Целта на емоциите и мястото им в живота ни в модерния свят

В миналата статия стана ясна разликата между чувствата и емоциите (и други свързани понятия като възприятие, усещане, мисъл, навик и т.н.). Ако сте я пропуснали може първо да минете през нея ТУК. В настоящата ще разгледам еволюционната цел и ценност на емоциите, защо не можем без тях, емоционалната саморегулация, емоциите като индикатори и кои мозъчни зони са отговорни за наличието и контролът им. Какво са емоциите?
Емоцията е автоматично, несъзнателно състояние на централната нервна система предизвикано от специфичен стимул, независимо дали е външен (привлекателен партньор, хищник/заплаха, вкусна храна) или вътрешен (спомен за привлекателен партньор, хищник/заплаха или вкусна храна), което неизменно е свързано с вътрешна физиологична телесна промяна/реакция. Те са обща характеристика на хората и животните както на поведенчески, така и на неврално ниво. Подлежат на осъзнаване и съзнателна обработка, но по начало не е задължително да са такива.

Бозайниците и птиците също имат емоци, те разполагат с подобни емоционални системи като хората – на гняв, на страх, на тъга, на игра и останалите. Например Як Панксеп, чиято концепция за 7-те първични емоции представих в предната статия е открил, че мишките се смеят когато играят или бъдат гъделичкани и кореспондиращите мозъчни вериги на играта при тях. В основата си ние сме много подобни с животните, но по-нагоре се различаваме от тях – те са емоционални, а ние сме по-когнитивни, което значи че ние сме емоционално-когнитивни – някакъв микс от двете.

Защо имаме емоции (не само ние, а и много животни), каква е целта им?

Те са били селектирани в процеса на еволюция (естествен подбор, сексуален подбор) заради способността си да помагат за оцеляването ни и за справянето по-добре в/с живота – да ни казват какво подкрепя оцеляването ни и благоденствието ни и какво не. Как? Идеята е, че емоциите работят като вътрешна система за възнаграждения (положителни емоции) и наказания (отрицателни емоции) и те ни уведомяват (или животното) до колко добре се справяме със задачите на живота – дали се движи в правилна посока (положителна емоция) или не (отрицателна емоция – когато се натъкнеш на пречка или се озовеш на погрешно място).
Положителните емоции награждават и съответно ни подтикват да продължаваме по същия начин или в същата посока, докато отрицателните ни дават обратна връзка, че нещо не е както трябва, тоест да спрем и да променим нещо по някакъв начин. Например ако сме разтревожени – може би средата ни е опасна и е необходимо да отидем другаде; ако сме самотни и тъжни – вероятно е необходимо да си намерим партньор и т.н. Емоциите водещи до различни усещания в тялото карат животните и хората да се държат по начини способстващи просперитета им – намиране на храна, партньор, подслон, избягване на врагове и защита, изграждане и поддържане на близки отношения с приятели и семейство.
По този начин тези вътрешни физиологични състояния осигуряват начин за оценяване на и навигиране във външната среда и се явяват основните двигатели на поведението ни, при това доста мощни, въпреки сравнителната си елементарност и несъзнателност. Именно, защото са били толкова сполучлив способ за навигирането на живота са били кодирани в генома и са се запазили при всички бозайници. По-късно са били надградени с механизмите на учене, а след това и мислене от по-високо ниво (осигурявано от мозъчната кора) – допълнителен модул – нещо като допълнително разширение или ъпгрейд или тунинг поради все по-нарастващата сложност на организма и социалната му среда и като следствие – необходимостта от съобразяване на повече променливи при поведението си и повече самоконтрол (което в наши дни съотвества на социална адекватност/интелигентност).

Защо са толкова важни емоциите?

Защото в действителност неспирните промени в когнитивния ни живот (управляван от мозъчната кора) се случват върху основите на емоционалните ни (телесно-физиологични) състояния, които постоянно се пренастройстват от подкоровите части на мозъка ни, тоест те не само че могат да повлияват по-сложните и усъвършенствани функции, но и всъщност по дизайн (стечение) на еволюцията са негова основа, докато мисленето е по-новообразуван процес от по-високо ниво, който често ползва емоционалния фон и се основава на него или поне бива повлиян от емоциите. Ако успявате да се наблюдавате добре, когато изпитвате интензивни емоции (независимо положителни или отрицателни) ще забележите, че те „обагрят“ мисленето ви, тоест го изкривяват в една или друга посока – правят го по-песимистично или по-оптимистично например.
Ако не изпитвахме емоции вероятно нямаше да се задвижваме към нищо и просто щяхме да седим на едно място без да правим нищо и да умрем.
Един пример за мощта на емоциите е, че когато са интензивни, то никаква логика и мислене не могат да помогнат. Например: когато сте наистина бесни за нещо или на някой – логическите аргументи нямат значение, мисленето не може да ви успокои в момента; или когато сте ужасно потиснати, тъжни или самотни  често това повлиява цялото ви мислене и в главата ви започват да се въртят ужасни мисли, които допълнително ви карат да се чувствате зле. Вероятно дори не бихте могли чрез мисленето си (когнитивно) да повлияете даже и на самите мисли, а какво остава за цялостното ви физиологично състояние. Затова да повлиявате мисленето (или емоциите) с мислене генерално е неработещ подход или по-точно работещ само когато те са по-леки и не толкова интензивни. Тогава е добре човек да използва разработени за него конкретни телесни практики (граундинг упражнения – чрез дишането, очите и погледа и тялото), които да успокоят физиологията му, за да може да се върне към нормалното или поне близо до нея и вече след това да се използва мисленето за допълнително нормализиране, но ако телесно човекът е в паническия ужас – тогава мисленето не работи и не помага за успокояване и нормализиране. Но това е материал за друга статия.

Пример за примитивността и общото при хората и животните би била следната ситуация: Шефа се държи по някакъв начин, това активира у вас силен гняв и съответно импулса ви (особено ако сте мъж) е да му се разкрещите, да го напсувате, да го ударите и т.н., което не би било най-доброто за който и да е в случая. Разбира се може да си смените работата, ако решите, но отново това е решение, което е добре да се базира на мислене и логика, а не на моментни емоции (защото тогава вероятно ще си сменяте работата всяка седмица), така че в случая тази емоция натоварва организма ви, защото физиологията на гнева е много ресурсоизхабяваща. И все пак, защо чувстваме този гняв? Гневът е защитна емоция – за да се предпазим от някаква опасност (в случая това може да е шефът да ни соли пред целия офис или дори насаме – понижаване на социалния статус, някаква форма на унижение, че не ставате или че ви доминира и ви казва какво да правите). Тази ситуация е приблизително приравнима/аналогична до ситуацията, при която 2 животни се сдърпват – едното навлиза в пространството на другото, опитва се да го доминира по някакъв начин, да го тормози, да му отнеме храната или територията и другото активира веригите на гнева/яростта с цел да се защити и да защити това, което има и се стига до демонстрация на сила/готовност за битка и по-рядко до истинска битка. Примитивно, но ефективно, особено в животинското царство, а ние имаме същите мозъчни вериги за същият тип отговор/поведение. Само че за разлика от животните ние живеем в изключително сложно структурирано/устроено общество, което е сравнително цивилизовано и сме излязли (донякъде) от джунглата и закона на джунглата или те се проявяват много фино в социалните ни отношения и съответно не е адекватно да се нахвърлите върху шефа ви. Но самият импулс да го направите е абсолютно разбираем предвид филогенетичното ни животинско наследство.
Този отговор би могъл да е полезен дори и в модерния свят, макар и рядко – ако някой ви нападне – да отвърнете и да се защитите, но като цяло в повечето случаи действането според гневния импулс е по-вероятно да ви доведе до негативни за вас резултати (независимо дали ще е караница с партньора, избухване срещу шеф/колега, създаване на конфликт на улицата или нещо друго).

И все пак емоциите са много примитивни и не можем да разчитаме изцяло на тях за вземането на решения и реагирането си в сложно устроеното общество – налага се да имаме известен контрол или по-точно емоционална саморегулация – да можем да регулираме случващото се в нас, така че да се държим като адекватен зрял човек (а не като 5-годишно дете или маймуна).
Емоционална регулация и мястото на емоциите в живота ни в модерния свят:
Въпреки че както описах в исторически план емоциите са ни служили добре и са нашето животинско наследство и няма как да се отървем от тях, то от друга страна, в текущата ни среда на живот те не са кой знае колко оптимално детерминатори на поведението и реакциите ни.
В този ред на мисли аз съм на мнение, че не е добра идея да слушаме емоциите си за всяко нещо и да реагираме според тях (защото са доста примитивни и не вземат предвид сложно устроения ни социален свят, особено модерния такъв). Следователно е добре да имаме висока степен на емоционална саморегулация, при която да разпознаваме случващото се, можем да го овладеем и да го утилизираме по някакъв начин за реализиране на това, което е важно за нас – целите и ценностите ни (каквито и да са те) или поне не ни пречи и саботира по осъществяването им. По този начин действаме еднонасочено и ставаме по-интегрирани, а не всеки път когато се активира някаква емоция в нас да действаме според нея и така да се получава непрестанно теглене в различни посоки (описал съм това донякъде накрая в статията Защо хората казват едно, а правят друго, където говоря за това от гледна точка на съзнавано и несъзнавано, но това може да се отнася и за две съзнавани неща). Ще стане по-ясно какво имам предвид с няколко примера, при които в единият случай емоциите (и съответно подкоровите мозъчни области) те теглят в една посока, а разума (и мозъчната кора) – в противоположната:
1. Когато искаш да изядеш вредна храна, но се опитваш да пазиш диета за по-добро здраве и външен вид.
2. Когато искаш да си почиваш и да не се натоварваш, но освен това искаш да жънеш постижения в някаква сфера и да станеш много успешен.
3. Когато си във връзка и обичаш партньора си, но имаш желание да правиш секс с друг човек.

Всеки, който е имал такова или подобен тип преживяване знае за вътрешната борба свързана с избора в тези дилеми. Именно затова е добре първо да имаме йерархия на ценностите и потребностите, а след това и да можем да упражняваме емоционална саморегулация, така че да сме еднонасочени и интегрирани (доколкото това е възможно), за да не саботираме собствения си живот. Тогава по-лесно реализираме нашата визия/цели, а не да сме като машина, която постоянно някой (външния свят) ѝ превключва настройките и тя си променя поведението според това, тоест да сме добре организирани и да определяме поведението и реакциите си. Да осъществяваме съзнателни избори и действия независимо какви точно са те – нещо като информиран избор – наясно сме с приоритети си, нуждите си и цялостната си визия/ценностите си и избираме адекватно. Емоциите са летливи и временни – те се появяват минават и заминават и затова не е добра идея да им обръщаме прекалено много внимание/да взимаме важни житейския решения на тяхна база, но ако определена емоция се задържи доста време това може да е важен показател – ще стигна до тази част малко по-нататък.
От друга страна – не можем и да ги премахнем – те са дълбоко вкоренени в мозъка и тялото ни и освен това са основен двигател в живота ни. А ако се опитваме да ги потискаме и да се борим с тях или да ги игнорираме и да бягаме от тях, това е вероятно да доведе до психосоматични проблеми. Описал съм тези негативни ефекти от прилагането на стратегията борба или бягство по отношение на психиката ни и нас самите подробно в публикацията Как бягаме или се борим неуспешно със страховете си.

Затова аз предлагам да използваме емоциите градивно чрез правилното отношение. Как да стане на практика това?

Като първо имаме достатъчна осъзнатост и успяваме да разпознаем какво се случва в нас в момента, защо се случва/с какво е свързано (изпитвам гняв и искам да размажа някой, защото Х; изпитвам страх, че ще се случи еди какво си; изпитвам тъга, защото Х и т.н.), а след това и да го впрегнем по някакъв начин в посока реализирането на нашата визия за живота, ценностите ни или задоволяване на потребностите по здрав начин. Ако трябва да се върна към примерите от преди малко:
1. В желанието за ядене на вредна храна – разпознаване на стремежа човек да се почувства по-добре, да изпита някакво удоволствие и какво може да се опитва да замести този обект/поведение – нещо, което му липсва (успокоение, близост, радост и удоволствие и т.н.), а след това и планирането и реализиране на този иначе добър стремеж по по-здрав и полезен за нас начин.
2. Същата идея само че приложена към възстановяването и почивката, така че да не бърн-аутваш/прегаряш лесно в работата (следващите дни ще напиша и една статия Как да работим повече без да бърн-аутваме).
3. Същата идея приложена към сексуалността – може би има нужда от някаква промяна, раздвижване, защото нещата са станали прекалено монотонни и скучни или двамата се приемат прекалено много за даденост, огъня е по-угаснал и т.н. Но това изобщо не е лесно за навигиране и коригиране.

В случая няма потискане на емоции, няма игнориране, но и няма импулсивно действие според тях, а съвсем друг подход. Разбира се, на практика това не е никак лесно, но е доста по-печелившо пред алтернативата на самосаботиране и дезорганизиране цял живот. Освен това като всяко друго нещо – това представлява умение и ако човек се тренира да го прави, то той става по-добър в него и с времето му е по-лесно и започва да го прави автоматично.

Емоциите като индикатор:

Хроничното (имам предвид редовно и прекомерно) преживяване на определена емоция (имам предвид негативна) може да е индикатор за две възможни варианта (най-често смесица от двата):
1) обективно в живота ни нещо не се случва както трябва и е необходимо да се промени – незаводолени потребности или неприемливи житейски обстоятелства.
Например: прекомерните гняв и негодувание могат да индикират, че човекът бива потискан от другите (партньор, шеф, колеги) и по някакъв начин бива експлоатиран от тях или те му се налагат и т.н.
2) субективното възприятие и емоционалното преживяване на човека за ситуациите в реалността не е адекватно (не отговаря на тях като интензитет или валентност, изкривено е поради негови психични често несъзнавани наличности). Ако се има предвид горния пример – човекът си трае, никога не се заявява и не казва какво би искал той или от какво има нужда (поради определени страхове, вторични печалби и т.н.) и съответно на другите дори не им идва на ум какво да направят за него, при което естествено той не получава това, което би искал или има нужда и започва да вижда света като място, на което другите го мачкат, използват го и го потискат и т.н. Но всъщност това се е случило на принципа на самоизпълняващото се пророчество (за който съм писал в публикацията Как реализираме несъзнаваните си вярвания) и той (с прилежащите му психични наличности и несъзнавани сценарии и поведения) се е вкарал сам в тази ситуация и го е реализирал на практика в обективната реалност.
Това препраща към една моя минала статия – Житейски проблем ли имам или психологически?
Всъщност винаги двете са неразделно свързани, защото ако не беше едното нямаше да се стигне до другото (или човекът щеше бързо да излезе от ситуацията) и двете се взаимоусилват и се получава омагьосан кръг (спирала надолу, positive feedback loop – цикъл с положителна обратна връзка). Това са като двете страни на една монета: действията, нагласите и чувствата ни влияят на това какво се случва в живота ни в действителността ни, но и какво се случва в живота ни влияе на действията, нагласите и чувствата ни. Двете взаимодействат, така че да оформят живота ни в реалността.

Емоциите могат да бъдат активирани при стимулации на определени мозъчни зони – с кои мозъчни зони са свързани с емоциите?

Данните от изследвания с функционален ядрено магнитен резонанс при хора и животни показва, че следните мозъчни структури са неразривно свързани с емоциите: амигдалата, хипоталамусът, медиалната префронтална кора, инсулата (инсуларната кора) и периакведукталното сиво вещество. Хипоталамусът в частност (заедно с хипофизата) регулират важни физиологични функции повечето, от които са и съставни компоненти на телесните реакции на емоциите като сърдечна честота, кръвно налягане, температура, секреция на хормони и т.н.
Както се вижда и както споменах, те са плод на подкоровите части на мозъка – еволюционно по-старите части на мозъка – тези, които са до голяма степен еднакви/сходни при хората и при животните, докато големите разлики идват от по-новите части – мозъчната кора. Освен това подкоровите мрежи са от съществено значение за поддържането на съзнание – ако има увреди там, то те водят до кома или друго вегетативно подобно състояние. Ако съзнанието бива разглеждано като субективното чувство за нещо, то емоциите са неговия основополагащ компонент. Затова е трудно да не чувстваме чувства – те са основа на субективния ни афективен опит и на мотивацията и съответно поведението ни (до някаква степен, тъй като имаме и висши корови зони, които могат да упражняват известен екзекутивен контрол и да въвеждат ред и йерархия в приоритетите и съответно поведението ни).
Когато бъде активирана невронната верига кодираща определено емоционално състояние, то се пускат в ход множество паралелни процеси, което води до физиологични/телесни промени – симпатикова или парасимпатикова активация на автономната нервна система (за които съм писал в Нервната система), поведенческа реакция, чувства и когнитивни промени.
Абсолютно възможно е да чувстваш и без когнитивно отношение (самоосъзнатост), което да е съобщило за случващото се и ти да разбираш какво се случва с теб – най-вероятно при част от животните е точно така, просто ние сме надградили тези нива на еволюция и имаме капацитета за по-сложна обработка и осъзнаване на случващото се в/с нас.
От друга страна мозъчната кора може да управлява известен контрол върху това дали да действаме според дадена емоция или да се въздържим въпреки импулса (екзекутивен контрол, екзекутивни функции).
Когато има увреждане на челния дял (или понижена активност) хората обикновено имат затруднения да регулират емоциите си и поведението си, като тази загуба на емоционален контрол може да се припише на това че подкоровите части печелят по-често надпреварата за доставяне на цялостно съзнателно преживяване и съответно детерминират на поведението ни по-силно отколкото иначе, тъй като срещат по-малко конкуренция от висшите корови зони (които функционират влошено/понижено).
Изследвания например показват, че синдромът на хиперактивност и дефицит на вниманието (ADHD) е свързан с по-слабо функциониране и по-слаба структура/опроводяване на веригите на префронталната кора (челния дял), особено в дясната хемисфера, а тези области са отговорни за регулирането на поведението, вниманието, емоциите и най-вече потискането на импулсивно поведение.