(Само) разрушително поведение и импулси

В тази статия ще стане дума за деструктивното и саморазрушителното поведения както и за подлежащите ги чувства, вярвания, мотивации/желания.
Забележка: В психологията има разбира се и други виждания за тях и причините им, но аз поддържам описаното, така че ще ви запозная с него. Също така по отношение на зависимостите – написаното по-долу може да важи или да не важи (възможно е целта да не е саморазруха, а зависимостта да е просто начин за самолекуване и притъпяване на болката и саморазрушението да е просто страничен продукт/ефект).

Това е своеобразно продължение на темата за самосаботирането (ТУК), при което действията (и мотивациите/импулсите/желанията) на човека вече стигат до едно друго ниво. Докато при самосаботиращото поведение човек „просто“ пречи на себе си, вреди си в някаква малка степен, не успява да достигне целите си, то тук целевият резултат е доста по-различен. Както подсказват названията целта (съзнавано или несъзнавано) е разруха и унищожение, причиняване на вреди и болка било то на самият човек, на други хора (включително и близки дори често точно на близки), който стремеж може да се пренесе дори към цялото общество/човечество, а още по-екстремно и фундаментално – на самият Живот/живото/Бог/битието (или каквото там обозначение ви харесва от този тип). Защо?

Каква е целта на (само)разрушителното поведение?

Отмъщение и наказание – отмъщаване и наказване на него самият и/или на близките и роднините му и/или на социума и/или на самият Живот (живото като феномен) и/или на това което е създало животът. Целта е другите да изпитат болката, която той изпитва и е изпитвал толкова през живота си – да видят какво е, да почувстват какво е. Ако ви звучи страшно – има защо – тази нагласа е пътят към геноцидно и суицидно поведение. Това е знак на протест срещу другите, светът/системата и животът (начинът по който са устроени и се случват нещата в тях – или поне начинът по който са се случили за конкретния човек).

Каква е причината за толкова радикални желания/импулси и евентуално поведения?

Те са плод на доста по-дълбоки и болезнени травми, чувства, вярвания – може да се каже, че са следващо ниво (като интензитет, сила и дълбочина) на тези, които подлежат самосаботирането. Какви са те? Изключително силни и дълбоки чувства на отхвърленост, нараненост, предателство, емоционална болка, злоупотреба и други от този калибър, които измъчват и направо раздират и разкъсват човекът отвътре и са го правели години наред, при което той е натрупал чувства на недоволство, негодувание, завист, злоба, омраза, горчивина, обида, яд и гняв (които могат да стигнат до ниво на презрение и отвращение от/към живота). Под техния напор – човекът започва да действа така че да разрушава живота си и/или този на околните и/или дори светът в опит за отмъщение (на себе си, на родилите/роднините си, на обществото/света и на самият живот) за всичката болка която е преживял и продължава да преживява все повече (защото е в спирала надолу), за това което са му причинили (или той смята че са му причинили), за болката, отхвърлянето, нараняването, предателството, неоценяването му, несправедливостта, които субективно преживява (а дали е така обективно е друг въпрос). Целта е другите да изпитат това, което изпитва и той – да им е гадно, да се мъчат и страдат както той е страдал и страда. Ако ви звучи тъмно и страшно – има защо – това е пътят към убийството и в по-голям мащаб – до геноцида (масовите убийства).
Също така това е и един от пътищата към самоубийството (суицидността) – то може да е както отмъщение и наказание към близките в някои случаи, така и бягство от болката други случаи – начин тя да спре, ако човекът постоянно я преживява.

Как може да се стигне до (само)разрушително поведение?

За повечето хора вероятно изглежда трудно да си го представят, но когато се запознаем с историята на такива хора (някои от най-известните деструктивни личности в историята – убийци, диктатори извършващи масови убийства, изнасилвачи и прочие) – мистерията бива разбулена. При повечето ясно могат да се видят ужасни преживявания още рано в живота насилие в детството – сексуално, физическо, емоционално, неглежиране или отхвърляне/изоставяне – при сираци и други подобни, които са задали такава траектория в живота им. А тази траектория по-късно често бива допълнително насочена/затвърдена още повече в негативна посока чрез болезнени преживявания в училище – подигравки, насилие, унижения от връстниците и други подобни продължаващи години наред, които често продължават и през юношеството. При толкова травмираност най-вероятно и в зрелия живот на човека нещата няма да са кой знае колко розови – вероятно се чувства напълно сам, изолиран, че не може да има доверие на никой, без приятели и близки, които да ги е грижа за него или отношенията им са доста токсични, както и трудност за изграждане на всякакви близки отношения, което само надгражда преживяването на живота му като нещо ужасно и като нещо, което не си струва да бъде живяно/да го има. Целият му живот е една ужасна спирала надолу, по която има само болка и нараненост, отхвърляне, гняв и яд, негодувание, презрение и отвращение.
Предвид всичко това – не е чудно, че човек, който е преживял всичко това може да има нагласи/вярвания и желания против себе си, другите и самият живот (тъй като за него той е бил едно постоянно насилие над него, непрестанна болка). И съответно убийствените и самоубийствените нагласи и поведения представляват протест (форма на недоволство) срещу начинът по който са устроени и функционират света/живота/обществото (защото е ужасно и гадно място пълно с болка и нещастия). Когато си в такова състояние тогава най-естественото нещо е да искаш да рушиш, да унищожаваш, да влошаваш всичко – да правиш нещата в света да са по-зле отколкото са (и това е насочено към себе си, близките, другите/обществото и света/животът като цяло). При това положение вече човекът дори не иска да е от печелившата страна на „играта“ (на мястото на успешните, щастливите, доволните и т.н.), а просто иска да няма „игра“ (тоест живот), тъй като не си заслужава да се „играе“ (тоест да съществува) – да унищожи играта/животът/светът. И така се е стига до крайния резултат.
Разбира се има и множество истории, които въпреки подобно начало и развитие, по-късно в живота по някакъв начин успяват да стигнат до щастлив или поне не до ужасен край, до излекуване на тези травми и до стопяване на тези измъчващи болезнени чувства, до помиряване със себе си, близките, обществото и живота поне донякъде.

Въпреки че за много хора всичко това може да изглежда непонятно и неразбираемо (не могат да си го представят и да разберат как може да се случи или че те никога не биха го направили) – не е точно така, на практика. Всеки от нас преживява някакви неприятни неща в живота, които пораждат негодувание, недоволство, обиди, завист, чувство за несправедливост в живота, които водят до яд, гняв и желание за отмъщение. И ако продължим да се движим по тази пътека, да задълбаваме все по-надолу във все повече болка, недоволство и желание за мъст – и ние бихме действали по такъв начин в някаква степен (както и всеки друг при правилните обстоятелства).
Всъщност всеки от нас е способен да проявява и дори понякога проявява такъв тип поведение в живота си, но в много по-лек умерен вариант. Какво имам предвид? Фантазиите ни (сценариите, които понякога си представяме в главата си), които са свързани с отмъщение и наказание са точно израз на такъв тип импулси/мисли/желания (само че се случва във въображението ни вместо в реалния свят) – когато си представяме как обиждаме, удряме, нараняваме или унижаваме някой, който ни е подразнил, обидил, наранил, ядосал, прецакал, предал, подиграл или човек на който завиждаме – отиваме точно в тази посока (това може да е шефа ни; колегата; интимния ни партньор; родителите ни; децата ни; приятелите ни; човек, който ни е засякъл на пътя; прередил ни е на опашката; казал е нещо лошо за нас; излъгал ни е за нещо и т.н.). И ако фантазиите продължават, с времето се усилват и стават все по-брутални и задълбаваме все повече в тази посока години наред – можем да стигнем и до реализирането им на практика. Неслучайно понякога най-тихите хора, които цял живот не са казвали и дума на въпреки на някой, не са проявявали нито един изблик на гняв, а са потискали и таили в себе си споменатите ужасни чувства – в един момент уж сякаш от нищото заколват съседа или започват да стрелят по хора или причиняват нарочно някаква катастрофа и т.н. (но не е било от нищото – почвата за това е била подготвяна години и дори десетилетия).

Затова е добре човек да следи фантазиите си и какво се разгръща в тях, защото това е показател за случващото се в него – ако са свързани с много яд, гняв, негодувание, недоволство, завист, ненавист и прочие – най-вероятно нещата не отиват в добра посока и добре да се направи нещо по въпроса. Ранен сигнал е преживяването на дълбоко недоволство, негодувание и завист към хората, които се справят по-добре от нас в нещо (по-успешни, по-талантливи, по-добре изглеждащи и прочие). Разбира се на всеки може да се случи да влезе в такъв кръг от мисли понякога и това е нормално. Въпросът е да не се задържа там с години (да се хронифицира). Негодуванието е изключително вредно чувство/емоция независимо дали е провокирано от успехите и силните страни на някой или от несъвършенствата и недостатъците му. И в двата случая постила пътя към антихуманни нагласи (а може би в някакъв момент и поведения), защото ни кара да искаме и да действаме в посока разрушаване/саботирането на нас и/или другите и/или светът – влошаването или дори разрушаването на живота като форма на протест и отмъщение поради недоволството ни от начинът, по който са/се случват нещата.

Защо дори и нас самите?

Както споменахме вече – като форма на отмъщение и наказание към близките (най-често родители или деца) – когато е към родителите с обвинителните послания „вижте какво направихте от мен, заради вас съм такъв/така, вие сте виновни и т.н.“, а към деца – може да е поради усещане за липса на грижа/внимание/помощ (или може да е манипулация за получаване на такива).
Освен това – да се окаже човек прав, да потвърди вярванията и вътрешните си модели за него, другите и света – че знае „истината“, каква е реалността и как се случват нещата в нея, е възнаграждаващо, удоволствено и приятно (буквално води до освобождаване на допамин). И той може да е склонен да саботира и дори разруши себе си/живота си, отношенията си само и само да се окаже прав за първоначалните си предположения (да ги реализира на принципа на самоизпълняващото се пророчество, за което може да прочетете ТУК).
Също така, за да може човекът да валидира всичките си дълбоки негативни чувства на отхвърленост, предателство, злоупотреба, нараненост, болка, жертвеност, а над тях желанието за отмъщение, гневът, ядът, омразата, горчивината, негодуванието и други подобни – че всички те са оправдани, че светът и другите са ужасни, а не е в него вината и не носи никаква отговорност. Печели самосъжаление, изнасяне на отговорност и илюзорна праведност. Например – да провали собствен или чужд проект, възможност или образованието си (следване, магистратура, докторантура и прочие) – да бъде отхвърлен/отритнат от университета или компанията/фирмата, да се провал, за да оправдае/обоснове тези свои чувства и роля на отхвърлен, пренебрегнат, неоценен, маргинализиран, дискриминиран, онеправдан, които преживява/играе през голяма част от живота си. По същият начин това може бъде реализирано и във връзките – с интимни партньори, приятели, роднини – по всякакъв начин да бъдат търсени/провокирани постоянни конфликти, така че отношенията да се влошат или разпаднат.

Провалът резултат от поведението на самосаботиране или саморазрушение може да има и друга печалба/страна/цел – като стремеж за получаване на внимание, съжаление, грижа, любов, успокоение, приемане. Фантазията, че когато човек се провали и стигне дъното – магически нещо ще се случи, някой (близък, познати, непознат, фея или кой знае какво) ще дойде от нищото и ще му даде това, за което мечтае човекът (най-често някоя от гореизброените чувства/отношения). Разбира се това е илюзия и шансът да се случи е близък до нулата, а цялото нещо представлява стремеж човек да получи това, от което има нужда (любов, грижа, внимание, приемане, харесване), но реализиран/планиран по много изкривен начин.
Отново стигаме до често повтарящ се лайтмотив в психотерапията – наличие на добър стремеж, който обаче бива планиран и/или реализиран по много вреден, грешен, неоптимален, неадаптивен, изкривен начин, което води до катастрофални резултати.

От крайни случаи до леки ежедневни ситуации

Истината е, че при повечето хора не се стига чак до описаните крайности, но всеки от нас преживява подобни чувства понякога и проявява много фино някакви разрушителни или саморазрушителни поведения, които макар и с по-нисък магнитуд все пак част от този спектър. Нека дам някои примери, за да стане по-ясно (макар че няма да са еднозначни):
1) в отношения с хората (приятели, роднини, интимен партньор) – всякакво провокиране на караници и конфликти чрез създаване на подходящи за тях ситуации, например чрез нарочно премълчаване/некомуникиране на нужди/желания/планове/недоволство/несъгласие, за да може по-късно нещата да ескалират, да се получи конфликтна ситуация – да се скарате за въпросното нещо, за да се влошат/развалят отношенията (да постигнем негативен резултат) или пък да имате повод да изкарате/излеете насъбраните гняв, яд, недоволство (или дори омраза) навън, да ги изсипете върху другия. Разбира се същото поведение може да има съвсем различни причини – например премълчаване поради страх, срам, нежелание за обременяване на другия особено ако има много на главата и поради много други причини, но може да е и гореспоменатата, при която нещата отиват в графа саботиране и разрушение на връзката/ите.
2) в работата – отлагане или претупване на задача, която знаем, че после може да ни прецака целия проект/дейност/работа, за да саботираме цялото нещо и да стигнем до провал. Разбира се тук отново може да има алтернативни причини за поведението – надяваме се/мислим си, че ще минем метър или просто не обмисляме бъдещето и последствията достатъчно, но може и да има вътрешноприсъщо желание за провал, разпад, саботаж.
3) когато виждаме компромисен вариант – начин да постигнем съгласие с някой и да се разберем, но нарочно не действаме в тази посока, за да не се получат нещата, да не постигнем съгласие, да има конфликт и неразбирателство и положението да е по-лошо отколкото може да е.

Какво да направи по въпроса, ако разпознаваме ситуацията в нещо от описаното досега?

Това ще стане ясно в следващата статия, в която ще бъде общ пътеводител при наличието на самосаботиращи и саморазрушителни и разрушителни тенденции/импулси/поведения/фантазии и може да прочетете ТУК.

Щом си стигнал до тук значи намираш материалите за полезни, интересни и информативни.
Подкрепи създаването на още повече такива чрез малък ежемесечен абонамент в Patreon на този линк и в замяна получи достъп до една моя здравословна практика месечно, обяснение за нейните механизми и имплементация.