(Свръх) компенсация – другата страна на самосаботажа

Тази статия е свързана с предишната за „Личностното развитие като капан“ и се задълбочава в механизма на (свръх)компенсацията, който е защитен механизъм. Целта на защитните механизми е да елиминират или намалят интензивността на стимули, които са неприятни, заплашителни и нежелани – да ни предпазят от болка и дискомфорт (повече за тях може да прочетете ТУК).

Какво представлява компенсацията?

Компенсацията представлява опит за преодоляване на определени слабости, несъвършенства и свързаната с тях тревожност или фрустрация чрез полагането на големи допълнително усилия в съответната или друга област, които да доведат до отлични резултати (свръхпостижения), които да компенсират (или маскират) възприеманите от човека дефицити. Класическото виждане е, че е в друга сфера като заместител на първоначалната, но по-модерното и според мен по-коректно е, че е напълно възможно да е в същата сфера. Може да се изпълнява както несъзнавано така и напълно съзнавано. Концепцията произхожда от Алфред Адлер (един от учениците на Фройд), който е автор на цялата идея за комплекса за малоценност, чийто корен обикновено се намира в детството и ранните години на човек. Според него когато човек преживява чувства на непълноценност/малоценност, че е по-нисш, по-малко от останалите (в дадена сфера или изобщо), то той автоматично ще се опита да компенсира за тях (в същата или друга сфера). Често това се превръща в стремеж към превъзходство, който е нездрав (свръхкомпенсация). Резултатът е обсебване от достигането на постижения и превъзходство над другите (разбира се това не е единствената възможна причина за силният стремеж към успехи, но често присъства). Самият Адлер е бил много болнаво дете, което е проходило късно и това го е подтикнало да стане лекар, така че може да предположим, че голяма част от теорията му се основава на изследване и самоизследване на неговите собствени поведения и преживявания от първо лице.

Важно е да се отбележи, че дефицитите/липсите на човекът могат да са както реални, така и възприети или дори въображаеми и могат да се отнасят до всеки негов аспект – относно физически характеристики (тялото и частите му), качества, способности и умения, знания, представяне и прочие. Смята се, че има 2 типа компенсация – положителен и отрицателен. Аз не съм съгласен с това виждане и смятам, че това разделение не е изначално, а изкуствено на база резултатите и е свързано с други фактори споменати в статията, така че ще изразя моето виждане по темата и ще използвам компенсация и свръхкомпенсация взаимозаменяемо.  

Свръхкомпенсация бива характеризирана със свръхсилен стремеж към постижения и успехи, подлежани от желание за превъзходство, доминация и по-висока самооценка. Но в човекът се съдържат имплицитно едно обезценяване на себе си (липса на стойност, ниска самооценка) и чувства за непълноценност (и/или страх от това) – че не става, че нещо му липсва, че не е/може/няма достатъчно, че е неспособен или по-нисш/долнокачествен от другите. Защото човек не би имал стремеж да бъде/да се чувства повече от другите, ако не се чувстваше по-нисш/малко от тях, както и не би компенсирал за дефицитите си на всяка цена, ако приемаше тези дефицити.
Може би свръхкомпенсацията не звучи толкова зле – все пак човекът често реализира големи постижения в процеса – от нещо негативно се стига до нещо положително, но така ли е наистина?
Първо въпреки че може има положителни резултати, за съжаление човекът обикновено така и не стига до удовлетворение и не започва да се чувства пълноценен, че е/може/има достатъчно.
Второ тези резултати биват движени от желание за сила, доминация, контрол, превъзходство над другите, при което вместо да успява в дадена дейност, той се опитва да се чувства добре относно себе си за сметка на другите. Това може да е вредно за него, другите и отношенията му с тях, което вече минава границата на здравословното.
Трето – често това води до орязване/минимизиране на едни дейности или опитване на нови дейности, в който човекът е или би бил новак/слаб/посредствен
(което би изкарало на повърхността несигурността му) за сметка на дейности, в които е утвърден и се представя добре, чието извършване максимизира. Така може да ограничи животът си в някои сфери.

Непреработените чувства на непълноценност могат да доведат до развитието на негативни черти у човека като дребнавост, подлост, злоба, арогантност, самохвалство. Нарцистичните хора притъпяват/заглушават чувствата на ниска самооценка чрез преувеличение относно себе си, самохвалство, надуване и арогантност, както и чрез фантазии и действия насочени към преживяване на превъзходство спрямо другите (по-сила; красота; богатство или друго) и получаване на възхищение от тяхна страна. Това им позволява да маскират комплексите си и да се почувстват по-добре относно себе си.

Примери за компенсация:

1) Дете, което има проблеми със социализацията с връстниците може да ореже тази част от живота си и да се насочи към прекомерно учене и академични постижения (НО това не решава първоначалния проблем с асоциалността).
2) Човек, който се чувства слаб и нищожен може да се бори да стигне до най-високите позиции на властта в търсене на чувство на значимост, сила, превъзходство.
3) Наличие на говорен проблем може да доведе до желание за превръщането му в отличен оратор и до упражняване на говора по 5-10 часа на ден.
4) Детски страх от вода може да бъде компенсиран като човекът стане добър плувец и/или моряк.
5) Бедност в семейството на детето може да го тласне към прекомерен стремеж към пари и придобиване на богатство в зряла възраст. 
6) Когато в даден спорт не го избира никой от отборите -> трениране по 8 часа на ден, за да стане добър и да го избират (и/или да им покаже, че може да е по-добър от тях).
7) Дете с трудност в ученето може да пренебрегне тези дейности и да се фокусира прекомерно върху спорта и физическите дейности (или обратното – ако не го избират в отбора по нещо и не се справя – да зареже това и да се отдаде на ученето).

Най-честите начини за свръхкомпенсация са следните и има такива, които са по-типични за мъжете и жените, но това не означава, че не може и другият пол да ги проявява: – за мъжете поради тенденцията си към състезателност и представяне – сила, доминация, успехи/постижения, способности (пари, власт, сила, агресия, секс, можене, правене, имане, знаене); – за жените поради тенденцията си към подхранващи качества – получаване на внимание, грижа, одобрение, валидация (външен вид – красота и сексуална привлекателност, угаждане/подчинение/удовлетворяване на нуждите на другия/ите). Неслучайно съм избрал тази картинка, защото има пари; една голяма властова фигура; група хора – тоест свръхсоциализацията и харесването/вниманието на другите като потенциална компенсация.

Може да бъде много трудно да се каже отстрани дали става въпрос за свръхкомпенсация, но все пак в нездравия вариант има една прекомерност и обсебване от постиженията и това да стане по-добър от останалите в дадената сфера, както и нотки на надменност, арогантност и самодоволство. Може да се каже че разликата между здравото постигане и поведение и нездравото е в степента, в субективното преживяване на човека, който го извършва и в отношението му спрямо другите. Следователно само можем да предполагам отстрани какво подлежи поведението на отсрещния човек.

(свръх)компенсацията – „игра“, която не може да бъде спечелена

Ако не успее да стане най-добрият, да превъзхожда всички останали или повечето от тях, то тогава преживява това като провал и потвърждение на първоначално наличните чувства и вярвания, че не става, че е неспособен и непълноценен, че не е достатъчно и се чувства още по-зле.
Но дори и да успее в целта си – изначалният проблем – самите вярвания и чувства на непълноценност, липса на стойност, неадекватност, които са дълбоко вкоренени не биват адресирани, продължават да са налични и да измъчват човекът, а той самият обикновено несъзнавано мъчи себе си и околните в опит да ги потисне и да се почувства по-добре. Който не вярва нека го пробва и да провери, че не работи, за да може след това да се реши да изостави този механизъм.
Един от големите проблеми свързани с него е, че всъщност самият процес на компенсация подсилва и задълбочава въпросните комплекси, защото щом има нещо, което трябва да компенсирам значи има нещо, което изначално не е достатъчно/наред/както трябва с мен. Тоест човекът изхожда от погрешната позиция (и се намира в грешната перцептивна рамка) и няма как да излезе победител. Следователно трябва да се промени самата „игра“, която човекът играе, за което ще стане дума накрая, но преди това:

Компенсацията е другата страна на самосаботирането

Двете са различни противоположни поведенчески адаптации спрямо ЕДНИ И СЪЩИ НАЛИЧНОСТИ – и в двата случая човекът изхожда от едни и същи вярвания/чувства/комплекси за непълноценност, липса, неставане, неспособност, че е/може/има по-малко от другите. При самосаботирането (за което може да прочетете ТУК) човекът ги приема за верни и потвърждава тези вярвания чрез действията си – затова саботира себе си, за да се провали, защото вярва, че не заслужава и цели да достигне съответния резултат (провал) присъщ на човек имащ тези вярвания за себе си – да изрази външно тази вътрешна липса на стойност, годност и способност.
От друга страна при свръхкомпенсацията човекът не иска да приеме и се опитва да опровергае тези наличности, да докаже, че не са верни, че става и може чрез успехи, постижения и превъзходство над другите, за да се почувства добре относно себе си.

Но и в двата случая човекът бива воден от едно и също – страховете от отхвърляне, изолация, самота/разделение – че изначално не става и няма да бъде приет от общността (и ще умре), че няма да бъде обичан (и да намери партньор и да остави поколение) – това се преживява заплаха за съществуването му, въпреки че на практика в модерността не е.

Свръхкомпенсацията е изключително изтощаваща, защото представлява постоянно усилие и борба (което представлява симпатикова реакция – стресов отговор на борба или бягство), което източва прогресивно ресурсите на човекът и го ограбва от възможността да се наслади на това, което прави и на постигнатото, което обикновено бива дисквалифицирано като недостатъчно.

Как да променим играта?

Когато човекът изхожда от позицията, че изначално не става, не е достатъчно добър и прочие – тогава действията му в посока успех и справяне потвърждават тази първоначална изходна позиция (комплексите, вярванията и чувствата). Ако мислиш/вярваш/чувстваш, че не си достатъчно – или свръхкомпенсираш (не искаш това да е вярно, бориш се с него, опитваш се да го опровергаеш), или го приемеш за вярно и се самосаботираш и саморазрушаваш (щом съм такъв значи се предполага да се чувствам така, да мисля така и да действам така – да създам катастрофални резултатите, така че да потвърдят първоначалните предположения). И в двата случая става подсилващ се цикъл и губеща игра. Следователно за да „спечели“ е необходимо да излезе от тази рамка/игра и да влезе и играе друга:
Понижените способности и възможности са проблем само тогава когато човек интерпретира наличието им като доказателство/показател, че не става, че не е/няма/не може достатъчно (добър), че е по-нисш от другите, че е дефектен и т.н. Ако не го прави (не осмисля тези обективни факти по този начин), ако се приема напълно такъв какъвто е, тоест се чувства пълноценен – тогава няма за какво да се опитва да компенсира – цялата тази нужда отпада, както и желанието да се чувства превъзхождащ и по-висш от другите (както и противоположната адаптация – да се самосаботира). Следователно е необходимо човекът да осъзнае несъзнаваните си базисни вярвания и да надхвърли тях и автоматичните си модели; да стопи/помири тези свои наличности; да приеме себе си напълно такъв какъвто е с всеки свой аспект – да е в пълен мир/хармония/комфорт с това, което е включително с несъвършенствата и недостатъците си, защото те са част от това да си човек и от преживяването да си човек (крайно и ограничено същество). Тогава слиза от мъчителната въртележката на несигурност, страх, неприемане, параноя, компулсивно постигане на цели и успехи – изчезва нуждата да компенсира. Но не отпада желанието за постижения и действия просто той вече може да се наслаждава на живота, на това, че е жив, на себе си и на това, което прави и на успехите си и да реализира потенциала си свободно от една друга позиция. Така излиза от старата перцептивна рамка (история, конструкт), където има проблем и преживява себе си като непълноценен.

Свръхкомпенсацията не е само лоша

Всеки от нас я проявява понякога, защото крайността и ограничеността са заложени у нас като хора и съответно всеки от нас понякога може да преживява тези чувства на непълноценност, недостатъчност, липса, недостиг и прочие и съответно да се опитва да ги компенсира. Освен това е отражение на животинската ни природа и инстинкта ни към борба за надмощие, така че да оставим поколение и гените ни да продължат да съществуват. Така че това е до голяма степен нормално и разбираемо явление за нас хората и всички го правим (освен може би Далай Лама или някакви други духовни учители – кой знае), така че е важна степента – да не отиваме в крайност.
Второ – може да се използва в ключови моменти/периоди от живота изискващи голямо усилие от наша страна като допълнителна мотивация (през липсата, страха, гнева и прочие), така че да ни даде енергия и сили да продължим напред в моменти, в които иначе нямаме на разположение друго гориво. В повечето случаи мотивация през липсата и негативните емоции е по-добре отколкото липсата на каквато и да е мотивация (освен ако човекът не е комплексиран диктатор с голяма власт). И все пак би било през повечето време да се използва мотивация от по-висок ред (през вдъхновението, творчеството, любовта).

Щом си стигнал до тук значи намираш материалите за полезни, интересни и информативни.
Подкрепи създаването на още повече такива чрез малък ежемесечен абонамент в Patreon на този линк и в замяна получи достъп до една моя здравословна практика месечно, обяснение за нейните механизми и имплементация.