Защо промяната е трудна?

Промяната е трудна, НО „Трудните пътища водят до красиви дестинации!“.

Разделил съм причините на физиологични и психологични за по-добра четимост, въпреки че очевидно се преплитат и двете категории са взаимосвързани (тъй като всички тези психични наличности са репрезентирани по някакъв начин в мозъка ни под формата на връзки между неврони (невронни вериги/пътеки) и съответната им активация).

1. По чисто физиологични причини:
а) мозъците ни не са създадени, така че да могат да се променят лесно след 20-25г възраст. Точно обратното – мозъкът е направен, така че рано в живота (в детска възраст) да учи изключително бързо и ефективно – да попива като гъба всичко, което възприема, за да може то да си създаде специфични психични „карти“ на реалността. Те са индивидуални и целта им е да придадат смисъл и значение на миналия ни опит, за да можем да извлечем заключения от него и спрямо това да действаме по определен начин в бъдеще. А след като ги създаде, човек автоматично използва тези дълбоко вкоренени карти, за да навигира живота си и действията си в реалността без дори да осъзнава, че го прави. Те също така изкривяват интерпретациите и мислите му в определена посока. Писал съм за това подробно в статията Мозък – невроразвитие и задачи.
Както и в публикацията за невропластичността.

Разбира се има какво да се направи – вече се знаят невромодулаторите, които увеличават невропластичността както и какво е необходимо, за да се случи. Описал съм го подробно в статията Как се случва промяната – активиране на невропластичността.

б) енергийно ефективни причини – навикът пести когнитивни ресурси и калории – това, което е добре вкоренено в мозъка ни (автоматизирано) се изпълнява без усилие и излишна енергия. Съответно ние сме еволюирали да живеем ефективно и да съхраняваме енергия, защото набавянето ѝ е било тежка задача в миналото. Точно затова мозъкът автоматизира (прави навици) нещата, които извършваме редовно (независимо дали са полезни или вредни). По този начин ни закотвя здраво да стоим в добре установеното, познатото, тъй наречената комфортна зона (това не единствената причина за стоенето в комфортната зона разбира се, но все пак допринася). Това е причината да е бавно и трудно първо създаването на нови навици, а после отучването/спирането им – защото сме научили мозъка си да изпълнява автоматично тези моторни, мисловни и афективни програми (които включват модели на действие/реакции, мислене, чувстване и интерпретации на случващото се в живота) – направили сме го експерт (световен шампион) в тези присъщи за нас действия, мисли, чувства и интерпретации.

в) убежденията, които имаме имат възнаграждаващ ефект за нас сами по себе си – когато затвърждаваме нещо, в което вярваме (като мислим за него, като си преповтаряме как това е така, като намираме факти в негова подкрепа) – това води до освобождаване на допамин в мозъка ни (което се преживява като приятно и хубаво). Следователно ние биваме химично и емоционално възнаградени за поддържането на вярванията си (дори ако те не ни помагат или дори ни пречат в живота ни) и имаме силен мотив да се придържаме към тях дори ако има факти, които им противоречат и не отразяват точно реалността.
Това допринася за оформянето на омагьосан кръг, който може да е много полезен (когато тези вярвания ни помагат и отразяват точно реалността) или пък много вреден и сами да си тровим живота.

в) убежденията, които имаме имат възнаграждаващ ефект за нас сами по себе си – когато затвърждаваме нещо, в което вярваме (като мислим за него, като си преповтаряме как това е така, като намираме факти в негова подкрепа) – това води до освобождаване на допамин в мозъка ни (което се преживява като приятно и хубаво). Следователно ние биваме химично и емоционално възнаградени за поддържането на вярванията си (дори ако те не ни помагат или дори ни пречат в живота ни) и имаме силен мотив да се придържаме към тях дори ако има факти, които им противоречат и не отразяват точно реалността. Това допринася за оформянето на омагьосан кръг, който може да е много полезен (когато тези вярвания ни помагат и отразяват точно реалността) или пък много вреден и сами да си тровим живота.

2. По-психологически причини – защото всъщност не искаме, защото печелим от тях и имаме ползи, защото промяната е и загуба:

а) промяната е и загуба загуба на старата идентичност (много от нещата, които сме правили, както и подлежащите вярвания според които сме живели и действали), а тази загуба е свързана с нежелание:
б) не искаме да признаем, че не се справяме с нещо, че имаме несъвършенства и недостатъци, че може би дори сме много зле в дадена дейност или има аспект/сфера от живота тотално ни куца. Не искаме да го направим нито пред себе си, нито пред някой друг. И се преструваме – преструваме се, че всичко е наред, че сме по-добри отколкото сме и че обстоятелствата в живота ни са по-добри отколкото са дори когато не са. По този начин можем да не „материализираме“ недостатъците и проблемите си и да си затваряме очите са съществуването им, за да не трябва да се занимаваме с тях… Разбира се това не работи никак добре, защото след някое време те се „материализират“ или по-точно стават толкова големи, че вече не можем да си затваряме очите за тях.
Затова е добре да се конфронтираме с тях докато са още малки и имаме сили и по-голям шанс за успех, защото често на по-късен етап хората смятат (понякога с право), че нямат достатъчно ресурси да се справят, защото проблемът е станал по-голям и силен от тях и се чувстват претрупани/затрупани (overwhelmed, тъй като не се сещам достатъчно добър еквивалент на български).
За целта първо трябва да признаем, че нещо в нас или в живота ни не е както бихме искали да бъде и че е наша отговорност да действаме по въпроса, което води към следващата подточка:

в) печелим нещо от статуквото/текущото положение на нещата колкото и да е гадно и да се оплакваме или да казваме, че не го искаме. Най-често това са две неща, които вървят ръка за ръка: изнасяне на отговорността за живота си и обстоятелствата в него навън (защото със свободата и силата идва и отговорността), а с това и присвояването на позицията на пасивна жертва, която няма какво да направи и това или онова не зависи от нея с прилежащото мрънкане, оплакване и оправдания (и често търсене на съжаление, състрадание, емпатия, подкрепа, грижа и т.н.). Тези ползи биват назовани обикновено като вторични печалби. Подробно съм описал това в публикацията Какво печелим от страданието си.

г) убежденията, които имаме имат възнаграждаващ ефект за нас сами по себе си – когато вярваме в нещо и го затвърждаваме (като мислим за него, като си преповтаряме как това е така, като намираме факти в негова подкрепа) води до освобождаване на допамин в мозъка ни (което се преживява като приятно и хубаво). Следователно ние биваме химично и емоционално възнаградени за поддържането на вярванията си (дори ако те не ни помагат или дори ни пречат в живота ни) и имаме силен мотив да се придържаме към тях дори ако има факти, които им противоречат и не отразяват точно реалността. Това допринася за оформянето на омагьосан кръг, който може да е много полезен (когато тези вярвания ни помагат и отразяват точно реалността) или пък много вреден и сами да си тровим живота.

д) защото не искаме най-доброто за себе си – мислим си, че не го заслужаваме, защото на някакво ниво знаем колко сме несъвършени или колко ужасни са някои наши страни (въпреки че се опитваме да се преструваме, че това не е така както писах по-нагоре).

е) защото не вярваме в себе си и ни е страх от провала – мислим си, че няма да успеем, че това ще е поредния провал (още едно доказателство за несъвършенствата ни или че не ставаме) и няма смисъл да опитваме.

ж) защото ни е страх от успеха – може пък да вземе да се получи. И тогава значи всичко (или голяма част) от нещата, в които сме вярвали и нещата, които сме правили в живота си не са били правилни и сме действали и мислили от грешна позиция. Освен това успехът е страшен и рисков от историческа гледна точка – ако си на върха на йерархията, то лесно ставаш мишена за други, които биха искали да са на твоето място, докато ако си седиш кротко сред масата си в по-голяма безопасност. Затова имаме инстинкта да сме част от „стадото“, един от много, да не се отличаваме кой знае колко, защото така сме по-защитени.
(разбира се понякога се наблюдава и противоположната тенденция – искаме да се отличим и блеснем на всяка цена, но за нея – друг път)

з) страх ни е от непознатото и дискомфорта свързан с него и ценим комфорта повече от прогреса/желания резултат/успеха. Истината е, че ако опитаме нещо ново (каквото и да е) при всяко положение има дискомфорт – първо със самото му опитване (тъй като е ново и нервната ни система не е свикнала да го прави), а след това – ако се провалим е неприятно и активира негативни себеотносни вярвания за слабост, проваленост, малоценност и прочие с прилежащите им негативни емоции. А дори и да успеем – отново е дискомфортно, защото не сме свикнали с успеха, а може би дори несъзнавано го възприемаме като нещо рисково, страшно и опасно (справка – горната подточка).
Страхът от неопределеността и непознатото е вероятно най-големият страх за повечето хора (имайте предвид, че смъртта е крайната, максимална неопределеност и най-вероятно точно за това ни е страх до някаква степен от нея – защото не знаем какво следва, следва ли нещо изобщо, хубаво ли е, лошо ли е… ако знаехме със сигурност какво следва щеше да ни е по-малко страх – някои хора вярват дълбоко и мислят, че “знаят” какво следва и това им помага да изпитват по-малко страх от смъртта).
Затова предпочитаме добре познатото (дори и е да гадно или не кой знае колко хубаво) пред непознатото (защото знаем ли? – може да се окаже още по-лошо и защитното негативно мислене се развихря с всякакви катастрофални сценарии… а често това е далеч от истината, защитно преувеличено е, за да се подготвим за най-лошия случай).

Не е нужно да имаме всички от психологическите причини налични, но едва няколко в комбинация с физиологичните стигат, за да правят промяната трудна, а за някои хора дори непосилно изглеждаваща задача.

Добрата новина е, че разбира се за всичко това има какво да се направи – малко психологическо консултиране и терапия или саморефлексия могат да направят чудесачовек да осъзнае несъзнаваните (скритите) си ползи, както и негативните себеотносни вярвания, различните си дълбоки страхове, както и поведенията, с които допринася за неприятното стечение на обстоятелствата в живота си. А след това да приоритизира други по-важни неща за него вместо робуването на тях и постепенно да ги остави в миналото.
Следователно ако човекът (или психолога/терапевта, който го консултира) е наясно с всичко това, то процеса на промяната бива значително улеснен (като това не значи, че става автоматично или лесно и приятно) – все още изисква усилия, но по-малко. Това е една от целите на този сайт и работата ми.

Да промяната е трудна, но не по-малко трудно е да си останем същите, да загърбим всякакви мечти и амбиции, да страдаме и да се мъчим по познатите вече начини, да влизаме в същите сценарии, които „уж“ не искаме, да правим едни и същи грешки и всякакви други такива до болка (буквално) познати неща.
Както е казано на картинката: „Трудните пътища водят до красиви дестинации!“. Абсолютно съм съгласен и опита ми го потвърждава.

Независимо дали ще изберем да си стоим същите или да се променим – за мен важното е човек да е направил информиран избор, за да няма после оплаквания от сорта на „ама аз не знаех; мен никой не ми беше казал; това не се учи в училище или в университета и други подобни…“.
Избирайте мъдро и осъзнато!