Идеализацията и девалвацията/девалюциацията (въздигането и обезценяването) е психичен (защитен) механизъм, който е производен на механизма на разцепване (следствие от него) и представлява възприемане/виждане (идентифициране или проециране) само на доброто/хубавото/положителното или само на лошото/негативното/недостатъците слабостите – тези аспекти на две полярности са отделени една от друга и не се възприемат цялостно като съчетани в един обект (било то по отношение на самия себе си, на друг човек или на обектите/явленията/случващото се в света). Тоест едно примитивно/просто/базисно обработване на информацията характеризиращо се с черно-бяло възприятие/разцепеност, чиято степен може да варира. (повече за защитните механизми може да прочетете ТУК).
И както повечето явления/състояния/характеристики/черти/механизми – не е бинарно, а на степени (представлява континуум, спектър, континуитет, в които всеки човек попада в някъде в него) и някои хора го проявяват в по-голяма степен (по-силно и екстремно, както и по-често – в по-голям процент от случаите), а други в по-малка степен (по-слабо и леко, както и по-рядко).
Идеализацията (въздигането):
Представлява силно преувеличение на положителните качества и виждането само на тях (или силно минимизирани на негативните характеристики) – тоест нереалистично, изкривено свръхположително възприятие на обекта в посока идеал, съвършенство, мощ/потентност/сила и прочие (независимо дали по отношение на нас самите, нашата самооценка, възможности, качества, способности, компетенция и прочие или по отношение на тези на някой друг човек – партньор, приятел/ка, колега, шеф, роднина и т.н.). Общо взето – „надуването“ на един его „балон“.
Разбира се това не отразява реалността, тъй като никой човек не е съвършен, идеален и рано или късно когато този „балон“ се спука се стига задължително до разочарование, което може да е с различна степен според един от двата варианта:
1) последващо възприемане на обекта реалистично като несъвършен, имащ недостатъци (което отново е много под първоначалното, но все пак не се отива към следващата точка) ИЛИ:
2) стигане до втората част от механизма, при което нещата са силно преувеличени в негативна крайност:
Девалвацията/девалюацията (обезценяването):
При което обекта се възприема отново нереалистично, но този път силно преувеличено в негативен план тоест бива обезценен и съответно етикетиран като не ставащ, неспособен дори в крайни случаи като ужасен, „черен“, отвратителен, дяволски и прочие.
Степента и на идеализацията и на обезценяването може да варира значително както ще разберете по-нататък в статията.
Обичайна последователност на идеализацията и девалвацията: отношенията с обектите (независимо дали хора – в отношенията с хора или по отношение на каквото и да е – работа, идеология, хоби, проект и т.н.) – обикновено първоначално има идеализиране (въздигане), а после обезценяване (девалвацията) – очерняне и принизяване обичайно след разочарование от конкретния обект (тригър, който по-често е плод на възприятието на преживяващия го отколкото на реален стимул или пък разочарованието е непропорционално голямо на присъстващия стимул).
Идеализацията и обезценяването във влюбването
Интимните отношенията са полето, на което най-често и най-силно/интензивно се проявява този механизъм вероятно, защото са най-личните, най-близките и там хората сме най-уязвими – тоест бъркат най-надълбоко в психиката и емоциите ни. Съответно често активират най-дълбоките ни страхове, комплекси, болки, които носим в себе си. Затова и там се проявяват най-мощно защитните механизми, защото най-много е „заложено“, рискът е най-голям и имаме най-голяма нужда от защити/защитаване.
При влюбването (различно от любовта/обичта или привързаността, за което може да прочетете повече ТУК) – винаги присъства някакво количество идеализация (чиято доза може да варира между мъничка и огромна). Това са „розовите очила“, чрез които в началото виждаме другия и всичко свързано с нея/него като положително, а ако има нещо негативно – или дори не го забелязваме, или го пренебрегваме (не му обръщаме внимание като маловажно). Следователно смятаме другия за много по-страхотен и съвършен отколкото всъщност е. Според някои учени това е начинът на природата да ни „манипулира“, за да можем да изберем един човек, с който да установим връзка и да започнем да отглеждаме семейство заедно, докато постепенно влюбването отпада, но пък се установява дълбока свързаност/привързаност с този човек, която да крепи отношенията по-нататък във времето и съответно да продължим семейния живот.
Та, влюбването е налично в началото на връзката (и обикновено е обратно пропорционално на реалната налична информация за човека), но с времето (и с намаляването на допамина, норадреналина и фенилетиламина) – постепенно намалява и „розовите“ очила биват сменени с „по-сиви“, а картината става по-реалистична и тогава виждаме недостатъците на другия (това обикновено е фазата на преоценка – дали да останеш и да продължиш с този човек вече давайки си сметка за по-реалната цялостна картина). И докато това се случва при относително здравословните сценарии и зрелите хора, то при по-незрелите може да се активира обезценяването (което е архаичен, ранен защитен механизъм – обикновено вследствие на ранни разочарования и фрустрации у детето или дори бебето). Особено ако обезценяването е по-силно тогава нещата изглеждат по друг начин – очилата стават „черни“ и съответно картината става тъмна и черна (нереалистично негативна и преувеличено по-лоша отколкото реално е), което обикновено се преживява доста драматично от човека, в чиято психика се проявяват тези механизми. При такъв сценарии нещата изглеждат по следния начин: отначало даден човек, партньор или потенциален такъв изглежда съвършен, невероятен, страхотен, мечтан (идеализация = поддържане на идеализиран образ за него), а после при сблъсъка с реалността, че това е човек, че има кусури, недостатъци и несъвършенства – балонът на надутата идеализация се пука и удря земята. Следва обезценяването/принизяването (в по-лек вариант – приземяването), при което човекът бива виждан общо взето обратното на първоначалната идеализация – само в негативна светлина като несъвършен, посредствен, нищо особено или в по-краен вариант като „черен”, лош, ужасен (като останалите предишни партньори). Често присъства и вярването или усещането, че ни е подвел, излъгал, заблудил (или в по-лек вариант при поемане на лична отговорност – че ние сме се подвели, заблудили и излъгали).
И е възможно този цикъл да се повтаря отново и отново – тоест след разочарование и очерняне – след известно време отново да има въздигане/идеализиране на другия – това често се случва във връзки, които са on-and-off – ту се изпокарват и се разделят, ту се събират и помиряват и после пак същия цикъл (като разбира се не е задължително този механизъм да е част от тях или причината, но присъства в такива сценарии).
При кого и в кои сфери се проявява идеализацията и обезценяването?
Те могат да се проявят/реализират при всеки човек по отношение на всяка сфера и обект в живота – в терапията; отношенията с всеки човек (родител, дете, приятел/ка, партньор, колега, шеф и т.н.); по отношение на всеки обект (дейност – работа или хоби, предмет и всичко останало).
Степента на интензитета на проявление, степента на всеобхватност на проявата на механизма, продължителността, както и броя на повтарящи се флуктуации на въздигане и обезценяване към един и същ обект зависят от степента на психична зрялост на човек. Колкото по-незрял психоемоционално е един човек – толкова по-силно изразени, по-всеобхватни, по-флуктуиращи са проявите му; и обратното – колкото по-зрял е един човек – толкова повече по начало вижда, възприема и приема обекта цялостно (а не разцепено) като съчетание на положителни и отрицателни черти (на добри и лоши качества; на предимства и недостатъци/кусури или несъвършенства).
И тъй като това е в основата си защитен механизъм – по подразбиране се приема, че е свързан с наличието на психотравми, липси, непреработена болка/разочарования/фрустрации, и то обикновено такива от ранните години, тъй като е сред, а също и производен на по-примитивните в смисъл на архаични, ранни като етап на развитие защитни механизми. И съответно логично нещата дори в зрелия живот се преживяват по-драматично, защото стигат/засягат/бъркат по-надълбоко в психоемоционален план.
„Синдромът“ „смятам, че съм повече от другите, въпреки че си мисля, че не ставам“
„Не ставам, но въпреки това (понякога) си мисля, че съм повече от другите“ – въпреки че на пръв прочит изглежда парадоксално – това е реално преживяване, което доста хора имат с варираща степен и честота в дадени моменти от живота си. И когато обясня механизма зад него – ще стане ясно защо е възможно да се чувстваме и мислим по този начин в различни моменти.
Възможно е да се досещате, че е свързано с идеализацията и обезценяването – в случая на самия себе си. Първоначално човек се възприема като страхотен, изключително способен, неотразим, невероятен, с по-голям капацитет от наличния (тоест в силно преувеличена светлина) – това е частта „аз съм повече от другите“, която представлява нарцистично надуване (аз знам, мога, съм повече от другите, нищо не може да ме бутне, аз съм най-великия или поне много велик и прочие). Това обикновено се случва в по-голяма степен (бива фасилитирано), когато човек продължително време трупа успехи, всичко в живота му се получава добре и резултатът може да бъде една идеализация на самия себе си, себевъздигане. НО ТОВА Е НЕУСТОЙЧИВО, ЗАЩОТО Е НЕРЕАЛИСТИЧНО/ПРЕУВЕЛИЧЕНО И РАНО ИЛИ КЪСНО ЩЕ СЕ СТИГНЕ ДО ПРОВАЛ И СБЛЪСЪК С РЕАЛНОСТТА, КОЙТО ЩЕ СА БОЛЕЗНЕНИ. СЪОТВЕТНО ВЪВ ВСЯКА ИДЕАЛИЗАЦИЯ ИМПЛИЦИТНО ПРИСЪСТВА ПОДЛЕЖАЩО ОБЕЗЦЕНЯВАНЕ (ТОЧНО КАКТО ПРИ НАРЦИСИЗМА ИМПЛИЦИТНО ПРИСЪСТВА ПАРАНОЯ/СИЛЕН СТРАХ – ЧЕ ВСЪЩНОСТ НЕ СЪМ ТОЛКОВА ВЕЛИК, СПОСОБЕН, ЗНАЕЩ И ЧЕ ТОВА МОЖЕ ДА БЪДЕ ВИДЯНО ОТ МЕН И ОТ ДРУГИТЕ), неслучайно картинката от началото на статията е толкова подходяща (небесата/високото/идеализираното, но при разопаковането/разпада му излиза от обезценяването, което е присъствало скрито преди това. Повече за това ще стане ясно в следващата статия, в която ще обясня за параноидно-нарцистичната ос, произхода на идеализацията и обезценяването и други интересни неща.
И когато рано или късно нещо не се получи, не стане така както човека иска, провали се, преживее някакво падение в личен или професионален план – тогава човекът „пропада долу“ (стига се до обезценяването на себе си, което преди това е присъствало имплицитно/подлежащо и е било скрито, не е имал достъп до тези психични наличности (и също така обикновено е било проектирано навън върху другите, които са били не можещи, не знаещи, неспособни, по-глупави, по-посредствени спрямо него/нея). Но сега то завладява психиката на човека и го завлича човека в дълбините на собствения ад. Това звучи по някои от следните начини: „за нищо не ставам; не струвам; аз съм скапаняк, лайно, смотаняк, идиот, слабак, провал“ и прочие негативни възприятия за себе си като това (спукване на его балона на идеализацията и отиването в обезценяване) се преживява дълбоко нараняващо и болезнено.
След време отново може да има въздигане на себе си, за да се случи последващото падане надолу при активиращ стимул. И това флуктуиране, този цикъл може да се повтаря многократно отново и отново в живота му (нестабилна самооценка, което аз наричам асансьорен модел – на издигане нагоре и после падане/слизане долу и после пак качване горе и слизане).
Идеализация и девалвацията на другите:
Съшият механизъм се случва и по отношение на другите хора в живота – освен в партньорството, както стана ясно – това може да се случва и на работа по отношение на колеги, шефове, висшестоящи, подчинени – отначало възприемането им като божества или полубожества или съвършени (идеализирането на другия/ите, в което присъства имплицитно или експлицитно – аз съм много по-малко от тях, по-зле, по-назад и т.н.). А след време при техни грешки, издънки или просто когато се види, че са обикновени хора – обезценяването им (в което присъства имплицитно или експлицитно себевъздигане, че аз съм повече от тях, те за нищо не стават, аз знам и мога, а те не толкова и т.н.).
Идеализация и обезценяване в терапията:
Впрочем горепосоченото може да се случи и в терапията – от страна на клиента към терапевта – отначало да го възприема като всезнаещ, все можещ, мъдър, силен, умен, свръхсърцат и емпатичен и прочие идеализации, докато след време при подходящи обстоятелства (негативен трансфер, за който може да прочетете повече ТУК) – може да се стигне до обезценяването на терапевта (как той всъщност не е съвършен и всезнаещ и все можещ или дори че е некомпетентен е, а в още по-крайни варианти на психична незрялост и регрес или психопатология, че терапевтът е ужасен, гаден, злонамерен, злобен, дявол, който причинява вреда или наранява клиента и т.н.).
На теория нещо такова не би трябвало да се случва в обратната посока – от терапевта към клиента, защото на теория специалиста би трябвало да е достатъчно зрял, че да не влиза в такава психодинамика, но както знаем никога няма гаранции. Тази зрялост донякъде би трябвало да се доизгради в обучението му по психотерапия. Например:
– не би трябвало терапевтът да идеализира клиента (било то вътрешно в ума сви или пък външно чрез изразяване към клиента), КАТО ВСЕ ПАК Е НЕОБХОДИМО И ПОЛЕЗНО ТЕРАПЕВТЪТ ДА ВЪЗПРИЕМА ПОЛОЖИТЕЛНИТЕ СТРАНИ НА КЛИЕНТА И ПРИ НУЖДА ДА ГО НАСОЧВА КЪМ ВИЖДАНЕТО ИМ ПО РЕАЛИСТИЧЕН НАЧИН (да има здравословна отразяваща реалността самооценка);
– нито би трябвало терапевта да обезценява клиента (било то вътрешно в неговата глава или външно през изразяването към клиента) – тоест да проектира собственото си обезценяване в клиента и да го възприема като слаб, глупав, неспособен и прочие; КАТО ВСЕ ПАК ТОВА НЕ ОЗНАЧАВА ДА НЕ МУ ПРЕДОСТАВЯ ГРАДИВНА КРИТИКА И ДА НЕ ПОСОЧВА СЛАБИТЕ МУ СТРАНИ.
За външния читател/наблюдател – може да изглежда трудно да долови разликата и границата, но всеки квалифициран терапевт би трябвало да може да се ориентира (било то сам или с помощта на друг терапевт/супервайзор в личната си работа), за да помага, а не да вреди в някои случаи (а в по-крайни сценарии – да не задоволява собствените си липси или да изсипва собствените си нерешености и неотработености върху някои свои клиенти).
Взаимодействие между собственото и чуждото въздигане и обезценяване:
В реалните житейски ситуации – психодинамиката не е така изолирана както съм я представил, затова ще отделя няколко реда, за да представя това взаимодействие между собственото и чуждото въздигане и обезценяване. Примерът може да се отнася както за партньорски/интимни отношения, така и за всякакви други лични (приятелски, роднински) или професионални връзки:
Дори да има реален стимул тоест причина, през която да бъде рационализирано случващото се (другият нещо да е сгрешил, объркал, прецакал и т.н.) – това не изключва присъствието на тази психодинамика и ос, и когато обезценяваме другия, то автоматично/имплицитно (или експлицитно) въздигаме себе си над него (че ние сме авторитета, ние знаем и можем повече, а той/тя е по-малко знаещ/а или можещ/а или дори че е некомпетентен, глупав/а и прочие). Тоест сваляне на другия в калта, а издигане на нас в небесата много над него. Тази вътрешна и междуличностна динамика обикновено е налична по подразбиране в отношения на насилник и жертва (независимо дали вкъщи, на работа или в друга ситуация) – насилника обезценява жертвата, а въздига себе си (и жертвата също обезценява себе си и въздига насилника).
ТОВА НЯМА НИЩО ОБЩО СЪС ЗДРАВА (ЗДРАВОСЛОВНА) ВИСОКА САМООЦЕНКА (АКО СЛУЧАЙНО НЯКОЙ СЕ Е ОБЪРКАЛ), въпреки че някои хора често го възприемат за признак на високо самочувствие (а то не е нито здравословно, нито високо, а нестабилно, но в случая във въздигнатата фаза, която неизбежно ще се срине до нулата).
И обратното – когато идеализираме другия (поставяме го над нас вътрешно, като повече от нас), то автоматично обезценяваме себе си (че сме по-малко от него/нея, че сме недостатъчни, че не ставаме или поне не толкова колкото еди кой си и т.н.). Което няма нищо общо със здравото (здравословното) възхищение, удивление, впечатление или очарование.
И е напълно възможно, а дори често се случва да има едно постоянно “асансьорничене” на собствената самооценка спрямо другите – издигане и спускане на себе си спрямо другия (въздигане над другия и съответно свалянето му надолу, а после въздигането на другия спрямо нас и свалянето на самите себе си долу под него).
Споменатите динамики могат да се случват и спрямо абсолютно непознати хора, които никога не сме срещали познаваме – известни личности (спортисти, актьори, изпълнителни, музиканти и всякакви други). Класическият пример за обезценяване е: човек или група хора критикуващи друг човек, който се състезава/представя на високо ниво, но допуска грешка или губи състезание/мач, въпреки че е изключителен успешен, реализиран, имащ умения, надарен -> обезценяване от диванен специалист, който обичайно не е и на 50% от нивото на критикувания от него. Други примери: непривлекателни хора критикуващи по-привлекателни от тях, че са непривлекателни; хора, които не се представят добре в нещо да намират кусури и критикуват друг, който се представя по-добре от тях в даденото нещо; всякакви други такива сценарии, които изглеждат абсурдни/смешни и нелогични отстрани – че критикуващият не е в позиция на авторитет, а напротив – е много по-назад от критикувания в това отношение, но въпреки това си позволява злостна критика. Изобщо винаги при наличието на свръхмерна, злостна, болна критика наситена с агресия/пренебрежение/омраза – присъства обезценяване (като е напълно възможно да има рационални аргументи и да се посочват реални дефицити, но това не изключва наличието на този механизъм).
Примерите за идеализиране също са доста очевидни: прекомерно страхопочитание пред и обожествяване на някой спортист, изпълнител, духовен учител, коуч, терапевт, политик или всякакъв човек изобщо (защото щом е човек – значи е несъвършен и има недостатъци по подразбиране).
Ако човек се задълбочи – може да открие десетки такива примери в ежедневието (на хората около него, но вероятно и свои). Всеки човек може да демонстрира в даден момент в някаква степен наличието на такава динамика, но с развиването на зрялост, работата по психиката, личността и характера си – би трябвало степента и честотата да намаляват. Разбира се хора сме и не можем да сме напълно съвършен и изчистени от такива прояви, разбираемо е да присъстват, но е желателно да е в хомеопатично (минимално) количество. И освен това е добре да работим по психиката си, за да ги минимизираме, а когато се случват да ги осъзнаваме и променяме динамично на момента към по-здравословни, защото иначе ще ни водят към повече страдание на нас и/или околните.
Понякога е изключително трудно да се разграничи здравата/градивна/обективна критика от наличието на обезценяване, както и идеализацията от здравословното очарование, захлас, възхищение, добри впечатления и т.н., но когато е злостна, болна, прекомерна – обикновено е ясно, че става въпрос за второто.
Въздигане и обезценяване на други обекти (предмети, дейности, хобита, интереси):
Този механизъм и съответно последователност може да се проявява и към всеки друг обект в живота ни (философско учение, практика, хоби, предмет, книга, филм и т.н.) – отначало възприятие, че е невероятно, страхотно, радва ни много и т.н., а по някое време – обратното – че това нещо е лошо/грозно/гадно/смотано, че всъщност не е това, което сме си мислели.
Например – това обучение/учение/книга/религия, която трябваше да ми даде отговорът, да ми помогне да достига еди къде си/какво си ниво и т.н., но не успя и в началото съм я боготворял, а сега я презирам, мразя, мисля и обяснявам как за нищо не става и прочие.
Когато се отнася за обекти различни от хора – този процес може да отнеме месеци и години, за да се разгърне, защото отношенията с дейности и предмети не са толкова динамични, защото са еднопосочни (от нас към нещото), а не са двупосочни (както междуличностните отношения).
Колкото по-важно и емоционално значимо (и съответно емоционално рисково) е нещо за нас – толкова по-вероятно е да проявим незрели, по-архаични/ранни/примитивни защитни механизми като споменатите в статията или други такива (за които може да прочетете повече ТУК).
В следващата статия ще стане дума за произхода на този защитен механизъм, връзката с нарцисизма, параноидно-нарцистичната ос и другите свързани теми. Ще бъде линкната тук.