В тази статия ще обясня какво са защитните механизми, кои са най-разпространените от тях. Добре е да сме наясно, тъй като всички ние и другите хора ги използваме периодично. Разбирането им дава възможност да ги осъзнаем и засечем възможно най-бързо след като са били използвани и да работим с не до там приятната реалност или усещания и страхове, които минимизират.
Защитните механизми са психични механизми или стратегии на Аз-а (егото), чрез които се редуцират напрежението било то по отношение на външната или вътрешната реалност, поддържа се вътрешнопсихичното равновесие, минимизира се или се избягва наличието на вътрешен конфликт свързани с негативни емоционални състояния (тревога, фрустрация, вътрешен конфликт, вина, скръб и други), защитава се самоуважението/Аз-образа ни и прочие функции. Те са универсални в смисъл, че всички ние използваме някои от тях до известна степен като това обикновено става автоматично и несъзнавано, иначе не биха били ефективни и не биха си вършели работата успешно. Могат да бъдат осъзнати в ретроспекция. Те са свързани с изкривяване на възприеманата реалност или пълно или частично недопускане на определени психични наличности до съзнанието.
Зрелостта им е свързана със степента на изкривяванена реалността (или дори отричането и подменянето и при психози) и с възможността за тестирането/проверката и. При зрелите има по малко видоизменяне на реалността – степента на несъобразяване с реалността ги диференцира. Ще опиша само по-често проявяваните и ще пропусна някои от по-маловажните. Ще използвам максимално прост език за описанието им с цел достъпност.
проекция – определени неприемливи, нежелани аспекти от личността на човека се приписват на други хора (и не се възприемат като свои, а се изтласкват и приписват на другите – важи и за черти на характера, поведение и прочие – виждаме и осъждаме у другите това, което не искаме да видим в себе си).
Например: Петя е привлечена от колега в офиса, но поради морални забрани не си позволява флиртуване и проектира върху другия тези свои желания и му ги приписва – сякаш той я сваля и се опитва да флиртува с нея, а това не се случва в реалността или е силно преувеличено и той няма идея за какво и да е. (възможно е ролите да са разменени).
Човек не харесва друг човек или група от хора, но поради силни морални правила не си позволява негативно отношение, така че го проектира върху тях – „те не ме харесват и се държат негативно с мен“.
Силно възмущение от лъжата, арогантността и други поведения у другите сякаш самия човек никога не ги проявява – проектира ги и ги вижда у другите, но не и у себе си, което му дава добро себеусещане (потвърждава вярването си, че е добър човек или че е по-добър от еди кой си) – другите постоянно лъжат; петър се държи много арогантно.
Човек има дадена негативна черта и я проектира върху известни и уважавани хора като по този начин я преосмисля и се чувства по-добре относно себе си.
Тоест проекцията е приписване на личностни характеристики и мотивации на другите хора като функция на собствените характеристики и мотивации. Технически има няколко вида проекции:
– атрибутивна – при нея се съзнава притежаването на определена черта и след това бива приписана на друг (например негативна черта бива приписана (разпозната) у известни/харесвани хора. Разбира се това може да е мотивирано не само защитно, но и като проява на наивна генерализация (възприятие на всички други хора като сходни на нас).
– допълваща – отново се съзнава определено поведение/чувство, но причината за него бива приписана на друг човек (“аз се държа/чувствам така, защото ти/еди кой си направи еди какво си”) – служи за оправдаване на собствените чувства и реакции.
– класическа – при нея човекът не осъзнава притежанието на определена черта/поведение/чувство и го проектира върху други хора. Фройд я разглежда като помощно средство на изтласкването. Това е най-честият начин по който се използва терминът.
изтласкване – извеждане извън сферата на съзнанието на неприемливи желания, които са неприемливи/нежелани или несъвместими с реалността. Това е динамичен процес, който може да се разбира като активно несъзнавано мотивирано избирателно забравяне.
потискане (избягване/отклоняване на вниманието) – избягване на провокиращи стрес мисли или задачи чрез разсейване с друга дейност или мислене за други нестресиращи неща, фантазиране или консумация на алкохол и наркотици.Потискането се различава от изтласкването по това, че при потискането предизвикващата стрес мисъл е налична и осъзната, но се игнорира и се блокира от други мисли целенасочено и съзнателно.
Пример: имаш да правиш ужасен проект на работа -> започват да вършиш всякакви други работни задачи. Имаш да свършиш нещо нежелано вкъщи -> правиш какво ли не друго, но не и това, което провокира стрес и тревожност.
формиране на реакция – при 2 противоположни импулса единия се изтласква и дезинвестира, а другия се свръхинвестира. Основен признак е прекомерността. Това е мощен механизъм, при който евентуално постиженията му могат да станат трайна част от характера и вярванията му и да не бъдат поставяни под въпрос.
Например: човек, който има силни влечения към по-нестандартни сексуални практики всъщност публично се обявява против тези неща или дори започва да се бори против тях (като така отново има досег с възбуждаващата го тематика само че вече от страната на социално приемливото). Същият пример може да се даде и с прекомерната хомофобия – реакция срещу собствените изтласкани хомосексуални тенденции.
Разбира се има и здраво нехаресване, но основен белег е крайността и прекомерността на нагласата, вярванията и действията в посоката.
Човек има натрупани негативни чувства и агресивни импулси спрямо родител, но съзнателно започва да се държи свръх мило, грижливо и уважително като реакция на наличието на тези неприемливи чувства.
изместване – просто казано „да си го изкарате на някой друг“ , да изберете обект заместител, който е по-подходящ и към който да насочите желанията или импулсите си. Най-често се се случва, когато искаме да реагираме по някакъв начин на определена ситуация, но поради обстоятелствата на средата (а и вашите собствени) не можете или не трябва да го правите по желания от вас начин.
Например: Имате желание да се развикате на шефа, но не можете (понеже ще ви уволни например) и по-късно намирате някой друг на който да си го изкарате – колега, партньора ви вкъщи или навън, детето си, приятел и т.н. – защото можете да си го позволите повече спрямо тях.
Друг пример: много харесвате или сте харесвали някакъв мъж/жена, но не са се получили нещата и по-нататък във времето намирате друг човек, който прилича на първия (било то физически или като поведение) и започвате връзка с него.
регрес (регрес и фиксация) – при наличие на силен конфликт и фрустрация връщане към по-ранен етап на функциониране от живота, за да се избегне настоящите силни негативни чувства или да се върне към минало чувство на сигурност свързвани с определен етап от живота (фиксиране в него).
Пример: При паник атаките и агорафобията, човекът регресира емоционално до поведение на дете, имащо нужда от постоянното присъствие на значим човек до него или да стои на сигурно място вкъщи (при агорафобията).
отмяна (ретроактивно анулиране) – символично премахване на действие или желание, свързано е с представата за всесилие на мисълта (ритуали – чукане на дърво и прочие – при ОКР се среща почти неизменно в компулсиите).
рационализация – обосноваване на неприемливо поведение с приемливи причини – човекът изтъква добри причини за задоволяване на нагон, но това не са истинските причини, които човекът всъщност иска да скрие от себе си и другите под „рационалните“ причини.
Пример: След раздяла с много обичан/желан партньор човекът започва да твърди, че всъщност партньорът не е бил кой знае какво, имал е много недостатъци и всъщност не го е харесвал толкова. Важи и за срещи или флиртуване – когато получи отказ човекът реагира с „е той/тя и без това не беше хубав/а; беше скучна/надут/а и т.н.“
Човек, който не се справя с нещо или го е страх, че ще се провали се оттегля от заниманието и твърди, че е защото не му е било интересно, не го влече и т.н.
интелектуализация – нежелани психични съдържания (чувство/импулси/мисли) са свръхинтелектуализирани и анализиране с цел избягване на допир с емоционалния им компонент и човекът се занимава с тях по-безопасно. Отстранено дистанцирано говорене за теми болезнени за индивида – раздяла, заболяване и т.н. чрез интелектуалстване и философстване по темата, но отстранено от емоцията, която неизбежно съпътства болезнената тема.
Има риск психоанализата да премине в интелектуализация.
(свръх)компенсация – при налично чувство за малоценност – опит за преодоляването му и свързаната с него тревожност и фрустрация чрез полагането на големи допълнителни усилия в същата или друга област и постигането на резултати, които да компенсират/маскират възприеманите от човека дефицити.
Например: Човек, на който са му се подигравали, че е много зле в нещо (спорт, рисуване, музика) решава да се упражнява по 6-10 часа на ден и да стане невероятно добър в него. Или човек, който се чувства слаб и нищожен се бори да стигне до най-високите властови позиции в търсене на чувство за значимост и сила.
(интроективна) идентификация – идентифициране с черти/преживявания на друг човек – приемането им като свои (случва се в изкуството – във филмите с главния герой или в картините с художникът)- част от другия (обикновено положителна) бива преписвана на себе си.
екстернализация – екстернализиране на вътрешни психосоциални конфликти – във външния свят и външните обекти се възприемат елементи от собствената личност – импулси, поведения, нагласи като това позволява незабелязването им в личността или непоемане на отговорност за собствените поведение и виждането им като външни или причините за тях като външни.
сцепване – много примитивен, архаичен, изкривяващ реалността процес на поддържане отделени добрите и лошите аспекти на представите за себе си, другите и обектите. Екстремно „черно бяло“ разделение на обектите – даден човек или обект е или изцяло черен, лош, гаден, вреден, ужасен или изцяло добър, полезен, приятен, хубав и т.н. Този тип мислене е нормален е за детската възраст, но при нормално развитие с времето се надраства и човек става способен да съвместява негативните и позитивните аспекти на хора и обекти в едно цяло. Да можеш да виждаш обектите и хората в тяхната цялост и с цялата им сложност, а не по детски примитивен черно-бял начин е признак за психична зрялост.
идеализация и девалюация (въздигане и обезценяване) –
то е производно на сцепването (следствие от него) – виждане (идентифициране
или проециране) само на хубаво или лошо у някой/нещо (човек или обект/сценарии/ситуация). Често първо има идеализиране/въздигане (особено в междуличностните отношения – че даден човек, партньор или потенциален такъв е съвършен и невероятен – поддържане на идеализиран образ за него), а после при сблъсъка с реалността балонът на надутата идеализация се пука и удря земят. Следва обезценяването/девалюацията/принизяването, при което човекът бива виждан само в негативна светлина – като „черен”, лош и ужасен.
Показател за липса на психична зрялост, а доста често и за наличие на психотравми.
отхвърляне на реалността (не е отричане, но е подобно) – не можем да видим твърде неприятното нещо пред очите ни, като сляпо петно, слепи сме за него.
отричане – отричане на това, което е реално, отказ да се възприема като истина това, което е заплашително за идентичността на субекта, реинтерпретиране на реалността по начин, който не провокира толкова много негативни чувства. Невъзприемане на реалността или определени неини аспекти, които са силно неприемливи/болезнени/заплашителни за индивида. Поглеждане на нещото и отричането му и неприемането му – поглеждане и после „не, не, това не е реално“.
Например: Когато компанията ти фалира или изгубиш голяма сума пари на борсата -> „не, това не може да се случва. Не е реално. Няма как да е истина“.
Когато нещо, което много ценим е заплашено да бъде унищожено или опровергано. Осигурява ни вторична печалба – например при партньор, който изневерява – да не признаеш собственото си унижение и да се преструваш, че не се случва. За да работи трябва да се случва на някакво полусъзнавано или несъзнавано ниво.
проективна идентификация – несъзнавана проекция на собствени психични съдържания, нагласи и очаквания в друг човек/ хора, тяхното идентифициране с тях и действие според съдържанията и импулсите им – вкарване на другия в роля от страна на проектиращия и влизането на този друг в тази роля и съответно реакция от страна на първия сякаш това е така.
Накратко казано – слагането на другия в някаква роля и приемането на на тази роля от страна на другия и действия и на двамата спрямо нея.
Пример: Иван си мисли, че някой друг го гледа злобно и ще му направи нещо лошо. Вследствие на тази мисъл самият Иван започва да гледа човека злобно или дори да провокира другия човек, при което другият човек е вероятно да реагира враждебно и злобно. Но до всичко това се е стигнало предимно заради поведението на Иван.
Примери: Родител иска детето му да се справя страхотно във футбола или математиката, при което става много изискващ към това -> детето се идентифицира с/приема тази роля и наистина започва да се представя много добре, въпреки че то самото не го желае особено.
идентификация с агресора – може се прояви при хора, станали жертва на насилие. Те приемат образа на насилника и извършват подобно насилие върху друг,по-беззащитен от тях – например дете, което е тормозено намира да тормози по-малко дете – да прави същото на някой друг, защото се идентифицира с тази роля.
дисоциация – прекъсване на връзката между някое от следните – чувства/преживяване/емоции, мисли, спомени, действия, чувство за идентичност. Тук влиза широк диапазон от явления от сравнително безобидни като например дереализация при употреба на наркотици (често при марихуана) до тежка дезинтеграция на съзнанието на личността или психологическото функциониране (например при тежки травми свързани със сексуално насилие и прочие), когато части от психиката могат да се отделят от съзнанието до такава степен, че не само изглеждат чужди, но и да водят самостоятелен живот.
Най-често се има предвид в смисъл на отделяне от собствените преживявания/чувства/емоции – безчувствеността (липса на чувства – като робот) по отношение на болезнено събитие.
Дисоциацията е нормална реакция при травматично събитие и позволява на ума/психиката да се дистанцира от случващото се, което е прекалено ужасно, така че да го понесе, да издържи (да не преживее цялата болка – отделяне от чувствата). Най-тежките дисоциативни епизоди/разпадания причиняват тъй наречената дисоциативна амнезия – епизоди на амнезия (за които няма органична причина в мозъка), при които отпадат различни фрагменти от паметовите следи (човекът няма спомен за случилата се травматична ситуация или за определени нейни аспекти/части).
Дереализацията и деперсонализацията също са форми на дисоциация и ни защитават от прекалено интензивни телесни или психологически преживявания, които биха провокирали силен страх и ужас. Според мен тези двете са по-леки форми на дисоциация като дереализацията е по-леката от 2-те.
Дереализацията представлява усещане за нереалност – всичко е като на сън или сякаш човекът е във филм, не е на себе си, всичко около него е странно и нереално/сънищно.
Деперсонализация е усещане, че човекът е извън тялото си – сякаш се
наблюдава отвън и възприема себе си и света през очите на друг, губи се
усещането за себе си/кой си и/или за физическите си граници.
конверсия – несъзнавано трансформиране на психичен конфликт в телесна симптоматика, с цел оттичане и облекчаване на психично дезадаптивно напрежение. Например при хистерията, вегетативно соматоформната дистония, хипохондричните фантомни усещания. Фантомни болки, за които няма никаква физиологична причина (след прегледи от компетентни лекари).
соматизация – реагиране с телесни прояви вместо с психични. Пример за соматизация може да бъде продължителното главоболие особено вследствие на определени житейски ситуации (конфликти; даване или получаване на откази спрямо близки хора и прочие).
пасивно–агресивното поведение – проява на индиректна, маскирана, завоалирана агресия към другите или към себе си (свързана е главно с мазохистични тенденции).
отреагиране/действие покрай (acting out) – изразяване на мисли или чувства, които човекът не може да изрази вербално чрез действия и екстремно поведение. Помага на индивида за разтоварване на напрежението и успокояване.
Например: човек не може да каже, че ти е ядосан, но се държи пасивно-агресивно или дори агресивно или ти крещи (а едновременно с това може да обяснява, че е ядосан и т.н.).
Често срещано е при малките деца – гневни и агресивни изблици, когато не получат това, което искат.
Самонараняването също може да е форма на отреагиране – физическо изразяване на болка, която не може да бъде понесена емоционално.
хипохондриаза – непрекъснато автоматично отклоняване на вниманието от вътрешните конфликти и психични наличности навън към ирационален, илюзорен страх от външни болести. По този начин човекът се защитава от собствените си страхове, конфликти, комплекси. Често конфликтът е между:
– позиция на жертва в живота и прекомерно угаждане и жертва в полза на другите спрямо страхове от отхвърляне, изоставяне, унижение, излагане.
– силно желание за съзнателен контрол и дълбоко чувство и/или страх от самота и усещане за вътрешна празнота.
Най-зрелите защитни механизми са:
Алтруизъм – грижа за другите, при която чрез идентификацията си с тях, човекът получава удовлетоврение от помагането им. Може да се сбърска с автоагресивно самопотискане (мазохистична доброта) – задоволяване/помагане на другия с цел да се получи одобрение, да бъде харесан, да получи обич или нещо друго в замяна, да не бъде отхвърлен или критикуван помагащият и т.н.
Сублимация – представлява трансформация на нагонови импулси или символичното им задоволяване чрез социално приемливи дейности – творчество, активна професионална реализация, спорт и т.н. Например трансформация на агресивните импулси в съревноваване в състезания или на емоции (любов, тъга) в изкуство – песен, картина и т.н.
Хумор – вид сублимация, при която фрустриращ афект се преобразува в социално приемлив афект чрез позитивна ирония, сарказъм, самоирония, пародия.