Задачи на мозъка (нервната система)
Както съм споменал и преди – нервната система организира дейността ни в 3 посоки – неща към които да сме привлечени и да искаме (провокират положителни емоции); неща, които да избягваме (провокират негативни емоции); неща към които да сме неутрални (не ги забелязваме, не им обръщаме внимание – не провокират емоции). Може да се каже, че нервната система (НС) е сложна система, чиято цел е да прави прости категоризации. За анатомията и функциите на различните части на мозъка може да прочетете на Що е то мозък? – анатомия и функции.
Мозъкът е част от централната нервна система, чиито основни задачи са свързани с контролирането на поведението, така че да осигури оцеляването, благополучието и възпроизвеждането. Той прави това по два основни начина: 1) като комбинира преживяванията за вътрешната и външната среда/реалност и реагира адаптивно спрямо тази налична среда (вътрешна + външна), така че да постигне горепосочните цели (повече за нея – в публикацията Нервна система). Но реагирането не е най-ефективният начин за опериране в света, тъй като се случва постфактум – първо е необходимо да се случи нещо, за да реагираме на него, но има и по-ефективен начин: 2) предвиждане – всъщност модерните невронаучни изследвания показват, че преобладаващата част от дейността на мозъка е предиктивна. И това е логично предвид, че е много по-ефективно да се подготвиш за нещо предварително и да действаш предварително очаквайки, че ще се случи отколкото тепърва да чакаш да се случи, за да реагираш след това.
Следователно мозъкът е машина за анализиране и предвиждане на събитията във времето и пространството – опитва се да разбере какво ще се случи в бъдещето, какво следва, кога ще се случи и как ще прочете, да калкулира и прецени всичко, за да сме подготвени и да действаме предварително и за да премахне неопределеността и потенциалните заплахи свързани с нея. Той постоянно генерира предвиждания автоматично независимо от съзнанието ни, за да може да организира поведението ни по максимално ефективен начин. Когато сме с отворени очи, мозъкът постоянно се опитва да напасне/обнови вътрешното състояние на организма, така че да съвпада с външните изисквания на средата или под действието на вътрешни импулси (драйвове, инстинкти, мотивации) да извърши определени действия във външната среда, така че да удовлетвори тези импулси и дори го прави предиктивно – тоест предварително посредством предвижданията, които генерира. Той или по-точно невроните в него решават математически задачи – калкулират променливи във времето и пространството и стига до преценка/оценка за най-доброто действие в дадена ситуация.
Как прави всички тези предвиждания? Чрез използването на вътрешни модели на света, които създава (си създаваме) в течение на живота. Колкото по-точни са тези вътрешни модели – толкова по-точни/добри са предвижданията ни. Това е функцията на второто ниво на задачите на мозъка – възприятие за света (и е свързано със създаването и използването на нашите базисни убеждения/психични карти по отношение на нас, другите, физическият и социалния свят), за която ще стане дума малко по-надолу.
Невроразвитие част1:
Мозъкът започва да се развива още пренатално (преди раждането) по време на бременността като изследванията от последните години заключват, че този период на развитие е дори по-важен от раннодетския, който сам по себе си е изключително важен. След раждането първите 7 години са най-важни за мозъка, защото тогава той е най-пластичен (хиперпластичен) и научава всичко изключително бързо и лесно. Следователно това, което се оформи като свързаност и знание (афективно-когнитивни модели на възприятие и очаквания за света, другите и нас самите, наричани още карти на преживяванията ни, интроекти или базисни вярвания според различните перспективи на психологията), ще оказват влияние през целия останал живот по някакъв начин (как се случва това съм описал детайлно ТУК). Te разбира се подлежат на промяна, но тя изисква доста усилия и време, защото с годините пластичността на мозъка постепенно намалява и съответно способността ни да научаваме нови неща или да променяме стари погрешно научени такива отслабва и това става по-трудно, но все пак е възможно с целенасочени усилия. Неслучайно се казва, че опитът през първите 7 години е изключително важен. Също така тогава са критичните периоди за развиване на когнитивните функции (свързани с висшите корови функции), които не са вродени, а биват придобити чрез обучение (предаване на социален опит от по-възрастни към бебетата/децата) – възприятие; праксис; езикови функции; памет; внимание; екзекутивни функции. За да се развият нормално е добре това да се случва преди 4-5 г. възраст, а ако развитието им започне след това, то или има големи дефицити или изобщо не се развиват.
Отначало за мозъкът/индивида всичко е нов стимул и съответно нещо вълнуващо, защото няма натрупано знание и изграден екзекутивен контрол отгоре-надолу, което се осъществява с годините – именно затова на бебетата и на малките животни всичко им е интересно и вълнуващо. Когато челната кора и най-вече префронталната кора узрее се увеличават способностите за екзекутивен контрол върху действията (да контролират какво да правят или да не правят), както и фокусираното внимание и концентрация върху едно нещо целенасочено и съответно като възрастни повечето неща не ни развълнуват и сме много по-селективни относно действията и реакциите си.
Задачи на мозъка:
Основните задачи на мозъка могат да бъдат класифицирани в 3 нива, които взаимодействат по между си и в известен смисъл се допълват и работят заедно като система с няколко компонента (които са се оформили постепенно в различни периоди в течение на еволюцията ни от по-стари/архаични/примитивни към по-нови/усъвършенствани):
1) Поддържане на жизнените функции
За това се грижат по-примитивните/старите части на мозъка ни (мозъчният ствол, лимбичната система) чрез наличието на драйвове, защитни реакции (бягство, борба, замръзване) и силни емоции (страх, гняв, радост и други). Това ниво може да се опише като емоционалното/на чувствата, импулсите и драйвовете (които повлияват мислите/когнициите) и е най-ниското/примитивното от 3-те нива.
Ще спомена третото ниво преди второто, причините за това са, че второто е свързващо звено между първото и третото и оказва влияние и на двете:
3) Планиране, анализиране и взимане на решения
Тези функции са свързани с мозъчната кора и в частност префронталната кора (най-новите и усъвършенствани части на мозъка ни) и съответно с бъдещето. Това е нивото на мисленето/мислите (които повлияват чувствата/емоциите) и съответно е най-високото от 3-те.
2) Възприятие на света
Това междинно ниво е свързващото звено между 1) и 3), които и иначе си влияят помежду си посредством двупосочната връзка афективни чувства-мисли: чувствата влияят на мислите ни 1) -> 3), но и мислите ни влияят на чувствата ни 3) -> 1).
Това второ ниво е свързано с личния смисъл на преживяванията ни и повлиява и двете други нива (1 и 3), защото съдържа психичните карти/вътрешните модели на преживяванията ни/базисните ни вярвания – какво ни се е случило, как сме го възприели и интерпретирали (какъв е смисълът му/какво значение има за нас – важността му, как го разбираме и прочие), което определя как виждаме света и събитията в него в настоящето. Смисълът/картите на преживяванията ни/базисните ни убеждения се оформят в нас рано в живота ни – още в детството, най-късно до към 15-20-та година, защото тогава мозъкът е много пластичен и детето/подрастващият е като пасивна машина за учене на база преживяванията си, тъй като нямат контрол над живота си и средата си (децата са като гъба, която попива всичко наоколо неизбирателно независимо дали е полезно или вредно за тях, добро или лошо). Следователно това, което се установи тогава (независимо адаптивно или не, полезно или вредно), ще бъде устойчиво и ще влияе на субективното възприятие на човек за преживяванията му и на поведението му по-нататък в живота. Това е свързано с процеса на автоматизация – мозъкът се стреми да автоматизира (направи рефлекс) колкото се може повече поведения/дейности (включително начини на мислене и чувстване), които се повтарят и осъществяваме често (и следователно са важни за нас), защото така не изискват съзнателно усилие, фокусиране и енергия (оптимизиране, усъвършенстване в извършването на обичайно повтарящите се дейности). Когато мозъкът не използва рефлексно/автоматизирано поведение, той се опитва да анализира какво ще се случи (резултатът) от действие или ситуация, как/по какъв начин ще се стигне до там/случат нещата (пътят) и кога ще стане това (време). Тези операции са изключително трудни, затормозяващи, напрягащи и отнемащи ресурси и мозъкът си почива само когато не се занимава с тях – по време на сън, релаксация, хипноза, медитация, хоби или дейност при която сме изцяло потепени в това, което правим и мозъкът ни не цъка постоянно анализирайки сегашното, бъдещето и миналото – всички тези състояния се характеризират с променено възприятие на времето и пространството.
Важността на базисните вярвания/психичните карти:
Те са изключително важни, защото според тях мозъкът ни генерира постоянните предвиждания, които създава – вярванията ни база за тези предвиждания. Те могат да се отнасят както до физическата реалност, така и до социалната, примери:
Относно физическата реалност – когато изпуснем нещо от ръката си – очакваме да пада надолу, а не да се вдига нагоре. Това може да звучи странно и абсурдно, но се основава на дълбоко вярване/очакване, което имаме за физическата реалност, на което базираме предвижданията/очакванията си за това. Защото ако бяхме родени и израсли на космическа совалка в космоса – нямаше да имаме такова очакване, защото там няма гравитация. Разбира се първоначално сме придобили тези вярвания в течение на годините с преживяването много пъти на статистическата регулярност, че когато ние или някой друг изпусне нещо – то пада надолу.
Относно социалната реалност – че ако не сме перфектни/допуснем грешка, то това значи че не ставаме или че няма да ни обичат и ще ни изоставят/отхвърлят. Такова убеждение или други от подобен тип често се среща в психотерапевтичната практика. То отново се базира на раннодетския опит на човека, но този път в социалната реалност – в отношенията със значимите фигури рано в живота му и това, което е преживял тогава.
Освен това психичните ни карти предоставят рамката ни за света, чрез която преживяваме и интерпретираме случващото се в живота ни. Те са една от основните съставкви за изграждането на емоциите ни (които ние конструираме автоматично и несъзнавано). Тоест дълбоките ни несъзнавани вярвания определят преживяването ни за събитията в живота ни и съответните емоции.
Възможно е при негативен опит да усвоим/заучим негативни вярвания/погрешни карти и модели, защото еволюцията е създала системите ни да са много гъвкави, да са много широкоскроени и общи и да могат да бъдат модифицирани от опита ни и средата ни, за да бъдат оформени, така че да са максимално адаптивни спрямо тази конкретна среда, в която се родим и израстваме независимо каква е тази среда. Това може да бъде както изключително полезно, така и невероятно вредно в определени случаи – когато човек рано в живота си придобие негативен опит (поради физическо, сексуално, емоционално насилие, неглежиране, липса на топли и любящи родителски фигури и други неприятни ситуации). Това може да доведе до оформяне на множество маладаптивни ментални карти (базисни вярвания) – негативни вярвания за себе си, другите и света, както и негативни интерпретации на случващото се в живота му, които през поведението на индивида да се проявяват и да пречат в зрелия му живот (за което може да прочетете ТУК). Веднъж оформили се тези вярвания/психични карти – мозъкът ни ги използва автоматично едновременно, за да предвижда непосредственото бъдеще и да конструира преживяването ни за събитията в реалността (включително и емоциите, които преживяваме). Това (използването им и за предвиждане на бъдещето) е и една от причините много често сами да провокираме резултати в живота, които не искаме (на принципа на самоизпълняващото се пророчество, за който може да прочетете ТУК). По този начин може да се получи омагьосан кръг, при който негативните вярвания на човека го водят чрез маладаптивното му поведение към негативни резултати, които още повече затвърждават негативните му вътрешни модели… Неслучайно те са основното, с което работим в рамките на подхода на Естествената психотерапия.
Все пак дори и този негативен опит и оформилите се автоматични/хронични дезадаптивни вярвания, интерпретации и чувства могат да бъдат променени. Това е възможно благодарение на невропластичността – свойството на мозъка да е пластичен и да се променя дори при възрастните хора. Мозъкът е по-пластичен при децата, защото има повече пространство в него невроните да създават нови връзки помежду си, защото все още няма много такива изградени, докато при възрастните множество такива връзки вече са изградени и съответно този процес е по-труден и бавен. Как се осъществява тази промяна?
Това до голяма степен се случва в процеса на психотерапия – чрез съзнателно, целенасочено променяне на вярванията и интерпретациите, на паметовите следи от неприятните/травматичните спомени чрез преживяване на ново при променен контекст и различно емоционално състояние и перспектива/възприятие (ТУК). Трудността за осъществяването на тази промяна идва от фактът, че мозъкът е ограничен от миналия си опит. Подробно ще говоря за процеса на промяната в следващата статия за невропластичността (ТУК).
Невроразвитие част2:
Около 12-13г. възраст започват да се развива способността за абстрактно мислене и подрастващите постепенно превключват от конкретно към абстрактно мислене, което съвпада с развитието и узряването на челния дял и в частност на префронталната кора. Около 15-годишна възраст вече няма разлика в мисленето и вземането на решение между подрастващите и възрастните относно хипотетични ситуации, но в реални ситуации под наличието на интензивни емоции тинейджърите не могат да взимат тези най-добри решения и затова се ангажират в безразсъдни и високорискови поведения. Това се случва, защото все още не са подсилени/добре развити връзките между префронталната кора (мислещата, анализираща, разумна част) и лимбичната система (емоционалната част, действаща част) и мисленето не успява да инхибира/потисне импулсите за определени действия. В допълнение подрастващите имат различна система за възнаграждения (удоволствени изживявания), която освобождава по-малко допамин (невротрансмитер свързан с удоволствените изживявания) и следователно те имат нужда от по-голяма стимулация, за да постигнат същият удоволствен/възнаграждаващ ефект от тази система и това може да доведе до по-рискови решения и поведения свързани с получаването на нещо желано или приятно (доказване сред връстниците, алкохол и наркотици, секс и т.н.). Освен това увеличените тестостерон и естроген се свързат с рецептори в лимбичната система, което води до увеличено сексуално желание, но и едновременно до импулсивност и емоционална лабилност/нестабилност. Както се вижда саморегулацията (менажирането/регулирането на емоциите и мотивациите) на тинейджърите е доста по-малка от тази на възрастните.
Мозъкът узрява напълно, при мъжете около 23-25-годишна възраст, а при жените около 21-23-годишна възраст, с това узряване се достига до по-висока способност за контрол над поведението (екзекутивни функции свързани с префронталната кора) в неврологичен аспект.
Тогава мозъкът достига най-голямата си маса. След това постепенно започва да остарява, което обикновено не се усеща особено първите години (освен ако човек не се опитва да учи нови неща интензивно след 25 години – тогава може и да се забележи още рано известна разлика). Контролът над поведението (екзекутивните функции) е свързан точно префронталната кора, която узрява най-късно (горепосочените възрасти за мъже и жени).
Затова и мозъците на тинейджърите/подрастващите и на възрастните работят по различен начин и съответно наказателната отговорност за непълнолетни/тинейджъри е по-малка (чиято възраст варира в различните държави леко, но е между 16 и 21 обикновено).