Думите и изразите, които използваме могат да бъдат клишета или абстракции лишени от подплата (просто празни думи) – теория нямаща общо с практиката, НО те също така могат и да бъдат въплътена реалност, част от нашата функционална идентичност, да бъдат заземена практическа мъдрост според която живеем.
Да вярваш нещо наистина означава да се държиш/действаш така, да живееш така сякаш е истина. Ако не го правиш – значи не го вярваш или ако не го правиш напълно – значи не го вярваш напълно тоест понякога други вярвания взимат превес.
Думите – клишета и абстракции или функционална идентичност?
От какво зависи кое от двете ще бъде?
От това дали живеем тези думи, изрази, вярвания – дали действаме според тях в действителността или не и с каква честота се случва или не се случва това, а също така и дали са свързани със силни, интензивни усещания и чувства – дали ги чувстваме и преживяваме на практика.
Когато те не са заземени в реалността чрез действия (тоест не ги живеем) – тогава те са просто думи и клишета, абстракция лишена от конкретика и пълнеж, абстрактни символи, които на практика нямат никаква стойност в този случай – празни думи/символи. При това положение ние се самозалъгваме, а понякога лъжем и другите като и в двата случая е възможно да не го осъзнаваме (или ненапълно) или да не искаме да го осъзнаем.
От друга страна – когато тези вярвания и думи са въплътени в нас – когато живеем и действаме според тях (тоест са част от функционалната ни идентичност) – тогава те вече не са просто летящи абстракции, а имат конкретен израз в действителността. Тогава те са въплътени (embodied – много добър термин, за който вероятно въплътен е най-добрият превод на български, но може да срещнете също и отелесен или втелесен). Интензивните действия и чувства свързани с вярванията/думите ни са подплатата, която ги изпълва и им придава сила. Без подплата – те са просто летящи фрази, сламени постройки, които биват отнесени от вятъра.
Хората погрешно си мислят, че щом разберат/осъзнаят нещо то автоматично става част от функционалната им идентичност, но това далеч не е така. Осъзнаването е само първата стъпка.
Има дълъг път от осъзнаването (знаенето на теория) до въплътяването на това знание – прилагането му на практика (което в случая на теоретично знание може да означава чисто и просто способността за възпроизвеждането му или използването му за решаване на задачи и прочие).
Защо това е така?
„Инсталирането“ на новото знание отнема време и ресурси – вкореняването на нова информация и/или навици в мозъка ни е неврален феномен – създаването на необходимите синапси (невронални връзки) и невронни пътеки, които да го съдържат/реализират. Тези структурни промени отнемат време (затова отнема време да научим нещо ново независимо дали информация или умение). Колкото по-трайно искаме да бъде наученото – толкова повече трябва отново и отново да го „тренираме“ – да го извършваме (в случай на умение); да го извличаме (в случая на теоретично знание); да действаме според него (в случая на практическо знание – житейска философия/мъдрост/уроци от живота и т.н.), за да се вкоренява все повече в мозъка ни на ниво структура – да го автоматизираме, тоест да стане рефлексно поведение (навик). Когато сме деца и подрастващи – това става много по-бързо. Когато сме възрастни това е по-бавно и трудно, но има начини, по които този процес може да бъде ускорен и за които съм писал ТУК.
Затова понякога има разминаване между думи и действия при нас хората – защото думите са плод на нивото на съзнанието ни, но автоматичните ни действия са плод на несъзнаваното ни. Надълго и нашироко може да прочетете за това в публикацията „Защо казваме едно, а правим друго“.
Как да разберем дали нещо е дълбоко вкоренено в нас?
Колкото повече съответната дейност изисква усилия, нужно е да си напомняме или въобще не го правим – толкова по-малко е вкоренено в нас (не сме го автоматизирали).
Колкото по-малко усилия изисква, свикнали сме да го правим, няма противоречиви мисли/съмнения/мислене как точно се правеше, как да го направя – толкова повече е навик и е част от нас/функционалната ни идентичност (или дори доминираща част от нея).
Когато автоматизираме дадена дейност (или модел на мислене или интерпретиране или дори модел на конструиране на емоции – на преживяване на случващото се) – тогава вече няма борба или трудност в реализирането му – става с лекота, част е от несъзнаваното ни, правим го автоматично без дори да се замисляме (всеки има такива дейности – миенето на зъби, връзването на връзките на обувките, шофирането, карането на колело, спорт или умение, който сме практикували дълго). Повече за автоматизирането може да прочетете ТУК.
Колко силни и истински са вярванията и думите ни?
Колкото повече действаме/живеем според тях – толкова по-истински и силни са те.
Същото, което правим с уменията можем да правим и с вярванията си – активно да вкореняваме желаните от нас вярвания в мозъка ни, отново и отново, докато станат наша втора, а после дори и първа природа. Веднъж интернализирани (автоматизирани) – вярванията работят независимо от съзнанието и мисленето ни и автоматично влияят на обработката на информация от мозъка ни несъзнавано.
Всъщност точно това е коренът на проблемът при много клиенти и хора изобщо – интернализираните, негативни, вредни, погрешни вярвания за себе си, другите и света и прилежашите им ирационални страхове.
Примери: „Не съм достатъчно добър/нещо не ми е наред/не ставам“, „Не заслужавам хубави неща/любов/успех и т.н.“, „Трябва да заслужа одобрението/любовта/вниманието/грижата на другият/ите“, „Не се справям/провалям се/аз съм провал“, „Нямам право на грешки/грешките са нещо ужасно“ и много други подобни. Те подтикват човека да действа срещу съзнателните си желания и цели и на практика най-често водят до неудовлетворяващи резултати във всяка сфера на живота.
Така че от първостепенно значение за качеството на живота ни да вградим правилните, полезни вярвания (психични модели/карти) в несъзнаваното си – буквално да ги вкореним в мозъка си, а едновременно с това и да действаме според тях (в синхрон с тях). Ако действията ни противоречат на дадено наше убеждение – значи не го вярваме наистина или недостатъчно силно, а по-скоро вярваме обратното или някое друго, с което съответните действия са в синхрон. Разбира се това неизбежно се случва понякога, тъй като действията ни в голяма степен зависят и от контекста, в който се намираме (влиянията на средата) и съответно каквито и вярвания да имаме понякога в определени условия не действаме според тях, но това са част от допустимите изключения, а примерът обхваща обичайните обстоятелства и ситуации. Важна е честотата – колко често действаме по един начин (според едни убеждения) и колко често според други (или противоположните) и да се опитваме да наклоним везните в желаната посока чрез съзнателни усилия.
Всяка дума и всяко действие подсилват някакво наше вярване, което имаме за нас, за другите или за света. Въпросите, които можем да си зададем са:
„Кои вярвания в нас установяваме с вътрешния си диалог и действията си?“;
„В синхрон ли са всички те (вярванията, действията и думите ми) със съзнателно поставените ми цели?”;
“Кои от тях не са в съответствие и ме саботират по пътя ми и е необходимо да променя, така че да увелича шансът да достигна желаното състояние на обстоятелствата в живота ми?“.
Затова е важно да сме осъзнати за вътрешния си диалог и за действията си, за подлежащите ги вярвания и да ги насочваме да са такива, че да съответстват на желаните от нас вярвания, които ни помагат в живота, така че да ги вкореним дълбоко в нас и да станат част от функционалната ни идентичност – дълбоко ниво на вярване, при което автоматично ги отреагираме/реализираме в реалността (подравненост на мисли, думи, вярвания, действия).
Всичко това е много базово за психологическото консултираме и психотерапията и се ползва постоянно в процеса на работа с хора.
Повече за работата с вътрешния диалог и базисните вярвания може да прочетете ТУК и ТУК.