Видове памет и паметови системи

(както виждане никога не съм бил добър в графичните неща, така че да продължим с паметта)
Експлицитна (декларативна) памет – това е паметта, за нещата, която знаем, че помним и за която можем да говорим и разказваме, подвидовете и са епизодичната памет, семантична и евентуално автобиографична памет, за която се спори дали съществува самостоятелно отделно от епизодичната или е просто епизодична себеотносна или е някакъв неин подвид, който все пак е различен.
Имплицитна (недекларативна, процедурна) памет – това най-просто казано е паметта за двигателни, перцептивни и когнитивни умения, действия и реакции – неща, които правим или знаем без да мислим съзнателно за тях и за които трудно можем да говорим/обясняваме точно как ги правим (например каране на колело или на кола, когато вече сме станали добри в него, а не когато още се учим; практикуването на всякакви сръчности и спортове при достигнато добро ниво, когато не се налага непосредствено да мислим как да извършим действието и прочие, но може да включва и още по-особени и важни неща с големи последствия в ежедневния ни живот като автоматични начини на възприемане/интерпретиране на ситуации;  заучени емоционални отговори и реакции и т.н.).
При хората с амнезия е засегната експлицитната памет и учене, но могат да учат имплицитно – например умения – стават по-добри с продължителното практикуване (въпреки че забравят и не знаят, че са учили и упражнявали дадено действие и са по-добри в него отколкото преди).
Имплицитното знание/учене е стабилно независимо от начина на обработка и кодиране на информацията – има гарантирано ниво, докато експлицитното се влияе от тези фактори.
Декларативна (експлицитна) памет:
Епизодична памет (ЕП) – спомени ни за миналото и планирането на бъдещето, свързани с конкретен времеви отрязък (независимо с каква продължителност, но задължително трябва да има разграничавне на времевия отрязък, за да е епизодична, както и задължително трябва да има разбиране за себе си, за да го преживеем отново = нещо като връщане обратно там.
Епизод = ментална вътрешна репрезентация(представяне) на случка.
Смята се, че единствено хората могат да пътуват ментално във времето и съответно да преживяват отново и отново минали епизоди.
Репрезентация на времето в ума не е много точна, и ни е трудно, обикновено работим с широк времеви диапазон, но ни върши работа, за да можем да различаваме всеки епизод от подобните му, но различни такива и да се кодира, така че да не се смесва с другите (което все пак понякога се случва и е свързано с паметовия механизъм „сместване“ / „блендинг“).
За доброто кодиране, съхраняване и извличане на възприеманото основна роля има смисълът, както и формирането на ментални образи, множественото кодиране – кодиране по повече от един от следните начини – смислово, визуално и слухово. Предвидимостта също играе роля в ученето.
Области в мозъка, които ангажират епизодичната памет – хипокамп и частите от челната кора, които обработват стимула (и участва при първоначалната обработка на ситуацията). Това води до трайна промяна в мозъка, до разлики в анатомията на хипокaмпа – уголемяване на едни части и намаляване на други в течение на времето. Хипокампът кодира „къде“ (визуално-пространствената) информацията.
Всъщност при сканиране на мозъка с функционален ядрено-магнитен резонанс учените могат в момента на запомняне да предскажат кое ще бъде запомнено и кое не (по-точно кое е по-вероятно да бъде запомнено и кое не) – на база активността в мозъка, по-специално точно в хипокампа и челната кора в лявата или дясната хемисфера според това дали стимулът е вербален или невербален.
Семантична памет (СП):
Представлява знанието за факти, обща култура, типични ситуации и сценарии – как протича събитие – сватба, погребение, грабеж = обощено абстрактно понятие свързано с лявата хемисфера за семантична памет – по-активен е левия челен дял, докато за епизоди – десния челен като това е така и при учене/кодиране и при възпроизвеждане
Разликата между семантична и епизодична е във времето и преживяването – дали знаем кога се е случило събитието и дали имаме лично преживяване свързано с него.
СП абстрахира фактите в атемпорални репрезентации, които се прехвърлят се след време, защото трябва да сме го преживяли като епизод първо, за да го имаме изобщо като знание.
СП може да се трупа дори при увредена ЕП , следователно са различни и/или в тях участват различни механизми.
Възможно е да е увредена семантичната памет за факти, но да има добра епизодична памет за преживявания и обратно (има такива клинични случаи).
СП е организирана в клъстъри, групи , категории, организирани от смисъл за областта/света.
Експертите в дадена област имат различен тип репрезентации и организирано по различен начин знание от новаците и това е свързано със сменатичната памет и представлява стойността на експерта. С опита и преживяванията мрежата от понятия се обогатява и организира по-добре.
За хората е по лесно да мислят за неща, когато първо даваш категория следователно знанието е категориално организирано поне до известна степен. С течение на образованието (повишаване на експертността) се променя организацията на знанието. Организацията в семантични единици(понятия) и семантичната свързаност.
Има множество теории и модели за организацията на семантичната памет (йерархична; теория за разпространената активация; сензорно-функционална теория; теория за симулирането на ситуации; хъб енд споукс модел).
СП съдържа идеята за скриптове/схеми – в нея се съдържат схемите– големи структури на организирано знание, което е добре свързано, което репрезентира понятия, ситуации или д-вия – частен случай на понятието са/специфичен вид понятие.
Сценарии – друг тип схеми само че за събития. При нарушаване на последователността човекът реагират с изненада, объркване, интензивно мислене и предъвкване на случващото се.
Важни са информацията, които съответстват на схемата и информациите, които силно противоречат на схемата – и 2-те са важни и устояват дълго, но по различни причини.
Автобиографична памет(АП) – спомени за нас самите и за взаимодействието ни със средата, част от идентичността ни са. Винaги са свързани с нас – случки с нас самите, определят ни, важна част от нас са (от представата ни за нас). Смята се за специфична епизодична памет, която е важна за нас, но зависи и от ЕП и от СП. Участват във формирането на Аз-а(самосъзнанието), създават личен контекст – база данни за нас самите и поради това имат много специфично значение за нас.
Има 3 основни функции:
1) директивна/ насочваща – за решаване на проблеми и вземане на решения – какво се случи предния път, когато направих това или онова – конкретен наш спомен диктува какво да правим –например – избягване на хора/ситуации, при които това или онова се случва – възползване от собствения опит.
2) социална функция – спомените ни са това, което разказваме, с тях се свързваме с другите – споделеността ни прави близки, действа като междуличностно лепило. Връзката важност близост. Споделянето ни прави част от цялото – най голям проблем за роднините и причиняващо им страдание е когато близък човек има паметови проблеми – започва да не ги помни, нямат общи спомени с човека следователно нищо не ги свързва, няма какво да си кажат (въпреки че са прекарали заедно десетки години) – липсата на казване/говорене/споделяне редуцира свързаността.
3) кой съм аз – представата за себе си – очакванията за действията си в определени ситуации – спомените ни ни определят – има голямa консистентност. Липсата им води загуба на чувството себе си, на идентичността си. Старите хора се заобикалят със снимки – помага им за задържането на спомените, за да не ги загубят, тъй като когнитивните им функции се влошават – напомня им кои са те, за да не загубят Аз-а си.
В реалността хората не разграничават фунцкии по отделно и рядко мислят през първата ф-ция, тоест рядко се учат целенасочено от опита си. Най-често го правят, за да дадат съвет на другите, което представлява социално-директивен аспект.
Когато споменът е изпъкващ/значим и когато сме емоционално въвлечени помним по добре, както и колкото по рядко и негативно е нещо толкова повече се запомня.
Имаме по-добра памет за действия, а не за мисли. Също така редки/изключителни събития на неочаквани места се помнят по добре.
При тестване хората правят около 70% грешки и като цяло е доста ненадеждна, както и епизодичната. Корелацията между увереността за точността на спомените и самата точност на спомените е ниска, не са много по-точни от другите, за които няма висока увереност. АП често са изкривени, за да поддържат положителна самооценка. Контекстно зависима е като всяка друга памет (включително имплицитната).
По честото припомняне води до по-добро помнене (или по точно до по малко забравяне), както и скорошността – като при другите памети.  Наличието на повече опори (връзки през, които да достигнем до конкретния спомен/познание) води до по-добро повече припомняне.
Всеки разказ за нещо е симулация/повторно преживяване на нещото – помага ни да смелим случилото се или да се изкефим повторно или да изкараме нещо навън или да обработим по-добре информацията свързана с дадено събитие.
Автобиографичните спомените започват около 3-5г възраст и през живота ни доминират споемните генерирани между 15/18г възраст и 25/30г възраст независимо от актуалната възраст на човека – нещо като златни години от автобиографична паметова гледна точка – предполагаемо, защото тогава се случат много важни събития, които ни определят както и животът ни.
Преди 3-5г възраст съществува тъй наречената детска амнезия – не си спомнят нищо – по-точно нямат езиково кодиран спомен (преди около 33 месечна възраст – 3 годишна възраст), но имат спомени кодирани по друг начин – зрително или процедурно и могат да бъдат извлечени посредством възстановка на събитието – да показват с играчки/предмети и т.н. още на 27 месеца възраст (има множество експерименти по темата). Така че не е да не си спомнят преди това, а просто няма как да разберем – методологичен проблем на извличане/достъпване е, а не паметов.
Езиковите умения предсказват пълнотата на припомнянето (способност за наричане/етикетиране и описване) – ако не можем да наречеш нещо трудно ще го задържиш като спомен.
Интересно е, че когато хора описват случки (АП) от детството използват по-прост език – какъвто е бил характерен за тогавашната им възраст. Спомените зависят от езика, но и от взаимодействието с околните – какво бива стимулирано в нас.
Въпреки че не могат да възпроизведат никакви спомени вербално, това не пречи да са закодирани в тялото – това е тъй наречения ембодимънт или отелесеност или втелесеност, който е много интересна тема и тепърва се изследва експериментално и ще пиша допълнително за него.
Автобиографичната памет също е конструктивна, за индивидуалната история на човека – човек си спомня собствената си конструкция или реконструкция на станалото, която е доста стабилна е във времето, но и много податлива на изкривявания.
Хората с положителна самооценка помнят повече положителни събития, а с негативна – повече отрицателни събития в живота си.