Хората обикновено ползват думата, за да обозначат наличието на чувства на неувереност, несигурност, непълноценност и други подобни, както и честата свръхкомпенсация, която ги съпровожда – като „избиване на комплекси“ (повече за механизма на свръхкомпенсация може да прочетете ТУК). Това от една страна не е далеч от значението на понятието, но от друга не го отразява съвсем точно. В тази статия ще се опитам да съвместя двете употреби/значения в единна и ще дам своето виждане за комплексите, а също така ще представя кои са най-известните комплекси в психологията и психотерапията.
Какво означава „комплекс“?
Аналитичното понятието обозначава наличието на пакет/комплект от силно емоционално натоварени вярвания/убеждения, представи, възприятия, чувства, мисли, спомени свързани с обща тема, които образуват нещо като структурна репрезентация в несъзнаваното (група или система от свързани възли), която влияе несъзнавано на поведението, нагласите, мисленето и отношението на индивида. Ако са положително оцветени това не представлява проблем за човека и затова се има предвид негативно емоционално натоварени и такива, които провокират усещане за несигурност, нестабилност, заплаха и прочие.
Комплексите могат да са несъзнавани и най-често традиционно в психоанализата се има предвид такива – които са част от личното несъзнавано (независимо дали защото са подсъзнателни, изтласкани извън съзнанието или забравени) и съответно да нямаме представа за тях или за реакциите и поведенията, които провокират. Но също така подлежат на осъзнаване – могат и да се осъзнават (да са налични в съзнанието, да сме наясно с тях).
Съответно темите свързани с даден комплекс, който имаме могат да провокират реакции както в психиката и емоциите ни, така и такива в тялото (които могат да бъдат засечени в модерна апаратура – промени в дишането, в кожното съпротивление, в периферната температура и други). Още Карл Юнг съвместно с други ранни изследователи на психиката пионерстват тази област като започват да правят измервания, чрез които да индикират наличие на комплекси – тогава чрез измерване на времето на реакция при асоциативни тестове и кожно съпротивление.
Тези интензивни психо-телесни реакции изкривяват мисленето и замъгляват преценката ни, така че не възприемаме толкова обективно реалността.
Може да се каже, че „комплексът“ за даден човек е неговото „слабо“ място, по което ако бъде докоснат или натиснат (тригърнат) – преживява болка и следват интензивни реакции (независимо дали е оттегляне и затваряне на себе си/изолация; обида или сърдене и цупене; тревога и безпокойство; агресия/нападателност; защитно поведение или друга реакция).
Следователно освен чрез апаратура и обратна връзка от човека за психоемоционалното му състояние – комплексите донякъде се разпознават и по нездравословните, свръхинтензивни на стимула/ситуацията реакции, които обикновено могат да изглеждат незрели/детски.
Накратко – комплексът е негативно емоционално оцветени/натоварени представи, мисли, възприятия, спомени, чувства свързани с дадена тема/ситуация/аспект, които често провокират несъзнателни или дори съзнателни негативни реакции (включително и телесни такива) – тоест имат силата да влияят на поведението и себеусещането ни по негативен начин. Те са част от психиката ни, но подлежат на изследване и разрешаване, което се случва в процеса на психологическа интеграция/оцелястовяване/индивидуация (което обикновено се случва в процеса на психотерапия).
На практика всеки човек има някакъв/ви комплекси в някаква степен (малка, умерена, голяма) и това не е задължително да е проблем – зависи доколко влияят негативно на него, околните и отношенията му с тях. Ако му пречат на функционирането, влошават благосъстоянието му или връзките му с околните, то тогава е желателно да се разрешат/стопят или поне намалят в някаква степен, така че да не оказват прекалено силно негативно влияние и да водят до маладаптивни поведения, мисли и чувства.
Колкото по-голям/силен е даден комплекс – толкова по-висока степен на автономност има и може да оформи субличност (подличност), която да е частично (или рядко дори напълно) отцепена част от психиката. Тоест част от личността, която е периодично полуавтономно действаща като отделна личност и съответно чийто действия (желания, ценности, приоритети, преживявания) могат да се разминават с тези на останалата част от цялостната личност. И за да може наличието на такава/ива да не създава/т хаос в живота ни е нужно да ги интегрираме в цялостната личност (да се подравним психично).
Много е важно да се отбележи, че осъзнаването на даден „комплекс“ не означава задължително, че можем да контролираме психо-емоционално-телесните реакции и преживявания свързани с него, а само, че разбираме случващото се (и го осъзнаваме). Втората част – менажирането на преживяването и поведението ни е свързана с овладяването/стопяването на „комплекса“, при което на практика той вече спира да бъде комплекс за нас. Може да се каже, че една тема/сфера не е комплекс за нас (по начало или вече когато сме свършили работа по него), когато не провокира интензивни негативни психоемоционални и телесни реакции, чувства, възприятие, мисли, вярвания, поведенчески реакции.
Комплексите могат да се разделят основно на два вида – физически (свързани с външния вид и тялото) и психологически (свързани с личността, характера, качествата, способностите, интелекта на човека – че е по-лош/глупав/скучен/посредствен и т.н. и че съответно не заслужава добро отношение или хубави неща в живота и т.н.). Често двата вида са взаимосвързани – човек си мисли, че ако беше по-умен, по-строен, в по-добра форма и т.н., то тогава би бил по-щастлив, по-обичан, по-успешен, би се чувствал окей със себе си, но обикновено дори когато го постигне – този желан резултат пак не се реализира (което означава, че тази стратегия не работи и не е това начинът, защото не е било това коренът на проблема).
Откъде произлизат комплексите?
Традиционно се смята, че произхождат от детството и от травматични ситуации в детството и живота. И докато преобладаващо това е вярно и комплексите или поне техните наченки се оформят в ранна възраст, то все пак са възможни и други варианти – да се създадат по-късно като например в юношеството или дори ранната зрялост.
Също така не е задължително да са свързани с големи травматични ситуации (големи травми, травми с главно ‚Т‘ както често биват реферирани в психотерапията) – могат да са малки ситуации (микро травми, травми с малко ‚т‘), които тогава сме възприели и преживели болезнено или дори без наличието на травматичен опит, но които поради незрялостта на психиката ни – са оставили отпечатък и са ни повлияли впоследствие (но от сегашна позиция изглеждат като дреболии). Тоест комплексите и техните влияния възникват от определени неприятни преживявания в живота.
Класически примери за създаване на комплекси: подигравки/упреци/критики към детето от другите деца или дори от родителите за външен вид, интелект, вкусове и предпочитания, облекло и какво ли още не. Негативно сравняване от родителите на детето спрямо друго дете („ето виж Иван/Симона колко добре се справя, колко е умен/а, колко е послушен/а, как прави това и онова, а ти не можеш/не искаш етц“).
Имал съм клиент/ки, чийто родителите са им казвали уж на шега някакви неща за външния им вид (че имат голям нос или уши или нещо друго подобно) или интелекта им (че са глупавички и прочие), но тъй като са били деца и психиката им не е била зряла – са го преживявали като нещо опустошително, като подигравка, унижение, сякаш нещо не им е наред и има нещо, от което има нужда да се срамуват. И това преживяване се запечатва в крехката им детска психика и после се проявява в зрелия им живот като неувереност в себе си по отношение на въпросната тема/атрибут/аспект. Накратко казано – не се чувстват добре със себе си (в кожата си), не са окей с това, което са. Съответно в зрелия живот – невинна забележка, шега или дори неутрален коментар без негативен оттенък могат да провокират (тригърнат) силни реакции, тъй като натискат слабото им място (активират комплекса им). Или дори без стимул постоянно да се свръхфиксират в някакви дребни детайли, които никой друг не забелязва (относно външен вид, допусната грешка, казана неточност или нещо друго).
Има и по-неочевидни примери в обратната посока (примери от практиката): когато например дете е получавало негативни реакции от родители/съученици/връстници например за това, че се е изказвало умно, начетено или е задавало въпроси и т.н. – оформя се несъзнаваното послание, че ако съм умен/умна и показвам, че много знам – другите няма да ме харесат/обичат/приемат, ще ме критикуват или дори ще ми се подиграват и ще ме отхвърлят. И съответно се създава негативен модел – научава се да не го прави, има притеснение от и нежелание за изява, започва да се държи, така че да изглежда по-посредствен/а отколкото е и прочие (с несъзнаваното желание/нужда да избегне критика/подигравка и да получи приемане/любов/харесване).
Друг подобен пример от практиката: обезкуражаване на дете да заема лидерска позиция, да е на преден план и да получава признание и внимание, защото тогава децата на другите родители приятели на родителя остават на заден план и в сянката му (и родителите недоволстват).
Кои са най-често срещаните комплекси?
В тази статия само ще ги изброя и поясна на кратко, а в следващата евентуално ще се спра по-подробно на всеки от тях и произхода им.
1) Комплекс за малоценност – той заема централно място в теорията на психоаналитика Алфред Адлер. Представлява дълбоки чувства на непълноценност/малоценност/дефектност, недостатъчност (не ставане), че е по-малко от другите (другите са повече от него). И съответно има силен импулс/нужда/стремеж да „постигнеш“ „достатъчност“, да придобиеш стойност по някакъв начин, да демонстрираш/докажеш/покажеш, че ставаш, че имаш компетентност и способност; да заслужиш признание и прочие – тъй наречения механизъм на свръхкомпенсация. Може да е на тема интелект, способности, външен вид, цялостна личност и т.н.
1.2) Комплекс за превъзходство – чувство/вярване за превъзходство над другите, че е по-добър/умен/способен/компетентен от всички, че е повече от тях, че постиженията му са по-големи и повече от тези на другите. Това е другата страна на комплекса за малоценност – защитен механизъм на свръхкомпенсация на психиката срещу чувство за непълноценност, страха и съмненията в себе си, че ще се провали, че може би не става/че провалът би означавал, че не става. Свързан с него, но на друго ниво (като на стероиди) е божественият комплекс – тук вече има наличие на налудности за всемогъщество, величие, божествена непогрешимост и т.н.
1.3) Синдром на самозванеца (imposter syndrome) – ирационално убеждение, че човек е постигнал успехите си благодарение на късмет и благоприятни обстоятелства (а не на собствен труд, умения, способности). Обезценява и минимизира собствения си принос, докато максимизира влиянието на външни обстоятелства. Пример за крайна липса на самочувствие, вяра в себе си и способностите си.
Както се вижда и 3-те изброени досега са свързани и производни на комплекс за недостатъчност/малоценност и негативни базисни вярвания за липса на стойност макар да имат донякъде различно изражение. Затова и съм ги номерирал по този начин.
2) Комплекс на жертвата/мъченика – дълбоко несъзнавано вярване, че е жертва (на друг/ите, обстоятелствата, живота, късмета, вселената и т.н.), че няма никаква вина за негативните неща, които му се случват. Проявява се през много самосъжаление, оплакване, жалване, пасивност, бягство от трудности и предизвикателства, търсене на съчувствие, състрадание и съжаление.
3) Комплекс на спасителя (месиански комплекс) – дълбоко чувство/вярване, че е отговорен за другите и длъжен да им помага, да ги спасява от трудности и бедствия. Винаги се поставя на второ/последно място и пренебрегва себе си за сметка на другите до степен на вреда/ущърб за него.
4) Комплекс за вина – дълбоки чувства/вярвания за вина (а също и лошавина, чудовищност и т.н.) и интензивен страх от евентуална грешка; наличие на прекомерна самокритичност и самообвиняване за всякакви големи и малки негативни събития зависещи, но дори и независещи от човека (функция от свръхвисоки непостижими изисквания). Поради страха от грешка липсва инициативност и решителност, изпитват големи съмнения преди, но и след извършването на дадена задача (дали не е можело да бъде направено по друг по-добър начин и т.н.). Прекалено суров (свръх-аз/супер-его) съдник на самия себе си.
5) Комплекс на Електра/Едип (Едипов комплекс и Електрин комплекс) – той е свързан с примитивни/детски еротични чувства на детето към родителя от противоположния пол (за сина – майката, а за дъщерята – бащата) и съответно враждебност и съперничество/ревност спрямо родителя от същия пол (за сина – бащата, а за дъщерята – майката). Обичайно се смята, че възниква между 3-тата и 5-тата година (през фалическия етап).
Резултатът е прекалено силна (до степен на нездравословна) привързаност към родителя от другия пол, идеализирането и поставянето му на пиедестал, което пречи на здравословните, зрели отношения с партньор от другия пол, защото търсят някой, който да им напомня за/наподобява родителя, НО НИКОЙ/НИКОЯ НЕ МОЖЕ ДА СЕ КОНКУРИРА УСПЕШНО И ДА ИЗМЕСТИ ТОЗИ ИДЕАЛИЗИРАН ВЪТРЕШЕН ОБРАЗ ОТ ПЪРВОТО МЯСТО. И съответно подходящи потенциални партньори биват отхвърляни през рационализацията, че не са достатъчно/съвсем подходящи (по-често при жените) ИЛИ (по-често при мъжете) АКО СЕ ВЛЕЗЕ ВЪВ ВРЪЗКА С РЕАЛЕН ПАРТНЬОР, ТО ТЯ БИВА ПОСТАВЯНА ВИНАГИ СЛЕД МАЙКАТА НА МЪЖА, ПРЕНЕБРЕГВАНЕ И ИГРАЕЩА ВТОРОСТЕПЕННА РОЛЯ.
Понякога това се случва и през брат/сестра, когато имат особена, много близка и силна връзка.
Докато сме на сексуална и взаимоотношенческа тема:
6) Комплекс Мадона-блудница/уличница/курва: при мъже, които не са в състояние да съвместят в цялостния образ на една жена нейните добри женски качества/прояви и т.н. от една страна и от друга – нейната сексуалност (сексуални желания, нужди, поведения и прояви). Резултатът е разцепено възприятие и виждане на всяка жена в една от две поляризирани крайности – или като девица/девически тип (Мадона; примерна, „морална“, „чиста“, „добра“ жена), която е подходяща за съпруга или като блудница/уличница/курва, която е сексуална, правеща безразборен секс и подходяща за това, което хем ги отблъсква психологически (за сериозни отношения), но и едновременно с това ги привлича (за неангажиращи отношения).
Аналогичен комплекс може да се формулира и при жени относно мъжете – да не могат да съвместят образа на сексуалния мъж с образа на партньор и съответно да не могат да се отпуснат и да бъдат сексуално освободени с партньора си, а само с други мъже (с мъже, които не са в тази роля, с които нямат задълбочени отношения).
Поради тази дихотомия/разцепване – не са в състояние да поддържат едновременно любяща партньора връзка от една страна и сексуално удовлетворяваща връзка с един и същ човек/партньор, а или само едното или само другото (като е възможно наличието на любовник/ца, с която да се реализира нереализираната сексуалност с партньора във връзката). Във всеки случай – и в двата сценария и двамата във връзката изпитват известна степен на сексуална неудовлетвореност.
7) Комплекс за отхвърляне/ност – дълбоки, интензивно чувстви на отхвърляне, не-харесване, пренебрегване от другите – че се случва и/или че ще се случи (без наличие на реални ситуации или при наличие на минимални неодобрения, критики или други леко негативни реакции, които не са пропорционално на емоционалната му реакция и преживяване). Обикновено кара човекът да се отдръпне, изолира и затвори, което всъщност увеличава вероятността да се чувства така (да преживява отхвърляне), но в голяма степен сам си го е предизвикал (на база на принципа на самоизпълняващото се пророчество). Може да се нарече и травма от отхвърляне.
8) Комплекс за изоставяне/ност – дълбоки, интензивни чувства на изоставяне, самота, пустота, празнота, липса на любов, които се изкарват на повърхността при малки и незначителни случки в отношенията с другите хора, които задействат комплекса и го карат да се чувства опустошен. В отношенията е вкопчващ се поради безпокойството от евентуално изоставяне; често има нужда от постоянни демонстрации на любов (доказателства, че другият няма да ги остави и ги обича), което е много затормозяващо за партньора. Друг вариант е изобщо да не си позволява да влиза в отношения, да се е затворил за това или да са повърхностни отношения, да не бъде в уязвима позиция, да е студен/а и отдръпнат/а, докато другият ги гони, полага усилия и по този начин демонстрира любовта си. Може да се нарече и травма от изоставяне.
Има формулирани и други комплекси и като цяло могат да се формулират още много – например прекомерният нарцисизъм може да бъде формулиран като комплекс на Нарцис, изобщо всяка тема, която е дълбоко негативно емоционално натоварена, свързана с психотравми или дисфункционални вярвания и поведения – може да бъде формулирана като комплекс с някакво си име (все пак приблизително това е значението на термина). Но думите и етикетирането не са най-важното. Важното е какво да се направи, ако има комплекси, които са прекалено големи (влияят прекалено негативно).
Преодоляване на комплексите:
Преодоляването на комплексите е възможно в различна степен. Но като за начало, за да не се „филмирате“ излишно е нужно да споменем, че сме хора и това означава, че е нормално и в реда на нещата понякога да изпитваме известни съмнения в себе си и неувереност в себе си или способностите си; да не се чувстваме съвсем окей със себе си; да се чувстваме отхвърлени или изоставени; виновни или като жертва; да се чувстваме моментно по-малко или повече от някой друг. НО РАЗЛИКАТА Е, ЧЕ ПРИ КОМПЛЕКСИТЕ – ТОВА СЕ СЛУЧВА ЧЕСТО И МНОГО ИНТЕНЗИВНО (ПРЕЖИВЯВАНЕТО Е ДРАМАТИЧНО И БОЛЕЗНЕНО) И ОБИКНОВЕНО (но не винаги) ИМА СИЛНИ ВЪНШНИ РЕАКЦИИ. И това вече причинява страдания на самия човек, често вреди на отношенията му с другите поради силните му и неадекватни (непропорционални или изобщо не подходящи) на ситуацията му реакции.
Също така, както споменах по-горе – всеки човек вероятно има някакви комплекси, но степента на комплексираност може да варира много и това е най-важното – ако е голяма/много и пречи – тогава е проблем, ако е мъничко и не предизвиква влошаване на качеството на живота, работата, отношенията му и прочие – тогава няма нужда да се прави кой знае какво по въпроса.
Преодоляването на комплексите обикновено се случва в процеса на психотерапия, но също така човек може да се ангажира и самостоятелно – като работи по погрешните си, дисфункционални негативни базисни вярвания и вътрешен диалог; както и работа със сянката (сенчестите наличности от психиката) – нежеланите от нас парчета/аспекти/преживявания – най-често на провал, слабост, безсилие, отхвърленост, изоставеност, предаденост, сексуалност, агресия и други – приемането на тези наличности и дори обичането на тези наши части и преживявания, което ги интегрира в останалата част психиката и ставаме по-цялостни (интегрирани) като личност, така че отделните подличности/части да нямат прекалено много автономност (и в ежедневието да сме прекалено непредсказуеми, сякаш имаме множество различни личности, които действат автономно и съответно да саботираме себе си, работата, отношенията си).
Белези за преодоляването/намаляването на комплекси:
Когато по-рядко и по-слабо влизаме в старите дисфункционални модели на преживяване, мислене, чувстване, възприятие, поведение, които са свързани с въпросния комплекс.
Когато с времето започнем да преживяваме прогресивно по-леко, с по-малко болка и по-малко драматично случки/ситуации/поведения на другите – където преди сме се тригървали и сме били дисрегулирани – сега да запазваме по-голяма степен на самообладание/вътрешно стабилно присъствие.
Когато в по-малка степен (по-рядко и по-слабо) се сравняваме с другите – било то негативно – че сме по-малко или положително – че сме повече от тях, а просто сме окей със себе си и това, което ние сме и правим в живота, както и с тях – това, което те са и правят в живота. Тоест изграждане на здравословна самооценка и равнопоставеност (вътрешна) между нас и другите.
Способност за преобладаващо любящо, подкрепящо, емпатично положително отношение към себе си и другите независимо от обстоятелствата, представянето и резултата.
В следващата статия ще разгледам подробно комплексът за малоценност.