Изразът, че не знаем колко и какво можем и какви са лимитите може да се разбира двояко – и в добрия смисъл (в положителен план) – че можем много повече, че можем да вършим страхотни неща, и в лошия смисъл (в негативен план) – че хората понякога сме способни на ужасни неща.
Но в тази статия ще коментирам факта, че не знаем на какво сме способни в положителен план.
Често казвам на клиентите си, че не знаят на какво са способни.
Че не знаят къде се намира таванът на възможностите им.
Че имат потенциал, който е много по-голям от досега реализирания.
Че могат много повече отколкото си мислят/им изглежда.
И го казвам не в стил напомпващо повърхностен стил на коуч/ка, а като едно дълбоко послание, с виждане на човека и неговият потенциал зад ограничаващите вярвания и страхове, които има; зад социалните роли и маски; зад всички други неща, които го спират да действа и реализира това, което може.
Но най-вече го казвам и имам предвид от личен преживелищен опит, тъй като познавам и двете през себе си (и стагнацията, посредствеността, самоограничаването, провалите, както и смелото действие, инициативността, движението напред и нагоре, успехите).
И когато водя клиентите в тази посока – те го усещат автентично и истинско, а не като „напудрено розово-позитивно“ говорене, чиято цел е да се почувстваш добре на момента, а не и реална дългосрочна промяна.
Ето моите най-големи лични примери за собственото непознаване на лимитите:
1) в покера – въпреки че съм си мечтал и представял как стигам до игра на средни и високите нива – всъщност на дълбоко ниво някак си не съм очаквал да се случи (което е отразявало тогавашната липса на вяра в себе си и способностите ми) и съответно, когато успях да достигна до там – ми беше странно, изненадващо, някак си не можех да си го обясня, самият аз не вярвах и се чудех как така стана.
2) физически и психически (тъй като примерите тук са не по-малко психическо постижение отколкото физическо) – бягането на полумаратон (21км), гладуване по 36-45 часа, периодични тежки тренировки, оставане в гореща сауна по 30 минути наведнъж или 3-4 пъти по 20 минути и други подобни, при които отново не съм очаквал и предполагал, че мога да направя някой от тези неща преди.
3) публични изяви като тв предавания, подкасти, собствени видеа, статии и популярен сайт – по начало публичните изяви не са нещо, което ми идва отвътре, а напротив – винаги са ми били трудни като в миналото дори ужасяващи, а сега са просто доста стресиращи за тялото ми – преживявам всякакви автоматични, интензивни телесни реакции на тревожност, но въпреки това успявам да изкарам добро представяне със силно присъствие и качествена информация. Също неща, които в миналото не съм очаквал и предполагал, че мога да направя и то толкова добре.
Ще се фокусирам върху примера с полумаратона от последната есен, тъй като – там исках да спра на 2рия километър (от 21км), което е под 10% от цялото разстояние, което впоследствие всъщност изминах. Но важното в тази ситуация е, че защото много пъти ми се е случвало да искам да се откажа много преди да достигна дори близо до реалния предел на възможности – реших да продължа и в крайна сметка си завърших полумаратона (за прилично време предвид липсата на каквато и да е подготовка и наличието на 2 сватби и 2 ергенски партита в месеца преди това, даже поставям снимка от статистиката за потвърждение).
И за пореден път се убедих в нещо, което съм виждал многократно в себе си, а и в другите хора – че при дискомфортни дейности ние/мозъкът ни иска да спрем в пъти по-рано и по-бързо отколкото е реалният ни капацитет/лимит, тоест че имаме много по-голям капацитет отколкото си мислим и че когато се отказваме обикновено дори не сме близо до лимита си. Това е изключително важна концепция, за която ми се отвориха очите от аудио книга, която слушах преди години – Can’t Hurt Me на David Goggins, където той споделя, че по принцип повечето хора (включително и той преди) искат да спрат, когато са на 40-тия процент от капацитета си, тоест преди още дори да са достигнали половината си възможностите.
Според мен това число не е толкова твърдо, а много варира като е напълно възможно да искаме да спрем още на 10-20% от възможностите си или пък на 50-60-70% от реалните ни възможности.
Във всеки случай точните числа не са важни, тъй като този факт е скандален, а концепцията –революционна. Тогава започнах да експериментирам като продължавам с разни дейности, когато искам да се откажа – най-често физически (бягане, тренировки, излагане на горещина или студ), но също така и психически – всякакви форми на когнитивна трудност и предизвикателство (мислене, писане, решаване на мисловни задачи и прочие). Вследствие на това ми се отвориха очите и разбрах, че всъщност мога (и винаги съм можел) много повече отколкото съм реализирал, защото преди това сам съм се спирал предсрочно без реално да има нужда от това, че съм се поддавал на ранните импулси на мозъка породени от дискомфорта и трудността вместо да продължа още и още – да преодолея тези тъй наречени в състезанията за издръжливост „стени“, които са естествено и нормално явление в течение на силни предизвикателства и натоварвания (уточнявам, че силни има много индивидуално значение – силни за нас и нашата кондиция/форма или капацитет, която може да не е особено голяма в дадена сфера в даден момент, но подлежи на увеличаване при желание и усилия).
Експеримента да не спреш, когато ти идва да спреш, а просто да продължиш още малко или дори още много и да видиш, че можеш да стигнеш много по-далеч, че не е нужно да слушаш ранните сигнали на мозъка ти, който е свикнал да търси комфорта и лесното – би могъл да е революционен и да трансформира живота и психиката ти. Знам го, тъй като аз самият съм го преживявал и съответно периодично правя такива експерименти с клиентите си в кабинета (понякога и извън него), за да могат и те да го преживеят и да отворят една преди това затворена врата в себе си и мозъка си – да видят нови възможности където преди това не са виждали. Да разберат, че могат повече, че преди това са били в плен/робство на погрешни вярвания, ограничения на ума, подценяване и прочие погрешни очаквания/прогнози, които са занижавали вярването им за реалните им възможности.
Също така да разберат, че за да успееш всъщност не е задължително да знаеш или мислиш, че нещо е възможно – стига да се ангажираш с действията, които са нужни пак можеш да го постигнеш.
Всичко това е своеобразна поведенческа терапия за промяна на вярвания, при която директно се „счупват“ и реструктурират ограничаващите убеждения за собствените възможности, които досега са пречели.
Вероятно не е оптимално да не вярваш, че е възможно и че можеш да успееш, но също така не е нужно/задължително и да си сигурен, че е възможно – стига все пак да влагаш максимума/да стигаш пределът на капацитета на усилията ти – пак можеш да успееш дори и да имаш съмнения или да не вярваш. Почти със сигурност е още по-добре, ако си вярваш силно, но това невинаги е така текущо и е добре хората да не бъдат програмирани (от другите или от себе си), че ако не вярваш в нещо – няма да стане, а напротив – пак може да стане, но е нужно да положиш усилията (което е по-вероятно да направиш, ако вярваш, но пък дори и да имаш съмнения – пак може да успееш да го направиш). В такива случаи обикновено с клиентите стигаме до съгласие – да приемат, че не знаят и че няма как да знаят, но да допускат, че целта им е възможна, а след това да проверят какво ще стане, когато дадат всичко от себе си. Това е междинна точка/етап/фаза към прехода на вяра в себе си и за повечето хора е нужно да се мине през нея, за да може на по-късен етап да се стигне и до силната самоувереност (вяра в себе си, възможностите и способностите си), тъй като иначе за доста хора е възможно да няма как да се случи този скок от липса на увереност в себе си към увереност или да на механизма на идеализация и обезценяване – да флуктуират между компенсаторно надут балон от силна вяра в себе си и самоувереност, която (обикновено при неуспех или препятствие) се спуква и отива в обезценяване (тотална липса на увереност в себе си, самокритикуване и самообезценяване). Повече за тази динамика може да прочетете ТУК, но да се върна на темата.
Когато човек е правил този експеримент десетки или дори стотици пъти – да не се откаже, когато умът му казва да спре, да си почине, че се е уморил, че е дискомфортно и т.н., то винаги излиза, че можем поне 20-30-50% повече, а понякога дори и в пъти повече от това, което сме направили текущо. Но за целта е нужно да се предизвикаме – това е и една от най-важните стъпки при преодоляването на тревожни състояния – склонността към себепредизвикване (а също и приемане/толериране на предизвикване от терапевта).
Но е изключително трудно да не се вслушваме в и съобразяваме с този глас, нито с всички извинения, оправдания, обясняванки и рационализации на мозъка/ума защо да спрем, например: „днес не си в кондиция -> по-добре се пести и си почини; имаше дълга седмица/месец/година/живот, окей е да не се натоварваш; спри, защото после имаш важни дейности – трябва да имаш достатъчно енергия за тях“ и всякакви други бла-бла щуротии.
Тогава е важно да имаме в ума си знанието, че по всяка вероятност сме далеч от капацитета, от реалните си възможности (може би дори сме на 10-20% от максимума си) и ако продължи въпреки трудността – ще открием, че е така.
Но ако никога не си го правил, както аз преди години не бях – няма как да го знаеш на практика. Тогава е полезно да го чуеш от други хора и да го тестваш, за да видиш, че е така, при което всичко се променя – цялата ти субективна реалност се променя и виждаш нещата по различен начин (като излизане от матрицата е), където има свят на нови по-големи възможности.
Отказването е честа тема с клиентите – особено с тези, с които работата по-трудна и болезнена. Често те споделят, че е имало много пъти, в които са искали да се откажат, да отменят, да не дойдат, да спрат. Но когато не го правят и продължат – резултатите почти без изключения идват. Виждат, че ирационалните страхове или вътрешните бариери и ограничения са просто илюзия, филм, който са прожектирали и в която са вярвали цял живот или пък че болезнените им чувства в настоящето са свързани с миналото и че могат да преживяват същите ситуации по различен начин.
Разбира се най-трудното е в момента на предизвикателство и импулс за отказване – да не го направим, да продължим. Това е умение, което нямаме по подразбиране, а се изгражда и усвоява с течение на практикуването му отново и отново.
Затова е важно при импулс за отказване да се опитаме да продължим поне още малко повече всеки следващ път (ако разбира се е безопасно за здравето ни). Да продължим още – 100 метра или 5 минути, за да открием, че истинския ни капацитет надвишава възприемания ни капацитет и да започнем да достигаме истинския си лимит, а не илюзорния, който е плод на гласа на комфорта и удобството или на ограничаващите ни вярвания, който в дългосрочен план те прави неустойчив, слаб и ни прецаква по пътя към целите ни.
За това помага да успяваме да намерим вътре в себе си (или дори отвън) – източници на ресурс – източници на мотивация, на подкрепа, на любов, които да ни послужат като опора и да ни дадат сили да продължим.
Темата с ресурсите също е основна за психотерапевтичната практика – наличието им е това, което дава възможност за по-силна преживелищна работа и по-бърза трансформация, докато ако липсват – тогава работата е много по-трудна и бавна.
В заключение: текущо дори в настоящето имаме много по-голяма капацитет отколкото си мислим, но освен това – ако го развиваме/увеличаваме във времето – тогава ще става още по-голям и не знаем колко много можем да усвоим и докъде можем да стигнем, макар че можем да предположим – на база на най-невероятните неща, които правят някои хора в определени сфери – те дават някаква представа за лимита за човешките способности и колко е огромен.
Така че – продължавай, не се отказват, не знаеш лимитите си, не знаеш колко можеш, нито какво можеш (включително в някоя друга сфера – в неща, които не си опитвал), но ако продължиш – можеш да откриеш и разбереш.
Тази година вероятно ще пробвам за цял маратон (42км) като отново вероятно няма да имам кой знае каква подготовка (което в този случай би могло да е проблем, тъй като тази дистанция е съвсем друга „бира“), но така е в живота – нужно е да избираш приоритети си, а моите са други, но ще видим какво ще стане.