Личностното развитие като капан

Личностното развитие – стремежът и процесът на постоянно самоусъвършенстване и развитие в живота набра голяма популярност последните години из целият свят, започвайки се от Запад и стигайки дори и у нас. Звучи като страхотна идея, като нещо, което би трябвало да е добро, полезно и хубаво, но при определени условия то може да се окаже огромен несъзнаван капан, в който да попаднем, един постоянен механизъм на свръхкомпенсация. Нещо, което наблюдавам, при някои клиенти в работата си с хора и в което самият съм изпитвал макар и за кратко. Точно тази опасност ще осветля в настоящата публикация.

Кога личностното развитие може да стане капан?

Ако желанието/мотивацията за него идва от дълбоки вярвания/чувства за/на малоценност/непълноценност (че трябва да съм повече/по-добър в нещо, да имам/правя/съм повече, че така както съм не съм достатъчно, не ставам, нещо не ми е наред,); чувства на неспособност, неадекватност и некомпетентност; на празнота и липса; на нехаресване и унижение; на провал и слабост; „трябва“ ригидни правила. Ако някое от тези (или други подобни) е подлежи стремежът към него, то човекът е обречен на неудовлетворение, защото тогава то се превръща в „губеща игра“ – „игра“, която не може да бъде спечелена. Когато човек има такива чувства и вярвания – това, което постига и достига никога не е достатъчно, то бива автоматично минимизирано или дори пренебрегнато и дисквалифицирано и се продължава към следващата цел/постижение/задача. Това се повтаря отново и отново. Като един съд без дъно, в който само наливаме и чакаме да се напълни, но той никога не се напълва, защото при това положение няма как да бъде напълнен, защото не можем да напълним нещо вътрешно с нещо външно.

Личностното развитие като свръхкомпенсация:

В тази ситуация личностното развитие се явява механизъм на свръхкомпенсация (подобно на перфекционизма), който да компенсира изначалното наличие на комплекси, страхове и придобитите от човека негативни вярвания и чувства за себе си, които той има.
Защо това е игра, която не може да бъде спечелена?
Защото ако не успее в нея – тогава се чувства като провал, че не става, че е неспособен, че не е достатъчно и може би никога няма да бъде – тоест подхранват се негативни себеотносни вярвания, чувства и мисли при неуспех.
Но дори и да успее – тогава самоусъвършенстването става потвърждение на изначалното вярване/чувство за непълноценност, недостатъчност, неадекватност, липса или някое от останалите споменати и по този начин може да подсили и задълбочи неудовлетвореността на индивида, която има. Тогава човек изхожда от грешната позиция, оперира в грешната перцептивна рамка и се получава едно постоянно подхранване на комплексите и базисните негативни вярвания за себе си – една безкрайна въртележка, от която трудно може да слезе сам, защото често дори не осъзнава случващото се и от каква позиция изхожда (в каква рамка е).
Ако човекът има такива налични вярвания за себе си се получава парадокс: колкото повече се опитва да се промени, толкова повече затвърждава първоначалната изходна позиция (вярването, че не става, че не е достатъчно, че трябва да е някой друг/нещо друго/нещо повече, че трябва да прави/постига нещо повече и т.н.).
Личностното развитие може да се превърне и в механизъм на затапване, тъпчене на едно място/въртене в една и съща въртележка, замазване и самоуспокояване подобно на позитивното мислене (за което съм писал ТУК). Да е начин за потискане на комплексите и/или страховете или за разсейване (ангажиране на ума и вниманието и ресурсите в определена посока) – да действа сходно на защитния механизъм интелектуализация – особено при хората с висок интелект. За защитните механизми може да прочетете ТУК.

Каква е мотивацията зад личностното развитие в тези случаи?

Желание за вътрешна сигурност, любов, приемане и удовлетвореност. Вярването/очакването, че ако си/станеш достатъчно, правиш достатъчно, постигаш достатъчно, имаш достатъчно – ще получиш любов, приемане, харесване, възхищение, одобрение, валидация, че ще бъдеш искан/желан, ще се чувстваш уверен и сигурен и тогава няма да се чувстваш толкова скапано отвътре и ти самият ще се обичаш/харесваш. Разбира се на практика нещата не се случват така, а даже и човек да постигне целта/желания ефект и дори да получи всичко това – остават неговите собствени вътрешна несигурност, нехаресване, необичане, чувство за непълноценност, недостатъчно и липса, неадекватност, унижение и т.н. Няма напълване поради липсващото дъно, защото винаги може още и никога не е достатъчно. Когато се опитваме да напълним нещо вътрешно с нещо външно – няма как да стане, обречени сме на същият резултат (на още от същото).

Има още един проблем свързан с всичко това:

Каквото практикуваме ежедневно, то става навик и се вкоренява в мозъка ни (оформя прилежащи невронни вериги в него) и колкото повече го „тренираме“ – толкова по-силно става и по-често се активира (ставаме по-добри в него – световни шампиони в него, израз, който често използвам с клиентите си). В случая ставаме световни шампиони в това да се чувстваме неудовлетворени от себе си; да изискваме все повече и повече; това, което имаме да не е достатъчно и да искаме още и още; да не се харесваме и да подсилваме комплексите си.
Това значи, че дори когато постигнем успех или достигнем дадена цел – вероятно няма да изпитаме удовлетворение и да се почувстваме добре от това, защото през цялото време сме се упражнявали в това да сме добри в това да сме неудовлетворени и нищо да не е достатъчно добро (включително и ние самите) и сме станали толкова добри в това, че можем да пренебрегнем всяко положително нещо и да намерим претекст защо се чувстваме скапано, неприятно, сякаш не сме достатъчно, не правим достатъчно и нямаме достатъчно.
Логично – дори когато достигнем желана цел/успех не можем да се почувстваме удовлетворени, защото е необичайно за нас, не сме свикнали, не го умеем, не сме го „упражнявали“, не знаем как и по подразбиране правим това, което знаем и сме тренирали и умеем толкова добре (неудовлетворение, недостатъчно, непълноценност).
Истината е, че през цялото време сме играли грешната „игра“, която няма как да спечелим.
Вместо да играем играта, в която тренираме да се чувстваме удовлетворени от себе си и действията си (имам предвид от полезните водещи ни към по-добро такива), от това което сме, че сме напълно достатъчни такива каквито сме, то ние сме тренирали обратното – да живеем в постоянна липса/недостиг и неудовлетвореност.
И това се е вкоренило дълбоко в мозъка ни като навик. На този етап дори да не искаме да го правим го правим автоматично.

Неврохимичните механизми на допамина и серотонина – тоест причините, за да е възможно да се чувстваме така, обясненията как се реализира това в мозъка ни на ниво биохимия може да намерите ТУК

Откъде идва това? От социализацията ни – от детството и от обществото:

Придобиване на вярванията/очакванията, че ще бъдеш обичан, приеман, харесван, ценен, търсен, желан само когато си/станеш такъв и такъв (успешен, умен, богат, известен, послушен/непослушен и т.н.), имаш/постигнеш това или онова, се държиш така или иначе.
Може да е защото когато си бил дете си направил нещо неприлично или опасно и родителите ти са реагирали и са ти се скарали в опит да те научат, а ти си го приел като загуба на любовта им и че ставаш и си добър или те обичат само когато правиш/си едно, а не друго.
Същото се случва и в училище и в обществото, така че много хора разделят личността си на две – приемлива част (фасада, персона, его) и неприемлива част (там където изтласкваш всичко, което според теб хората биха отхвърлили и осъдили – сянка) – това, от което се опитваш да се отървеш, но тъй като това е невъзможно (тъй като говорим за нещо интрапсихично – вътрешно), тази отцепена част/и заживява собствен живот извън съзнанието и ти влияе като невидима сила.
Съответно се опитваш да подсилиш и покажеш повече от и по-хубава фасада/персона/его, за да компенсираш за всичките сенчести аспекти/части на себе си, които не харесваш или си мислиш, че другите няма да харесат. Търсиш на всяка цена или на прекалено голяма цена одобрение и валидация, любов, харесване, приемане, възхищение, признание, защото ти не се одобряваш вътрешно (може дори да стане зависимост само че не от субстанция, а от чуждото мнение и реакции, включително в наши дни и в социалните мрежи). Опитвайки се да наклониш везните в другата посока, мислейки, че тогава всичко ще е наред/перфектно (когато се издигна в работата, когато се оженя/омъжа/имам приятел/ка, когато изкарам много пари, когато имам 6 къщи и 3 яхти) – всъщност бетонираш още повече статуквото. Това няма как да проработи, защото винаги ще се опитваш да компенсираш още и още, защото никога не можеш да избягаш от това, което е вътре в теб – то си остава там и няма махане. Всъщност дори може да стане още по-лошо, ако в един момент започнеш да си мислиш, че хората те харесват само защото не си ти, а това което поставяш като фасада, така че тези реакции се усилват още повече, да се опитваш да запазиш това, което си установил като харесване и одобрение на всяка цена.
Мислиш/фантазираш си, че когато станеш успешен вече ще можеш да си починеш и да се отпуснеш и тогава магически всичко ще бъде наред, но всъщност тогава става дори и още по-лошо, защото мислиш, че всички гледат към теб, че вече имат по-големи очаквания към теб, че трябва да задържиш постигнатото или да придобиеш още повече – сега изглежда, че ще паднеш дори от по-високо, залозите са по-високи, което води до повече напрежение да поддържаш постигнатото или дори да постигнеш още, което води до още повече дискомфорт, осъждане, омраза към части от себе си и другите.
Освен че това се превръща в постоянно мъчение, то разбира се пречи и на близките отношения, защото се страхуваш, че ще видят истинската ти същност зад маската/фасадата/персоната и ще те изоставят/отхвърлят. Резултатът би могъл да бъде изкуствени повърхностни отношения или пък бягство от дълбочина във всякакви лични отношения. Така ставаш откъснат от другите точно както си откъснат и от себе си. Не живееш собствения си живот според автентичните си стремежи/желания/пориви/нужди, а според тези на другите/обществото/родителите/приятелите.

В голяма степен това е страничен продукт/следствие от процеса на социализация, който е необходим, така че да бъдем въведени в общността/културата и да спазваме определени норми и етикет на поведение, да сме социално адекватни (което също е изключително важно) и да се стремим към това, което бива ценено в нашата култура/общност. Но е възможно то да стане наша глобална поведенческа адаптация се разпростре прекалено много и да паразитира живота ни – тогава е необходимо да намерим себе си (зариби изпод купчината придобито в процеса на социализиране) и да хармонизираме, балансираме между нашите лични стремежи и автентични желания и тези на другите и обществото, така че да няма (голямо) противоречие и триене/търкане между двете.

Какво може да се направи за всичко това?

Промяна на вярванията (и съответно очакванията), преработване на болезнените комплекси и чувства на непълноценност/малоценност, недостатъчност, недостиг, липса на любов, неодобрение, унижение, неспособност, некомпетентност, празнота, слабост. Пускане на всичко това и пълно приемане и обичане на себе си такъв какъвто си с всички твои аспекти/страни/части включително най-страшните/ужасните/срамните/тъмните – пълно свързване със себе си. Това си е психотерапевтична работа, за която може да прочетете ТУК.
Забележка: това не означава да си седим такива каквито сме за цял живот – НЕ, тогава пак действаме и се променяме/еволюираме, но вече през различна позиция/мотивация – на вдъхновението, любовта и изобилието, а не на дефицита/липсата, страха и недостига. Резултатът вътрешно е съвсем различен откъм усещане, удовлетвореност, лекота, а дори и външно – изглежда по-различно – нещата се случват с лекота, няма толкова борба, трудност, мъка, съпротива и гърч, не е толкова изтормозено, на всяка цена и на живот и смърт, и най-важното – можем да се насладим на резултата независимо дали е голям или малък.

Как да го направиш на практика?

Да се научиш да се обичаш и приемаш – ако трябва да мислиш да го практикуваш това да се обичаш значи по дефиниция не го правиш и не се обичаш и така подсилваш още повече първоначалните чувства на липса на любов, непълноценност, нехаресване и т.н. Разбира се това може да необходима стъпка, но
Любовта към себе си се случва естествено когато пуснеш себеомразата, самокритиката, нехаресването, самосмачкването/самопотискането и всичко, което ги поддържа. Направи списък:
Какво в себе си или което свързано с теб и живота ти мразиш/не харесваш/не приемаш?
– тяло/физически характеристики (височина, килограми, коса/липса на коса, косми и т.н.), части на тялото – корем, гърди, полови органи, крака и т.н.;
– черти на характера;
– навици/поведения;
– минали преживявания – лични и професионални провали, неуспехи, грешки, конфликти, караници, пропуснати възможности; 
– връзките си – семейни, партньорски, приятелски, колегиални отношения;
– работата/позицията си, финансовото си състояние;

Изкарай всичко това наяве, потиснатите или несъзнаваните чувства, изброй ги, направи справка за всичко, което е вътре в теб и започни малко по малко да приемаш всяко от тях – ден след ден все повече и повече. Започни да прегръщаш всеки аспект на себе си и живота си – дори това, което не харесваш/искаш да е различно. Започни да пускаш съпротивата и бариерите и ще видиш, че това те е спирало да вървиш напред, да се чувстваш удовлетворен и парадоксално – дори да променяш всяко от тях. Това е процес – не става за ден или дори за седмица, но може да стане за месеци и да се вкорени като навик.

Това значи ли да не развиваме себе си?

Забележка1: Не, това не означава да не изследваме (се възползваме от) възможностите си в живота, да не се опитваме да сме се усъвършенстваме и да се развиваме в дадена посока/дейност, а да го правим през призмата/от позицията на приемане на себе си и пълноценност вместо през липсата, недостига и малоценността.
Забележка2: не означава и да използваме като това позволение да правим каквито и да е ужасни неща – не, не е това идеята.

И не се залъгвай – въпреки че може да звучи лесно далеч не е такова, свързано е с много болка и освобождаване на какви ли не затапени неща, на преживяване отново на минали случки, на минаване през съпротиви и защитни механизми – няма кратък и лесен път в работата по дълбокото приемане и преработване, до прегръщането на всички части на себе си, до премахването на свръхкомпенсацията и съпротивите към себеизразяването и към любовта към себе си. По всяка вероятност ще имаш много трудности и съпротиви и няма да разбираш какво, как, защо, кога – тогава може просто да потърсиш някой, който би могъл да ти асистира с процеса.

Също така може да се работи и двупосочно – през отношението ни към другите и към техните черти и особености – защото каквото мразим/не харесваме/не приемаме у другите обикновено това не харесваме и в нас и обратното – каквото не приемаме в нас – не приемаме и в другите. Затова приемайки техните приемаме и нашите и обратното – приемайки нашите – приемаме и техните. И това е нещо, което можем да правим/тренираме ежедневно.
Повече за нехаресването и как можем да го използваме за растеж може да прочетете ТУК.
Какво мразиш/не харесваш/не приемаш у другите?
Направи списък и започни да използваш тези неща точно за развитие на себе си – за лична еволюция.

Щом си стигнал до тук значи намираш материалите за полезни, интересни и информативни.
Подкрепи създаването на още повече такива чрез малък ежемесечен абонамент в Patreon на този линк и в замяна получи достъп до една моя здравословна практика месечно, обяснение за нейните механизми и имплементация.