Можем ли да преживяваме само удоволствие? Защо преживяваме болка, можем ли да не я преживяваме? Как преживяването на болка е свързано с преживяването на удоволствие?
Защо няма как да сме постоянно щастливи и да преживяваме удоволствие безспирно?
На тези въпроси ще отговоря в настоящата публикация, в която ще разгледам връзката между удоволствие и болка както и механизмите според които функционира тази връзка, което има огромни последствия за живота ни и начинът по който го живеем.
Това ще даде насоки как да балансираме между удоволствието и болката здравословно, така че да не отидем в крайността на зависимостите тоест как да максимизираме преживяванията в живота си по дългосрочно устойчив начин.
Основен източник на страдание са всъщност нещата, които ни доставят удоволствие. Това звучи парадоксално, но ако продължите с четенето ще разберете, че точно такъв е начинът по който функционира системата на удоволствие и болка в мозъка ни (това е системата на възнаграждения или (кортико)мезолимбичната система използваща допамин).
Прекаленото удоволствие води до липса на удоволствие.
Ролята на допаминът в преживяването на удоволствие и болка:
Допаминът е невромедиатор, който е свързан основно с мотивацията и движението към цел (и движението по принцип – Паркинсон представлява загуба на допаминовите неврони в субстанция нигра), но също и с преживяването на удоволствие/награда. Той не е единствената молекула свързана с наградата и удоволствието (възнаграждаващия ефект) – други такива са ендогенните опиоиди и канабиноиди, а може би и други. Допаминът ни насочва в поведението ни – към преследването на едни неща и липсата на ангажираност с други според очакването (предвиждането) колко възнаграждаващ/удоволствен ефект ще има резултатът от действието/постигането на целта и сравняването след това с резултата. Понякога допаминът може да бъде освобождаван и спрямо неприятни стимули – такива, на които е важно да обърнем внимание, но генерално е свързан с мотивация и движение към приятни стимули.
Еволюирали сме да преследваме удоволствие или по-точно неща, които ни носят удоволствие, защото в еволюционния ни контекст те са били свързани с оцеляване и възпроизводство.
Неща, които универсално водят до освобождаване на допамин са: храна (особено когато сме гладни); вода/напитки (особено когато сме жадни); секс; субстанции като никотин, кокаин, амфетамини и метаамфетамини, а съвсем малко – кофеинът; също така когато ни е студено – топлината; а когато ни е горещо – охлаждането; общо взето всякакво възстановяване на хомеостазата при нарушена такава е свързано с допамина и с удоволствени преживявания (като това се дължи не само на него, а и на други съединения, които споменах).
Имаме базово ниво на допамин и когато по каквато и да е причина бъде освободен още такъв, то това се преживява като удоволствено, стимулиращо, мотивиращо. Тоест когато нивото на допамин се повиши над базовото ни -> преживяваме удоволствие и повишена мотивация (желание за още о това, което го е провокирало).
А когато се понижи под базовото ни – преживяваме болка като в по-лек вариант е по-скоро неудоволствие или разочарование, а при хронифициране и анхедония (един от основните симптоми при депресия – неспособност за преживяване на удоволствие, при което нищо не ни доставя радост и удоволствие, въпреки че преди е имало такъв ефект).
Следователно същите мозъчни зони отговорни за преживяването на удоволствие са отговорни и за преживяването на неудоволствие/болка. Болката и удоволствието работят съвместно – те са неразделно свързани и са част от една система (това са двете страни на една монета). Как работи тази система на болката/удоволствието?
Забележка: разбира се можем да преживяваме липса на удоволствие, неудоволствие и болка и без да сме се ангажирани с прекалено удоволствие преди това, но в случая разглеждам основно този сценарии.
Принципи на работа на системата на удоволствието и болката:
Принципът на работа е като на тази люлка на снимката в началото, при което от едната страна е удоволствието, а от другата болката – когато се наклонив едната посока -> преживяваме удоволствие, а когато се наклони в другата –> преживяваме липса на удоволствие, неудоволствие или болка.
Невъзможно е да преживяваме постоянно удоволствие, защото нямаме безкраен запас, нито способност да произвеждаме безкрайно количество от неврохимичните съединения, които осигуряват това преживяване (допамин, ендорфини, канабиноиди и т.н.). А ако при временното им изчерпване се опитаме да вкараме тези вещества отвън – то това води до невроадаптация, които прогресивно да намалят, а по някое време дори и да премахнат ефекта от тези вещества (независимо дали получавани отвън или отвътре – собственото им ендогенно производство). Малко по-надолу ще прочетете повече за това.
Основното правило, според което работи тази система е, че рано или късно балансът трябва да бъде възстановен. Това означава, че след като преживяваме нещо удоволствено (тоест накланяме в едната посока), то след това не само трябва да се върнем към базовото си ниво, НО ПЪРВО Е НЕОБХОДИМО ДА СЕ КОМПЕНСИРА С ОТИВАНЕ В ПРОТИВОПОЛОЖНАТА ПОСОКА (преживяване на липса на удоволствие/неудоволствие/болка).
И мозъкът ни ще направи всичко необходимо, за да се случи това (да се възстанови хомеостазата), включително като наклони везните до същата степен в обратната посока (тоест като преживеем същото количество болка/неудоволствие). Може да се каже, че си плащаме за удоволствието с болка – като „изплащане на дълг“ и това е начинът по който работи системата невробиологично. Няма бягане от това. Ако се опитаме да избягаме – като стимулираме още и още освобождаване на допамин – влизаме още повече в капана и се обричаме на още повече болка и неудоволствие след това. Това представляват зависимостите – търсене/искане на още и още – първо за да преживеем още удоволствие, а после и за да избегнем болката, която идва след това (въпреки че може да се каже, че и търсенето на удоволствие е желание да се избяга неудоволствието от липсата на удоволствие, но това не е толкова важно). Може да се каже, че те са опит да не „платим сметката/дълга“ или по-точно да отложим това, защото е невъзможно да не го платим някога.
Развиване на толеранс и абстиненция:
Друго важно правило е, че при многократна стимулация (излагане на един и същ удоволствен стимул) за кратко време – отговорът (в случая удоволствен) става все по-малък и по-кратък (развиване на толеранс), НО компенсацията след това (неудоволствието/болката) става по-голяма/силна и трае по-дълго. Тоест прогресивно колкото повече се ангажираме за кратък период от време с удоволствено преживяване, то толкова по-малко удоволствие ще изпитваме от него и повече болка след отминаването на ефекта. Защо и как се реализира това? Поради невроадаптациите, които настъпват в мозъка ни – той започва да произвежда и освобождава по-малко допамин и/или намалява броят (количеството/гъстотата) на допаминовите рецептори (което автоматично намалява ефекта на съединението – в случая на допамина) като се отива под базовото ниво (тоест неудоволствено преживяване/болка).
Вследствие на всичко това влизаме в състояние на хроничен дефицит на допамин.
Отличителния белег на толерансът е, че имаме нужда (и обикновено търсим) повече стимулация или по-силни форми на стимулация, за да получим същият ефект като преди или изобщо, за да получим какъвто и да е удоволствен ефект. И това е неизбежен процес, когато прекаляваме с каквато и да е стимулация. Мозъкът се научава и адаптира към това нещо, така че след време не постига същият ефект. Така работи системата – невроадаптациите влизат в действие и рано или късно преживяваме и обратният ефект. Колкото повече удоволствие сме преживели за по-кратко време – толкова повече болка ще преживеем след това.
Разбира се всеки човек има различна индивидуална чувствителност към различни стимули и различна степен на невроадаптация към различни стимули и прочие, така че има различия и за някои хора може да е по-леко, а за други по-тежко и болезнено, но при всяко положение има неудоволствие и дискомфорт.
Има много различни субстанции и поведения, които стимулират освобождаването на допамин и всичките те водят до толеранс (ако се ангажираме с тях прекалено много за прекалено кратък период от време без почивки/паузи/лишаване от тях временно).
Абстиненцията (синдром на оттегляне) представлява реакцията при лишаване от стимула, при което човекът преживява неприятни физически и психологически симптоми поради развитата зависимост към стимула. Класически абстиненцията се разглежда като физически симптоми, защото физическа абстиненция има само при зависимост към субстанции – тя е ефектът от липсата на субстанцията върху периферната нервна система (а не върху мозъка/централната нервна система) – върху синапсите/рецепторите извън мозъка; симптомите обикновено са: тревожност, раздразнителност, безсъние, депресивни симптоми, натрапливи мисли/желание за употреба.
НО защото зависимостта се случва в центровете на възнаграждение на мозъка, в модерността по-скоро се приема, че може да се проявят и чисто психологически симптоми на оттегляне и зависимост, тоест е възможно да има и психологически симптоми на оттегляне (абстиненция) – и че това се случва при зависимостите, които не са свързани със субстанции (поведенческите).
Общо взето това представляват физическата и психологическата зависимост, които са отделни компоненти, но обикновено вървят заедно и по-рядко отделно.
Ако сме достигнали етапът на толеранс или още повече на зависимост, то перманентно сме нарушили баланса между удоволствие и болка (прецакали сме системата). Разбира се това може да бъде коригирано като тази система бъде калибрирана или балансирана, но отнема големи усилия и е неизбежно да преминем през болката (да изплатим „натрупаният дълг“). Как можем да направим това ще стане дума в някои от следващите статии-продължение.
Относителност и трудност в поддържането на баланс между удоволствието и болката:
Болката и удоволствието са относителни – мозъкът ни постоянно ги преоценява според стимулите и преживяването ни (и неврохимичния баланс в мозъка), което ни осигурява адаптивност. Това е едно от нещата, които са ни позволили да стигнем толкова напред в развитието си като вид, но сега заплашва здравето ни (психическо и физическо) на глобално ниво.
След като всичко това е ясно, то е очевидно, че имаме нужда да поддържаме здравословен баланс между удоволствие и болка, за да не отиваме за прекалено дълго в удоволствената крайност (защото това означава, че след това автоматично ще отидем към болката и то в същата степен). НО проблемите с поддържането на баланса между удоволствието и болката идват от обстоятелствата, че:
1) от една страна сме еволюционно предопределени да преследваме удоволствие, НО
2) живеем в свят, който изобилства от много достъпни източници на стимулация за допаминовите вериги в мозъка ни – има изобилие, постоянна новост, все по-големи подсилващи/подкрепляващи ефекти.
Освен това почти всеки нов продукт бива направен максимално пристрастяващ (игри, приложения, социални мрежи, храна и т.н.), защото целта му е да станем зависими към него. Свързването на мозъка ни не е предназначено за такъв тип свят и така отиваме от адаптивно/полезно търсене на удоволствие (осигуряване на прехрана, създаване на деца, достигане на постижения, постигане на социално значими неща и т.н.) към маладаптивно/вредно (постоянна пасивна стимулация и създаване на зависимости). Измества се съотношението на болка към удоволствие извън оптималното – тоест нарушава се нормалното функциониране на системата на възнаграждения и това винаги има описаните преди това последствия.
Леките нискоинтензивни зависимости и какво да направим:
И неслучайно е много трудно да срещнете човек, който няма нито една лека или дори тежка зависимост – всеки има нещо, към което е по-чувствителен и уязвим, а модерният свят е такъв, че му предоставя неограничен лесен достъп до всичко. Може да е:
– субстанции (алкохол; наркотици/медикаменти; кофеин; никотин);
– дигитални продукти (игри, филми, социални мрежи, приложения и т.н.);
– храни (джънк свръхобработени храни, най-вече захарни и тестени);
– секс и всичко свързано със секс и мастурбация (порно, всякакви секс сайтове/чатове/платформи за сексуално съдържание включително дори и социалните мрежи в някои свои форми);
– хазарт (включително търгуването на борси и платформи/приложения може да бъде форма на хазарт);
– шопинг (включително в интернет);
– работа (работохолизъм);
Всичко, което хората използват за разсейване и/или облекчение/успокоени и най-вече получаване на удоволствие. Повечето хора имат поне едно или няколко такива неща в живота си. Също така всичко, което е виртуално/дигитално има потенциала и може да бъде направено, така че да бъде пристрастяващо, ако хората, които го създават го направят такова (което те разбира се правят).
Нискоинтензивните/леките зависимости са налични при почти всеки човек – това са вредните навици и лайфстайл поведения, които не успяваме да намалим въпреки желанието и усилията си. Всички сме жертви на това или ако не сме текущо, то много лесно можем да станем жертви на това. Всеки от нас има различна чувствителност към всеки от посочените потенциално пристрастяващи стимули.
Докато в миналото опасността е била, че няма да намерим храна (или инфекция ще ни убие), то сега основната опасност за живота ни са поведенията ни (както откъм благосъстояние – колко добре се чувстваме, така и чисто физически – откъм здраве и живот или смърт, защото повечето споменати неща са рискови фактори за най-разпространените и смъртоносни заболявания в модерността или поведения, които са много рискови). Стигнали сме етап, в който умираме поради поведенията си, например 70% процента от умиранията са вследствие на заболявания, които са причинени от модифицируеми рискови фактори (диета; пушене; спорт и движение).
Очевидно е много трудно или дори невъзможно да се лишим от всички тези изброени по-горе неща, а не е и това идеята. Въпросът не е никога да не ги консумираме или да не се ангажираме с тях, а да го правим преднамерено – внимателно, планирано и дозирано, така че да не влизаме в порочен кръг/водовъртеж надолу. Съзнателно да определяме честотата и интензивността на ангажиране с такива стимули, така че да не нарушават функционирането на системата ни на възнаграждение и хронично да променят баланса между удоволствие и болка.
И също така да знаем, че не сме направени, за да сме щастливи и да преживяваме постоянно удоволствие – просто организмът ни и системите в него и начинът, по който работят не е предназначен за такова нещо.
В следващата статия-продължение ще обсъдя как можем да направим това, за се предпазим от дългосрочното нарушаване на този баланс или как да се възстановим след като сме го нарушили (при леки или тежки форми на зависимост). Повече за всичко това може да прочетете в книгата Dopamine nation на Dr. Anna Lembke, където има цитирани и научни данни по темата в подкрепа на всички тези, а и други твърдения.