармония, разбирателство, иначе няма връзка (или по-точно любовна връзка, а може да е връзка на взаимно мъчение и насилие или пък на едностранно такова) ,но нека също помним и че няма как това винаги да е положението.
Също така е желателно да имаме известно приемане и смирение, за да признаем, че нито знаем, нито ни е работа да определяме кое е по-добре за него и как тя/той трябва да си живее живота и да се държи. Но имаме опцията, ако това не ни устройва – да комуникираме, за да се осъществят промени и от двама ни или да напуснем отношенията в търсене на нещо по-добро и това е напълно нормално.