Много хора имат погрешната представа, че ходенето при психолог или психотерапевт е, за да си поговорят приятелски и толкова. Това не може да е по-далеч от истината.
Ако всичко, което правите е да си говорите приятелски – да, тогава не ви трябва да ходите при специалист, може да правите също с приятел/ка, че даже и с непознат, а в модерността дори и онлайн – през интернет.
Да, терапията и консултирането започват като искрен разговор, но това е просто начална стъпка като част от по-голям процес, който има цел – да промени/подобри нещо в живота или преживяването на човек за случващото се в живота му или действията/навиците му – неща, които по някакъв начин влошават живота му, саботират го по пътя към целите му или в отношенията му с другите хора или го измъчват по някакъв начин.
Голяма част от наученото от нас в живота ни (особено рано в него) се съхранява в несъзнаваното ни – дори не знаем как го знаем, откъде го знаем, защо е така, защо действаме автоматично по този начин, защо ни идват такива автоматични мисли, защо не се чувстваме добре когато останем сами/когато допуснем дори мъничка грешка/когато някой ни пренебрегне/игнорира дори съвсем леко или постави под съмнение казаното от нас и много други ситуации.
Обикновено именно с него се работи, защото истината е, че невинаги за човекът е очевидно какво не е както трябва (а много често дори това бива приписано погрешно) и какво би било от полза да се направи. Когато някой се чувства зле – това е начинът му да бъде в света/преживяването му (в този момент или изобщо по принцип) и ако можеше да го промени лесно с щракане на пръстите или две приказки (като си кажат противоположното нещо) – щяха, но очевидно не могат и то не защото са слаби, а защото сме хора. Крайни същества сме и не винаги е въпрос на воля – всеки от нас има ограничения (както моментни, така и глобални през целия ни живот) – поради незнание и неразбиране; поради претрупаност в настоящето и недостатъчно ресурси; поради прекалена тежест на трудностите и неспособност да се справи сам; поради утежняващи външни обстоятелства и други.
Каква е целта на психотерапевтичната работа?
Постигане на личностна/характерова промяна – промяна на несъзнаваните и/или съзнаваните модели на вярване, мислене, чувстване, интерпретиране – изобщо на преживяване на реалността и събитията в нея, и най-вече на действие/реакции спрямо събитията, които се случват в живота на човека. Резултат е както промяна на субективното му преживяване за случващото се, така и на обективните обстоятелства в живота му. За целта обикновено е необходимо да се ревизира цялата история на човека – от настоящето до най-ранните детски спомени, а дори и събития, за които човекът няма спомен, но има информация – да се проследят и осъзнаят зависимостите и връзките между това, което е налично сега (като вярвания, чувства, автоматични мисли и поведения) и това, което се е случило в миналото (зрял живот, тинейджърство, ученически години, детство).
Също така се стига до ново преживяване на минали епизоди, които са били неприятни, болезнени или дори травматични (преработване на паметови следи), но в променен контекст, с ново възприятие и преживяване и дори с различна емоционална окраска спрямо предишните към тези минали епизоди и водещи до променено отношение спрямо случилото се, както и до ново поведение в сходен тип ситуации, когато възникнат в живота.
Какво значи това на практика?
Да приложим способността за невропластичност (промяна) на мозъка, така че невроните да се свържат в нови вериги/по нов начин, което да доведе до качествена промяна в начина на преживяване и опериране в света. Да помогнем на човека да препрограмира ума/мозъка си по друг начин. Примери:
1) Ако не вярва в себе си и му липса увереност и решителност (защото никога не са го оставяли да се справя сам или окуражавали да го прави или пък са му повтаряли, че нищо няма да излезе от него или поради други причини) –> постепенно да изгради такива, да започне да се чувства и преживява като уверен, компетентен и способен – което не става внезапно, а е процес на постепенно изграждане.
2) Ако вярва, че (и действа сякаш) не пасва никъде в света и че няма стойност (защото след раждането майка му е била в следродилна депресия и не е могла да удовлетвори емоционалните му нужди или защото в ранните ученически години или детството е бил системно тормозен от родител/и или от връстници или по други причини) –> постепенно да почувства, че има стойност като човек, има място в света и може да пасне на много места стига да иска и да не се самоизолира и самоотхвърля сега той самият като възрастен и да се установят и вкоренят тези противоположните вярвания.
3) Ако вярва, че (и действа сякаш) е слаб, безпомощен, малък, неспособен да се справи и жертва –> постепенно да започне да е все по-автономен и инициативен и да види, че всъщност може да се справя и не е малко безпомощно зайче в големия, опасен, страшен свят, а може да бъде действена сила в живота си и света.
4) Ако вярва, че (и действа сякаш) светът/другите е/са опасно, страшно, ужасно място, което ще го нарани (защото идва от семейство, в което е преживял емоционален/физически/сексуален тормоз или по други причини) –> постепенно да види, че не е толкова едностранчиво, а го има и лошото и хубавото, че преживяването за нараняването е вътре в него сега (и по-рядко навън в света), но че не е крехък, а има сила в него и може да понесе болката и да я трансформира.
Първите негативни преживявания обикновено са плод на средата (върху която едно бебе, дете или подрастващ няма контрол), но следващите такива обикновено са резултат от промененото обработване на информацията и възприемане на себе си, другите и света, както поради асоциативността на мозъка и механизмите за избягване на болка – неадаптивни вярвания и произтичащите от тях коупинг стратегии (за справяне/адаптация). Тоест последващите преживявания на по-късен етап от живота са най-често поне донякъде поради вече оформилите се в нас вярвания и несъзнавани модели.
Като цяло е много трудно в течение на живота ни особено рано да не сме придобили поне някакви ограничаващи или негативни себеотносни вярвания или дълбоко преживяване на негативни емоции, които са останали неразрешени в нас.
Но ако преживеем различно същата/подобна ситуация (или миналата такава сега в настоящето) – това отваря възможността за ново възприятие и придобиване на нови модели на вярвания и поведение. Това е терапията – даване на възможността за преживяване на противоположното – на приемане; на увереност, сигурност и стабилност; на любов; на чувство за ставане и можене; на спокойствие и безопасност и т.н. И това се прави целенасочено, а не просто като разчитаме на случайността да се случи.
Също така помага и виждането, че другите го могат/правят в момента или вече са направили това, което ние имаме тепърва да правим, но го смятаме за трудно или плашещо.
За целта са необходими са нови мощни преживявания, които ни карат да захвърлим старите вярвания, счупват рамките ни, изкарват ни извън тунелът/кутията ни, за да видим, че са ограничени, непълно или дори грешни и не ни помагат, а ни пречат. Това води до внезапно силно превключване на перспективата. Точно това е целта в психотерапията – човекът да преживява и чувства случващото се по нов начин, да възприема по по-различен начин и разбира се да действа по друг начин според това ново себеусещане и светоусещане.
Миналото е важно, защото то влияе до голяма степен на бъдещето ни, но не по-малко важно от преработването на миналото и освобождаването от товара му (под формата на негативни емоции, телесни реакции, автоматизирани реакции, неадаптивни коупинг стратегии/поведения), Е оформянето на настоящето, тъй като настоящето ни ще стане минало и ще влияе на бъдещето ни – затова е важно какво правим тук и сега ежедневно – как реагираме, как преживяваме случващото се, какво подсилваме по този начин в нас като модели на вярване/чувстване/действие. Тоест през цялото време дори сега в настоящето ни ние култивираме миналото си, което пък определя бъдещето ни.
Как се прави на практика?
В школата по Естествена психотерапия, която е интегративна се съчетават множество подходи: когнитивен; поведенчески; хипнотерапия; психотелесна работа; хуманистичен и трансперсонален; медитация; психотеатър и други. Както се вижда около половината от тях са активно-преживелищни, така че не е само анализ и когнитивна работа с мисленето, а също и активна действена преживелищна работа. Описал съм по-детайлно този процес в публикацията Процесът на психотерапия и промяна – етапи и методи. Но ще направя обзор накратко – първата важна стъпка е осъзнаването – не можеш да променяш нещо, ако не знаеш, че съществува и какво е (а евентуално и каква е причината да е така). НО осъзнаването не е достатъчно за промяна само по себе си. След това е необходимо да спреш да правиш по стария начин това, което си правил досега (дезавтоматизация – излизане от хватката на обичайните навици, реакции, поведения и преживяване на случващото се) и да го замениш с друг начин или друго поведение/мисли/вярвания/чувства и те да бъдат вкоренявани/установявани все по-дълбоко в човекът за сметка на старите. Тук от полза влиза споменатото вече преработване на минали епизоди/паметови следи.
Постепенно се преминава на работа от по-високо ниво – самопредизвикване – изправяне пред, преживяване и приемане на всичко, от което е бягал или с което се е борил човекът (като страхове и други негативни емоции, болка, нараненост). Това е етапът, при който човекът спира да бъде движен от дефицитарна мотивация, страхове и комплекси, а започва да живее с по-малко ограничения, по-свободно и по-смело, да действа по-решително и да поема инициатива да прави нещата в живота му да се случват. И вече ежедневно създавайки ново настояще (което ще стане ново минало) той създава ново бъдеще за себе си.
Важно е генерирането на желаното чувство/състояние/умение/действие от човека, така че наистина да го преживее и да усети, че може да се чувства по друг начин, да действа по този нов друг начин, да придобие нов модел на чувстване/мислене/поведение/възприятие за събитията в реалността. Например може да е при дадени обстоятелства/ситуация чувство на сигурност и безопасност или на смелост; състояние на спокойствие; действие на конфронтация и конфликт; способност да запазва яснота на ума и връзка с реалността при висок стрес и телесни симптоми и много други.
Това се случва много по-лесно ако човекът е имал вече такова преживяване в живота си в други моменти/ситуации – някога в някаква ситуация се е чувствал в безопасност; смел; спокоен; уверен и компетентен; конфронтиращ се и т.н. и да бъде постепенно засилвано и трансферирано към други сфери от живота му, други ситуации и прочие – да се генерализира във всички сфери на живота му или житейски ситуации.
Но понякога се случва още от рано животът на клиента да се е стекъл по много неблагоприятен начин и да не е имал нито едно преживяване на някое от горните състояния или емоции – тогава работата е по-бавна, защото тепърва трябва да се генерира първоначалното усещане, което е трудно, а след това вече постепенно да се засилва.
Това накратко са моите разсъждения и визията ми за процеса на психотерапия и психологическо консултиране.