В тази статия ще разгледам изключително важният феномен „пренос“ или „трансфер“ не само в психотерапевтичната работа, но и изобщо проявите му в живота, тъй като неговите ефекти са всепроникващи в отношенията ни във всяка сфера на живота ни. Това е една от най-важните концепции както в психотерапията така и в живота.
Пренос (трансфер):
В течение на психотерапевтичната работа между терапевта и клиента обикновено се формира специфично близко взаимоотношение, в което могат да излязат всякакви интензивни чувства като например идеализация на терапевта; гняв и ярост; чувство на зависимост (че без него/нея не би могъл/могла да се справи); недоверие; предателство; ревност; фрустрация и всякакви други.
Това, което се случва се нарича „пренос“ или „трансфер“ и често е основна част от процеса на психотерапия особено при по-дълбока работа. В случая клиентът в настоящето взаимодействие/взаимоотношение с терапевта пренася дълбоки, интензивни налични чувства, които има (или е имал в миналото) спрямо значими хора в живота му (най-често от детството – тоест родители/обгрижващи фигури) и ги проектира/пренася/прехвърля върху терапевта/отношението с него. Обикновено тези наличности са свързани с неговите проблеми и преработката (психотерапевтичната работа), за която идва.
Забележка: разбира се не всичко в терапията и отношението между клиента и терапевта е плод на преноса. Има мисли и чувства, които са “реални” тоест обосновани от реалните актуални отношения и поведение на двете страни, които се получават в хода на съвместното общуване, но все пак преносът е нещо, за което и двете страни е хубаво да са наясно, че също влияе на отношенията, поведението, мислите и чувствата на участниците. Преносът би следвало да се мисли по-скоро като сила, която оказва допълнително влияние (като при някои хора и за някои ситуации то е много силно, а при други хора или в други ситуации е по-слабо). И ако не сме наясно с тази сила – тя е невидима и ни действа без да знаем.
Първи трансферът открива Фройд, който забелязал, че неговите пациенти пренасят свои чувства или други психични съдържания върху него или във взаимоотношението си с него. Тоест клиентът пренася своя минал опит върху личността на терапевта както и динамиката на отношенията си в отношението с него. В случая клиентът не осъзнава произхода в миналото и отнася преживяването си до нещо актуално, но това е проява на несъзнаваните модели и преживявания на клиента в близките взаимоотношения със значими хора в живота му в миналото и настоящето. То е повторно преживяване или „реконструиране“ на минало преживяване тук-и-сега във взаимодействието с терапевта.
Това може да е много интензивно преживяване както за клиента, така и за терапевта (който се налага да удържи „трансферът“ и да подходи по адекватен начин спрямо случващото се, за което ще стане дума в следващите части), НО наличието на този феномен дава и страхотна възможност за прогрес в терапията, защото дава директен достъп до дълбоките несъзнавани чувства и отношенчески модели на клиента и съответно възможност за работа с тях.
Според Фройд „преносът“ произхожда от психичния феномен/механизъм „принуда към повторение“, при който всичко, което бива болезнено (травматично) бива изтласкано в несъзнаваното и съответно не се помни, но се преповтаря на практика в неговите действия и взаимоотношения. Това е неговото обяснение защо едни и същи хора попадат уж инцидентно в едни и същи ситуации в живота си отново и отново (най-вече в сферата на взаимоотношенията с партньори, приятели, колеги, шефове и подчинени и т.н.).
Преносът от гледна точка на когнитивната невронаука:
От гледна точка на модерната перспектива на когнитивната психология всъщност това, което се случва при това повторение на миналото е, че имаме установени дълбоки модели на поведение и отношение спрямо партньор/и, приятел/и, колега/и или дори хората в света изобщо, модели на преживяване на случващото се в живота ни и действаме по тях като по шаблон. Тоест реализираме тези модели с всеки следващ човек в живота ни (а донякъде и намираме подходящи хора за тези роли, с които да ги реализираме), за да оперираме по начинът, който познаваме и обичайно използваме в живота (и който е дълбоко вкоренен в нас от детството, а после и от живота ни).
Трансферът в психотерапията (или психоанализата), а и в живота изобщо представлява „виждане на старото в новото“ и е плод на преработката на социалната информация от системата на несъзнаваното. Това е обичайният начин по който функционира мозъка ни – осмисляйки или интерпретирайки настоящето през лещите (когнитивният апарат за обработка на информация) оформен в миналото (чрез миналите преживявания).
Ако не използвахме поне донякъде старите си налични схеми за преработка на информацията и не пречупвахме информацията през създадена в течение на живота ни призма – не бихме могли да възприемаме нищо ново (бихме преживявали нещо наречено „преживелищна слепота“ – ако го напишете на английски ще ви излязат примери за сетивно възприятие най-често зрително, при което преживяваме това).
Защо се случва това? Защото имаме умствени/мозъчни репрезентации на другите хора (и най-вече на значимите хора в живота ни) и те се съхраняват в дългосрочната ни памет като всяка категория, която ползваме хронично и е важна за нас. Репрезентациите на отношенията ни с близките хора са (или поне дълго време са били) релевантни и често се/са се появявали в съзнанието ни, при което са станали хронично достъпни. Те са станали шаблон (или призма, модел, схема) за интерпретиране и оценка, а и за начин на взаимодействие с новите хора, които срещаме в живота ни. Тоест спрямо новите хора в живота ни обикновено активираме и прилагаме тези установени модели, което повлиява силно нашата реакция и отношение спрямо този нов човек като това се случва абсолютно автоматично и несъзнавано.
Колкото по-силна прилика има между характеристиките на двата човека (или обекта/ситуации или преживявания) – толкова по-мощен е ефектът като няма никакво значение дали на съзнателно ниво осъзнаваме приликите между двете или всичко се случва подпрагово (несъзнавано, под прага на съзнанието). Всъщност колкото по-неосъзнати сме за случващото се – толкова по-силен е ефектът.
Това представлява влиянието на миналото ни (миналите ни преживявания, връзки, отношения), което се съхранява несъзнавано в нас върху настоящето и обработката на информация и съответно поведението, мислите, чувствата, интерпретациите/разбирането ни.
В случая този феномен помага да излязат наяве всички онези скрити, несъзнавани психични съдържания (чувства, страхове, вярвания/очаквания), които се съдържат дълбоко в нас и които определят поведението ни ежедневно. Тоест това е възможност да осъзнаем всичко онова, което ни пречи в живота ни и проявяваме спрямо околните (и най-вече близките хора в живота ни). Клиентът може да осъзнае тук и сега всичко, което преди това е изтласквал (извършвал и преживявал несъзнавано) най-вече в отношенията със значими фигури.
Именно интерпретацията/анализът на трансфера (трансферната динамика) са ключова стъпка в терапията (особено при „по-тежки“ случаи, но всеки човек осъществява пренос в някаква степен). Така преносът служи за достигане на прозрение (инсайт) и евентуално (ако бъде използвам правилно) фасилитира преодоляването на проблемите.
Именно поради тази причина човек не може да се самотерапевтира (или поне не в същата степен както това може да стане с друг човек), защото няма това двустранно взаимоотношение и възможност да пренася свои наличности върху отсрещния, който да му служи като „огледало” на самия него.
Съществуват терапии, които не взимат в предвид преноса. Такива са поведенческата терапия и такива свързани по-скоро с научаване на умения и способности. Такива методи традиционно отхвърлят преноса като ненаучен, тъй като не може да бъде измерен или като нерелевантен за терапията на проблема. Спорно е дали и хипнозата е сред тях, защото именно там преносът (положителния – изразяващ се в доверието към специалиста) е от особено значение за ефективността и успеваемостта.
Според мен е ясно и очевидно в модерността от всичко, което се знае за работата на мозъка, че преносът е абсолютен факт (но вероятно се различава само степента, в която различните хора го осъществяват в отношенията си, както и че дори един и същ човек го прави в различна степен с различни хора в живота си).
Преносът в по широк смисъл представлява простият факт, че в отношението с всеки човек ние пренасяме (част от) миналото си, че поведението ни в настоящето се предопределя поне в известна степен (или напълно) от миналото ни. Както и фактът, че не можем да избягаме от миналите си преживявания, но можем да ги осъзнаем и да ги преработим.
Всеки пренася част от себе си и част от историята/опита/миналото живота си във всяко свое взаимодействие и всичко, което прави и преживява. И е добре да имаме осъзнатост за това.
Преносът е нещо естествено и нормално, но е проблем, когато представлява придържане към (и реализиране на) остаряла схема/модел (начин на възприемане и реагиране на света развит в миналото), който е излязъл от полза/употреба/актуалност, но все още ползваме/прилагаме. Тоест преносът е проблем, когато има неправилно пренасяне (което не отговаря на реалността). Най-често става дума за пренасяне на детски преживявания/чувства/начини на взаимодействие във възрастния живот/среда на възрастни и може би зрели хора.
Примери за пренос:
1) жена, която като момиче е била унижена/подигравана от друго момиче/момче (в класа или групата например) че например е глупава или не е красива и прочие, което е преживяла болезнено и нараняващо. Ако не е преработила тази болка (излекувала това нараняване/травма), то когато във възрастния си живот, когато срещне човек, който по някакъв начин наподобява въпросното момиче/момче, което я е подигравало -> тези чувства ще се активират несъзнавано и тя ще преживява интензивни емоции (гняв, яд, фрустрация, отчаяние, тъга, болка) свързани с детската ситуация. И е възможно в реалността да реагира остро на този нов човек дори без да го познава или да има повод за това. Това обикновено е съпроводено от поток от негативни мисли за този непознат човек, но без осъзнаване или дори замисляне защо се случват тези интензивни реакции. Дори могат да се преживяват силни телесни симптоми в такива ситуации. Това е проекция на непреработени чувства, несъзнавано асоцииране на ситуацията/човек сега с такъв/ава от миналото.
В случая другият не предизвиква тези чувства/преживявания, а само ги активира/отключва, тъй като самите чувства са у човека просто са били неактивни/спящи, но при правилния ключ (стимул) – те веднага излизат навън.
2) човек преживял отхвърляне/изоставяне от значима фигура (родител, детегледачка, треньор и прочие) във възрастния си живот може да се опитва да удовлетвори на всяка цена всеки авторитет (шеф, мениджър, началник) или дори значим човек в живота си (приятел, партньор, колеги), защото живее в постоянна тревожност, че може да го отхвърлят/изоставят и се стреми всячески да избегне това вкопчвайки се в тях или правейки всичко за тях само и само да не се случи. Като това най-често се случва абсолютно автоматично и несъзнавано – човекът просто има импулсът да задоволи другите като жертва себе си и собствения си комфорт и щастие.
3) човек, който е бил отхвърлен в социална група (училище, група по нещо) развива у себе си интензивни чувства на отхвърляне, дефектност, усещане, че не пасва към никоя група и т.н. Като зрял човек той постоянно преживява отхвърляне и малоценност в живота си (на работа, сред компания/приятели, с партньор и т.н.), защото тези чувства са дълбоко вкоренени в него и се активират като дори не е нужно другите да ги провокират по някакъв начин или да имат нещи лично срещу него като действия или нагласа.
Ролята на проекциите в преноса:
Преносът е свързан с проекциите ни към другите (или техните към нас). Тези проекции могат да бъдат съзнателни или по-често несъзнавани и автоматични, но винаги става дума за мисли/убеждения заредени с емоция. Идеята е, че пренасяме/прехвърляме/проектираме върху другия онова, което се съдържа в нас (собствената ни личност, чувства, емоции, нагласи, комплекси, минала история) и най-вече несъзнаваното в нас и това е напълно естествено. Разбира се от една страна проекциите улесняват живота ни и междуличностните отношения, но също така създава и много проблеми:
1) нямаме ясна картина за реалността, другият и случващото се – получава се изкривяване – не виждаме обективно случващото се, а го пречупваме през крива призма/огледало (когато това е много силно в краен вариант се стига до ситуация, в която човекът сякаш живее в паралелна реалност, в която вижда определен обект (човек, ситуация и т.н.) по съвсем нереалистичен начин);
2) възможно е върху другия да проектираме всякакви съдържания, които той изобщо не притежава (качества/мисли/чувства);
3) след това обаче да реагираме на действията и думите му до голяма степен според влиянието на тези проекции (тоест неадекватно на обективната действителност). Разбира се другият/ите правят същото, при което се получава страхотна бъркотия с огромна доза субективност и малко обективност.
Възможно е този, върху който се правят проекциите несъзнавано да ги насърчава.
Проекциите провокират контрапроекции, когато човекът не осъзнава проектираното върху него от другият (за което ще стане дума след малко при сценариите в отношенията).
Преносът/проекциите са част от живота – човешките отношения са изпълнени с такива постоянно.
Хубаво е да имаме едно на ум или дори две и да знаем, че светът не е съвсем такъв какъвто го виждаме и другите не са такива каквито винаги си представяме (че има доза изкривяване или неточност, която привнасяме) и дори да осъзнаваме тези наши проекции, така че постепенно да придобиваме по-изчистена и точна картина за реалността и другите. Ако не правим това – оставаме слепи за тях – те действат като сляпо петно и можем да катастрофираме в живота си и това да бъде самопричинено.
Повече за всички защитни механизми включително проекцията може да прочетете ТУК.
Примери:
Ние инцидентно провокираме несъзнавана асоциация у другия (проектиращият) за нещо от миналото му (може да е нещо/някой, който мрази или харесва). Съответно у него се активират тези интензивни чувства (от силно преживяване в детството или възрастния живот) и той ги насочва към нас мислейки погрешно, че ние сме източникът или причината за тях.
Ако човекът проектира към нас положителни чувства, то обикновено нямаме против, но когато става дума за негативни чувства, то това обикновено води до ескалация на напрежението и конфликт. В случая това представляват положителен или негативен трансфер.
Когато виждаме собствените си грешки в другите хора (особено при караници между хора – често има обвинения към другия точно за поведения, които самият човек извършва понякога).
Можем да проектираме върху някой друг наши неосъзнати/потиснати чувства. Например ние се чувстваме гневни или уплашени или виновни, но твърдим или си мислим, че човекът срещу нас (партньор, приятел, роднина, колега и т.н.) преживява това чувство.
Забележка: разбира се не всичко в отношенията ни е базирано на проекции (несъзнавано прехвърляне върху другия на наши собствени съдържания), отново – има я и реалността и е възможно нашите действия, чувства, мисли, възприятия да съответстват на реалността, да са на място, точни и адекватни. Тук отново може да се мисли като допълнителна сила, която въздейства на нас (и на всички хора изобщо) като тя се проявява с различна сила при различни хора и ситуации. За това е добре да сме наясно с нея, за да не е невидима и да ни влияе без да осъзнаваме.
Метафорично можем да си представим, че виждаме реалността (светът, другите и т.н.) през криво или зацапано огледало и никога не виждаме напълно обективно, а има известна степен на изкривяване/неточно виждане (замърсен образ) като това не е статично, а динамично за различните хора и ситуации. Съответно колкото по-наясно сме с всичките си когнитивни изкривявания, защитни механизми и начини, по които пречупваме това, което възприемаме – толкова по-изчистен образ имаме (като разбира се никога не е напълно обективен/изчистен).
Проективна идентификация:
Чрез поведението си можем да проектираме и отношение (модел на отношение) – да зададем роли за разиграване към другият (при което той може да се включи и да реализира нашия несъзнаван предварително зададен сценарии) – тъй наречената проективна идентификация. При нея от човек1 има проекция към човек2, при което човек2 несъзнавано се идентифицира с проектираното и действа според тях.
Получава се вкарване от човек1 на човек2 в роля, при което човек2 приема тази роля (несъзнавано) и започва да действа по очаквания начин, при което сценарият на човек1 (който той първоначално е задал) се реализира (и той си казва „да, ето, той/тя е точно такъв какъвто си мислех; бях прав/а, той/тя не ме обича“ и прочие подобни, докато всъщност той самият е допринесъл преобладаващо за този развой на събитията.
Това е нещо като несъзнавано хвърляне на въдица на проекцията от човек1 и захапването ѝ от човек2. Разбира се е възможно човек2 да иска тази въдица или дори да търси начин да провокира човек1 да я търси, при което ситуацията става още по-сложна.
Това често се случва в човешките отношения, което ги прави толкова комплексни и трудни на практика. Разбира се този процес има и улесняващ ефект в междуличностните ни отношения – осигурява ни шаблони както и действия, които да сбъднат тези шаблони, при което дори и те да не са полезни или да не ни карат да се чувстваме добре, то поне ни осигуряват предвидимост (знаем какво да очакваме – като всъщност не осъзнаваме, че до голяма степен ние самите го създаваме чрез действията си и желанието да сбъднем този обикновено чест/обичаен за нас сценарии). Накратко може да се каже, че проективната идентификация представлява слагането на другия в някаква роля, при което този друг приема тази роля и двамата действат спрямо този сценарии (зададен от първият).
Примери за проективна идентификация:
1) Пешо си мисли, че Жоро/Петя не го харесва/го гледа злобно/ще му направи нещо лошо, при което вследствие на тази мисъл самият Пешо започва да се държи зле с другият/да го гледа злобно/да реагира враждебно и по този начин го провокира той/тя да действа точно по този начин спрямо него. Често в резултат това наистина се случва и сценарият се реализира, но това се е случило заради Пешо и неговите проекции и действия спрямо тях (и в по-малка степен заради разбираемата реакция на вторият човек след получаване на негативни стимули – тоест захапване на въдицата).
2) Родител иска детето му да се справя страхотно в еди какво си/да се занимава с нещо (математика, футбол, медицина), при което го насочва постоянно натам. Детето се идентифицира с това и започва да приема тази роля и наистина се представя много добре в дадената дейност, въпреки че самото то не го желае особено.
3) Единият партньор в двойка постоянно се оплаква и жалва (влиза в ролята на жертва), при което другият естествено приема ролята на насилник и започва да го обвинява, укорява и критикува. Така има перфектно допълване на едната роля с другата.
Разбира се възможно е и обратния сценарии – да се започне от единият, който обвинява и критикува, а другият да влиза в роля на жертва.
В реалността обикновено е по-двупосочно и се получава въпросът с кокошката и яйцето.
Разбира се всички това са примери за негативни сценарии.
По всяка вероятност проективната идентификация много често работи и в положителна посока, но тогава по-скоро това е нещо хубаво и желано и нямаме против да се случва.
Какво да направим относно преноса?
Когато изпитваме интензивни чувства към някой (особено негативни, но и дори при положителни) без кой знае каква причина (а дори и с „уж“ добра причина) е добре да се замислим какво се случва и защо се случва – „Какво в мен провокира този човек/ситуация? Какво изкарва у мен и защо? Какво не виждам в себе си, а виждам в него?“ и други подобни въпроси, които да ни насочат, а не просто да се качим на товарния влак и да стоварим върху него нашите психични съдържания. По този начин можем да научим повече за себе си и нашите психични наличности.
Разбира се за някои хора това е много трудно – тогава могат да се обърнат към психотерапевт, за да им асистира в този процес на самоопознаване, а евентуално и психична преработка, ако излезе, че има такава нужда.
Това бяха кратки шест и половина страници за преноса, а в следващата част разглеждам видовете пренос (ТУК).