Защо раздялата е толкова болезнена

Ще стане дума и как да я използваме за положителна промяна – но това чак накрая.
Ако сте запознати с миналите статии в раздела (Привързаност, влюбване, похот/страст, както и Какво е сексуалното привличане), а е добре да сте, защото ще надграждам, то би трябвало да знаете, че привързаността и влюбването са два различни феномена (които все пак са донякъде свързани) базирани на различни химични съединения в мозъка и тялото ви и донякъде различна мозъчна активност. Съответно кое от двете преобладава – привързаността или влюбването има известно значение за това как преживяваме раздялата.

Защо раздялата е толкова болезнена?

Защото един и същи мозъчни зони биват активирани когато човек изпитва физическа болка и когато мисли за скорошна раздяла и отхвърляне/изоставяне – тоест центровете на болка за физическа и емоционална такава съвпадат и се активират и при двете. Мозъкът ни реагира по същият начин при раздяла като при физическа болка (счупване, наръгване, порязване и прочие).
Това е една от причините мозъка постоянно да мисли за бившия партньор – защото приоритизира това като важно събитие (както би направил при силна болка в тялото).
Дали отхвърлянето е подобно на физическата болка или просто мозъка реагира по същия начин поради значимостта му няма особено значение за нас (технически въпрос е), важното е, че на практика преживяваме едни и същи усещания.
Ако случайно искате детайли – мозъчните зони са: dorsal anterior cingulate (dACC); предна инсуларна кора – anterior insula; таламуса. Линк към изследването.
Освен това има ефекти и върху тялото – силно повишените нива на стресови хормони могат да причинят абнормни движения на сърцето, болка в гърдите и липса на въздух.

Сега ще разгледаме в детайли какво се случва при раздяла според 3-те различни феномена – похот, влюбване и привързаност:
При похотта/страстта – тоест когато правите секс неангажиращо с някой, особено ако е еднократно, то там няма кой знае колко емоции дори да не се видите повече, защото е било просто задоволяване на сексуалното желание (нагона) в даден момент.

При влюбването обаче (когато имаме силно сексуално привличане към някой), то ситуацията е съвсем различна – задължително има известно количество (за предпочитане малко) притежателност и ревност и искаме другия само за нас. В случая от гледна точка на мозъчна активация и биохимия състоянието ни е сходно на зависимост (само че вместо към вещество или дейност – към човек, който е причина за освобождаването на голямо количество допамин в мозъка ни) – неслучайно някои хора в това състояние/тази фаза казват, че биха умрели за другия (и са готови да го направят). В случая раздялата, когато сме влюбени наподобява симптомите на абстиненцията при наркотична зависимост. Ако не вярвате – симптомите са същите – прекомерен фокус върху другият; постоянно мислене за него (обсесии); жадуване (крейвинг, жажда); готов си на огромни рискове за него; създаване на толеранс; симптоми на оттегляне/абстиненция при раздяла; релапс – желание (а понякога и изпълнението му) отново да сте заедно или връщане на неприятните абстинентни усещания, когато нещо ти напомни за него/нея.
(да, знам, че не звучи страхотно и романтично и приказно, но е така на практика и целта ми не е да ви накарам да се чувствате като наркомани и да изпаднете в депресия, а да разбирате какво се случва в организма ви (което само по себе си помага мъничко) и какво може да направите, за да промените това). И както знаете – терапията/лечението на зависимостите не е никак лесно и въобще не е приятно.
Мозъчните зони, които са активни при влюбване са по-стари от мисленето, дори в известен смисъл са по-стари от емоциите – част са от системите за възнаграждение, които са свързани с мотивацията, желанието/жаждата и фокуса (ventral tegmental area и нуклеус акумбенс) и затова е изключително мощен ефекта. Същите зони се активират при кокаин при зависими от него.
Всъщност след раздяла активността на тези зони става дори по-висока отколкото преди и затова е трудно да забравяш за другият и продължаваш да си мислиш за другия и да го искаш (обсесии).
Не е чудно, че при това положение на хората им е трудно, чувстват се зле или дори правят глупости (например престъпления от любов) – искаш другия на всяка цена, мислиш за него и имаш висока мотивация, фокус насочен към него, както и голямо количество енергия; освен това чувстваш някаква степен на привързаност; а като за финал и си готов да рискуваш силно.

За съжаление е трудно разграничаването между различната активация в много мозъчни при влюбване и при привързаност, тъй като има голямо припокриване, но и известни разлики, а и не искам да става твърде техническо затова няма да навлизам в прекалени детайли, НО:

Когато сме били дълго време с някой (над година-две) и сме се привързали един към друг силно (което бива осигурено от окситоцина и вазопресина), то с него ние чувстваме дълбоко приятелство, сърдечност, топлота, близост/интимност, сигурност, грижа, усещане за него като за дом/пристан и буквално като част от нас.
Как стоят нещата с раздялата в този случай, когато има налични силни чувствата на привързаност?
Всъщност при дълготрайните връзки/силната привързаност са активни мозъчно зони, които иначе са активни при майчината любов (връзката майка-дете), няма да ви изброявам кои са зоните, ако искате нещо много техническо и богато, където има информацията – ТОВА изследване е за вас.

При такова ниво на близост/привързаност ние до някаква степен сме интернализирали другия, тоест чувстваме го/приемаме го като част от нас. Съответно раздялата е сякаш някой откъсва/отрязва част от нас (или крайник) – сякаш част/парче от нас го няма вече и ни липсва. Една от причините раздялата (или загубата на близък поради смърт или конфликт и прекратяване на отношенията и т.н.) да се преживява като загуба на част от себе си и да е толкова неприятна и болезнена е, че тъй като сме социален вид, то помежду си ние един друг регулираме силно състоянита на нервните си системи и емоциите си по множество начини, някои от които осъзнаваме, а други не. Съответно когато се разделим с близък човек – губим някой, който ни е помагал да регулираме нервната си система и емоционалните си състояния, а това прави логично и нормално да го преживяваме донякъде като че сме загубили част от себе си и в известен смисъл е точно така.
Можем да предположим, че при дълготрайна връзка с дълбока привързаност раздялата се преживява като по-лек вариант на загубата на близък човек (родител или дете или друг близък човек), което е ужасно събитие, което временно променя функционирането на мозъка и нервната ни система (а съответно и психиката ни) и отнема дълго време да се смели и функционирането ни да се възстанови.
Всъщност едно такова изследване само при жени потвърждава, че след раздяла при мисъл за бившия им приятел, то моделите на мозъчна активация са подобни спрямо тези при тъга, депресия и руминиране (ментално предъвкване) (намалена активност на инсуларната кора и цингуларната кора). При някои хора това може да продължи дори повече от 6 месеца.

Независимо дали сте влюбени силно или сте дълбоко привързани към някого, то раздялата обикновено е болезнена във всички случаи, макар да е възможно преживяването да е различно според това кое от двете преобладава или е налично и в каква степен (най-често сме в някакво смесено състояние – микс между влюбване и привързаност), то при всяко положение е много неприятно.

Има и още една причина за това раздялата да е толкова болезнена:

Тя обикновено активира (изкарва на повърхността) наличните дълбоки комплекси, страхове, вярвания и чувства на малоценност, отхвърляне, самота, изоставяне, предаденост, унижение, използване и други подобни, които човекът има в себе си. Колкото по-силни и големи са те – толкова по-болезнено преживяваме ситуацията, защото човекът е като в собствен психичен ад, в който се пържи почти непрестанно.
Раздялата взаимодейства с липсата на чувства за цялостност и достатъчност (че не сме достатъчни/достатъчно добри такива каквито сме, че нещо ни липсва, че не сме цялостни и прочие), които всеки от нас има до някаква степен (за предпочитане малка), което ни кара да се чувстваме още по-зле.
Тук терапията при налична силна мотивация прави чудеса и помага на човека да се научи да преминава бързо и ефективно през този ад (но не да бяга от него както често иска), за да може чрез интегриране на тези страхове и комплекси да стигне до по-голяма цялостност и смирено приемане, до едно по-спокойно вътрешно място (вътрешен мир). Но за да се стигне до него обикновено е необходимо да се мине през гадното, болезненото и неприятното.
Много хора искат мира без да минат през войната/битката, искат хубавото без да минат през гадното, искат лесното без да минат през трудното – нещата не работят така (по-често)… Затова при нужда си намерете добър терапевт или психолог и използвайте тази неприятна ситуация за положителна промяна – така буквално трансформирате лошото в добро.

Важното е, че имаме потенциала да се съвземем и възстановим напълно, а дори и да израснем още повече и да станем по-устойчиви в бъдеще, ако използваме ситуацията правилно. Мозъкът ни също се опитва активно да направи така че да се чувстваме по-добре, да действаме и да взимаме по-добри решения в бъдещето – постепенно се увеличава активността на мозъчни зони свързани с регулирането на емоции и потискането на импулсивни реакции. Въпросните зони са орбитофронталната и префронталната кора, както и цингуларната гънка.

Въпреки че разделите често са трудни и много болезнени, то те са страхотен момент за преработването на страховете, комплексите и негативните вярвания и чувства – защото тогава те са много лесно достъпни – изкарват се на повърхността поради житейската ситуация и лесно може да се работи с тях, а иначе когато всичко върви добре са погребани надълбоко и неактивни в този момент. Това е възможно най-добрият момент за психотерапевтична работа колкото и зле да се чувстваме.

В следващата статия ще споделя някои идеи как да улесним раздялата и как можем да я използваме за подобряване на живота си.

Други изследвания по темата:
Линк1
Линк2