Влюбване, привързаност и похот – три различни феномена

В тази статия ще стане въпрос за тези три феномена, защото всеки от тях се базира на различни химични съединения спрямо останалите и е плод на различна система. Тоест въпреки че има известно припокриване между тях и могат да се появяват заедно в различни комбинации (конфигурации), то това са три различни феномени, които са свързани по между си.
Някои изследователи ги наричат три категории на любов, но на мен не ми се струва съвсем точно и затова няма използвам това обозначение, а по скоро – инстинктивни стремежи.
Защо имаме тези различни категории инстинктивни стремежи?
Защото са плод на три различни биологични системи свързани с размножаването оформили се по различно време в течение на еволюцията.
Също така те осигуряват възможността да имаме различен тип близки отношения, например – искаме да сме привързани към децата/родителите/братята/сестрите си, но да не изпитваме сексуално привличане към тях; искаме да сме привързани към партньора си, но и да изпитваме сексуално привличане – за да ни се прави секс с него и да имаме деца. Схващате идеята.
Основната мозъчна структура, която е свързана с всички тях е хипоталамуса, който е като диригент на всички жлези с вътрешна секреция и контролира голяма част от физиологичните процеси в тялото ни.

Какви проблеми ни създава наличието им?
Основният най-голям проблем е, че трите системи често не вървят заедно в комплект (въпреки че понякога се случва). Следователно е напълно възможно е да:
1) си дълбоко привързан към някого, докато
2) си привлечен сексуално към някой друг, докато
3) имаш стремеж към сексуално задоволяване (похот) към други индивиди (различни от горните двама).
Нека видим какво представлява всеки от тях и каква е целта му:

1) Похотта представлява желанието и стремежът за сексуално задоволяване/удовлетворение, което е свързано с размножаването, чрез което предаваме гените си нататък във времето и пространството и вида ни се запазва (както и частица от нас) – такава е и целта му – през сексуалното желание природата да ни „манипулира“ да се случи. Това е просто желанието за секс, тоест за възпроизводство и не е специфично насочено към определен индивид – най-често всеки от другия пол ще свърши работа. Може да се каже, че то е най-примитивното и базовото от трите. Еволюирало е, за да желаем секс, при това с различни партньори – важното е възпроизводството да върви. Въпреки че е доста примитивно и животинско вероятно почти всеки от нас го е изпитвал в някакъв момент.
Хипоталамуса през хипофизната жлеза стимулира производството на тестостерон и естроген от половите жлези, което осигурява сексуалното желание и стремежът за задоволяването му.

2) Влюбване (някои изследователи го наричат романтична любов, но мен не ми допада този термин и няма да го използвам) – то е свързано със сексуалното привличане и е отделен стремеж от похотта, въпреки че очевидно е донякъде свързано с нея. В някои случаи двете могат да се случват независимо едно от друго (разбирайте да правим секс с някой от който не сме привлечени или поне не кой знае колко).
Под влюбване имам предвид състоянието, при което сме обсебени от мисли за другия, искаме го силно и постоянно, имаме енергия и сме високо мотивирани (най-вече по отношения на партньора или дори преди да сме влезли във връзка – към другият), не ни интересуват изобщо или поне особено други потенциални партньори. Това състояние е сходно със зависимостите откъм мозъчна активация и химия: Влюбването е опосредствано основно от допамина, както и от норадреналина (и други като фенилетиламина и намаления серотонин). То включва активност на центровете и пътищата на възнаграждение в мозъка (които ползват допамина като сигнализираща молекула) и затова може да е толкова вълнуващо, ободряващо, дори еуфорично като наркотик и ни дава енергия. Изследвания с ядрено магнитен резонанс показват, че центровете на възнаграждение в мозъка светят като луди (активират се силно) когато на човека бъде показана снимка на този, към който е привлечен сексуално. Затова първите седмици на нова връзка си зареден с енергия дори без да спиш много, не изпитваш особен глад и си високо мотивиран и насочен към новия партньор – това е ефекта на допамина, който буквално дава допълнителна неврална енергия (гориво) и в по-малка степен норадреналина.
Серотонин – той намалява, когато сме влюбени в някой – затова и влюбените хора стават по-импулсивни, защото ниският серотонин води до повишена импулсивност (и обратното високият – до намалена импулсивност).
Хипоталамуса отново е намесен – това е едно от местата, в които се произвежда допамин.

Влюбването не е просто емоция, а е драйв – стремеж/инстинкт дълбоко вкоренен в нас и идващ от старата подкорова част на мозъка ни, който може да ни превземе изцяло (както се случва при зависимостите. Неслучайно при влюбването има крейвинг/жажда, и огромен заряд и мотивация за съответния човек). При него винаги има някаква степен на притежателност и ревност (за предпочитане по-малко).
Мозъчни зони свързани с влюбването – ventral tegmental area и нуклеус акумбенс (nucleus accumbens).

Каква е целта на този драйв?
Предполагаемо целите му са две – 1) запазване и спестяване на време и енергия – фокусиране на сексуалния нагон/стремежът за сексуално удовлетворение само към един човек, както и за да 2) оставаме с един партньор по-дългосрочно, за да бъдат отгледани деца съвместно (както и за да осигури достатъчен период, в който да се развие привързаност между тях обусловена от други химични съединения, но за това – малко по-надолу).
Влюбването трае между няколко месеца и няколко години (приблизително 3 месеца-3години).
При него обикновено има идеализация (чиято доза може да варира между малка и огромна) – това са розовите очила, през които виждаме другия в началото и всичко свързано с него като положително, а ако има нещо негативно – не му обръщаме внимание. Тоест смятаме другия за много по-страхотен и съвършен отколкото е. Това продължава в началото на връзката, но с времето (и с намаляването на допамина и норадреналина и фенилетиламина) постепенно намалява и розовите очила биват сменени с по-сиви такива, а картината става по-реалистична и тогава и започваме да виждаме недостатъците на другия (като понякога това може да премине от реалистична оценка в силно обезценяване), което води до недоволство и критикуване, изисквания, а те до караници, спорове и разрив в отношенията. Вече го няма разтуптяването на сърцето и вълнението от другия и обикновено това е фазата на преоценка на направените досега избори – дали да останеш или да си тръгнеш. И в наши дни, когато смяната на партньори е лесна и има безкраен брой хора, с които да изпиташ това, което преди си изпитвал с партньора си – естествено везните биват наклонени в другата посока.

Похотта и сексуалното привличане (за разлика от третия компонент – привързаността) изключват префронталната кора и съответно критичното и рационално мислене и самосъзнателността вследствие на което изпитваме страхотни емоции, но можем да направим големи глупости, за които после да съжаляваме, което понякога се случва при влюбените хора – просто са били в такова състояние, при което трудно е можело да осъзнаят какво правят или какви ще са последствията и дали е добра идея.
Повече за сексуалното привличане и влюбването, което е свързано с него може прочетете ТУК и ТУК.

3) Привързаност/дълбока връзка и интимност – накрая, но не винаги (незадължително и не при всички) идва и привързването, което вероятно е основният фактор при формирането на дългосрочни връзки. Привързаността опосредства приятелството, партньорството, формирането на връзка между родител и дете, социалната сърдечност и всякакви видове интимност.
Следователно за дългосрочни отношения е необходимо поне отчасти да се премине на отношения, които са донякъде базирани на привързаност/партньорство/приятелство като все пак е добре сексуалното да присъства, тъй като е мощен биологичен импулс.
Двата основни неврохормона, с които е свързано привързването са окситоцина (предимно при жените, но не само) и вазопресина (предимно при мъжете, но не само). Те имат ключова роля в регулацията на социалното поведение (при хората и при всички бозайници). Окситоцинът стимулира родителското поведение, а вазопресинът – териториалната агресия и възпроизводството при мъжете. И двата повлияват активността на допаминергичните системи за удоволствени изживявания и центровете за възнаграждение, което улеснява създаването на привързаност в двойката. Биват произведени отново от хипоталамуса. Окситоцина се освобождава когато правим секс както и когато се гушкаме и прегръщаме, а при жените и след секс, при раждане и при кърмене. Защо при всички тези уж различни дейности – защото всичките са някаква форма на интимност/близост и предшественици на и важна част от формирането на връзка.
Окситоцина също така действа като буфер за стреса (през влиянието върху норадренергичните неврони и през нивата на кортизол в кръвта) – води до чувство на топлота, познатост и сигурност (променя веригите на сигурността в мозъка, така че чувстваме сигурност в присъствието на този човек – виждате защо е ключов за връзката майка-дете или дори между партньорите).
Вазопресина и окситоцина започват да действат между 6-тия месец и втората година на връзката и дават чувствата на дълбока свързаност, близост/сродственост, привързаност, дълбока сигурност, грижа за другия и усещането за другия като за дом/пристан и прочие . Целта е да свърже двамата дългосрочно и да могат партньорите да се един друг, да толерират нещата, които не ни харесват един в друг или ги дразнят и да отглеждат децата заедно.

Тоест секса от една страна действа подобно на наркотик (освобождават се същите химични вещества, които доставят удоволствени и дори еуфорични усещания – допамин, норадреналин и фенилетиламин), но от друга страна води и до освобождаване на хормони, които увеличават шанса за формиране на двойка (окситоцин и вазопресин).
Вероятно идеята е първо допамина и норадреналина да завихрят човека в силни емоции и високо желание – да го привлекат/насочат към другия за достатъчно дълго време, за да могат след това да започнат да работят окситоцина и вазопресина (6месеца-2години) и да се създаде дълготрайна привързаност между тях.
Изследванията с функционален ядреномагнитен резонанс показват, че при хора, които дори след 25 години заедно казват, че все още са влюбени – при тях продължават да са активни зони свързани с влюбването (предната точка 2).

Преди да продължа с ролята на рецепторите за тези два неврохормона, защото е доста техническо, първо ще разгледам един от проблемите свързани с тези 3 явления:
Друг проблем, който е следствие от всичко това е, че понякога когато хората са в дълга връзка решават да се разнообразят сексуално, но поради освобождаването на всички тези химични вещества понякога/дори често става, така че се влюбват (хлътват) и дори ако се виждат продължителност с един и същ човек (извън връзката/брака им), то те се привързват към този човек, с който първоначално са почнали да се виждат „небрежно/несериозно/непостоянно“. Вследствие на това понякога си прецакват връзката или брака.
Абсолютно всеки може да стане „жертва“ на хормоналните и невромедиаторните си системи в някакъв момент от живота. И когато всичко върви добре – това е страхотно изживяване, но когато нещо не се получи/спре да работи то това е доста неприятно и болезнено изживяване. Досущ като при наркотиците.
Но и трите системи са заложени дълбоко в организма ни и ще продължат да съществуват и в бъдеще (освен ако не станем киборги), така че това е положението – сложно и трудно е да си човек…

Ролята на рецепторите за окситоцин и вазопресин в привързаността и формирането на двойка:

В мозъците на бозайници, които имат моногамно поведение и формират двойка дългосрочно има повече рецептори за окситоцин и вазопресин. Докато в тези с промискуитетно поведение (не формират двойка, а правят безразборен секс, който не е точно безразборен, но все пак не формират устойчиви двойки) има много по-малко количество рецептори за окситоцин и вазопресин. При различни видове гризачи и нечовешки примати е показано, че това е каузално, тоест ако бъдат увеличени или намалени рецепторите за тези неврохормони, то това води до промяна на сексуалното поведение от моногамно към полигамно или обратното.
Също така самият секс прави тези с тенденция за моногамност още по-моногамни.
Дори и при хора някои изследвания показват, че мъжете в успешни (разбирайте такива, в които остават заедно с партньора) дългосрочни връзки имат повече вазопресинови рецептори отколкото разведените/разделените или тези които никога не са се обвързвали в брак. В случая това е корелация, тоест не е ясно дали връзката е причинно-следствена, но на база изследванията с животни се предполага, че е така.

Тези социални неврохормони, които произвеждаме биват променяни епигенетично – тоест средата и това, което се случва в нея рано в живота влияе на количеството им и количеството на рецепторите им и съответно действието им. Например:
– женски мишки, които не получават гушкане/прегръдки и облизвания от майката имат повече естрогенови рецептори, което ги прави по сексуално рецептивни, което се материализира под формата на необичайна промискуитетност (тоест променливо сексуално поведение).
– когато бозайниците като малки биват гушкани и им се дава внимание като малки освобождават повече окситоцин, а ако това не се случва -> по-малко окситоцин, което може да е свързано с това дали и доколко се привързват като пораснали.
Предполагаемо подобни неща се случват и при хората и ранните събития засягат развитието на мозъка и го променят по такъв начин, че донякъде предопределят или по-скоро накланят поведението ни като възрастни в една или друга посока.
Разбира се при хора тепърва ще се правят всякакви изводи и заключения на база бъдещи резултати от изследвания при животни и хора.

Интересно е, че при хората, които имат кучета или взаимодействат с кучета по-позитивен начин (например гушкане и игра) обикновено се освобождава окситоцин и при кучето и при човека. Кучетата изглежда са единствените животни, с които това се случва и вероятно за това често има толкова специални връзки между кучета и стопаните им.

Повече за невробиологичните основни на сескуалното поведение може да прочетете в края на статията Системи на междуполови отношения – моногамия и полигамия.